Това, което исках да ти кажа, е, че все още не успявах да разбера какво се беше случило с мен. Само едно нещо усещах съвсем ясно: че вече не бих могъл да живея без нея, че беше влязла под кожата ми, както се казва… Тази любов невинаги ме правеше щастлив. Лена ми беше необходима, както са необходими определени лекарства при наличието на дадени заболявания. Когато бях до нея, когато беше моя и я желаех, аз сякаш се успокоявах. Но в началото, през онази първа година от брака ни, от Лена ме разделяха множество епизоди на гневни изблици, които почти граничеха с омраза. Не зная как да ти обясня това, но често ми се случваше да се усещам разбунтуван срещу нея, угнетен от женитбата ни, която ме потискаше, и някак задушаван. Непрекъснато се връщах на мисълта за офицера от гарата, в действителното съществуване на когото вече не вярвах и самият аз, но от чийто образ не можех да се отърся, защото той събуждаше ревността и гнева ми и ми помагаше да я мразя.

Не зная до каква степен Лена е изпитвала подобни изблици срещу мен. Тя също се промени доста след сватбата. С лекота се отказа от повечето си занимания от времето на моминството си: от изкуството, от музиката. И въпреки това не можеше да стане светска дама, не й харесваше да излиза всяка вечер, както я принуждавах аз. В началото си мислех, че прави това заради Клоди, с която запазих възможно най-добри отношения; и вероятно Лена се боеше да не би да се виждаме прекалено често. Но по-късно се убедих, че светските кръгове я отегчаваха като цяло; беше винаги затворена в себе си, отнесена, макар и облечена изключително елегантно, според последните модни списания, и дошла сякаш точно за да слуша и говори празни приказки.

И въпреки всичко не разбирах много добре какво се случва с нея. Когато се срещахме, усещах само това: че ме очаква, че й е мъчно за мен и за моите прегръдки. И двамата се загубвахме в любовта като болни, които успокояват болките си. Тази взаимна страст се излъчваше издайнически дори когато се намирахме сред непознати хора. Вечно изплашена, тя непрекъснато ме следеше с поглед. Всъщност това беше единственото нещо, което я интересуваше, когато излизахме в обществото. Затова и може би хората завиждаха на щастието и любовта ни. И в действителност привидно ние бяхме идеалната двойка: тя — красива, интелигентна, почтена, а аз пък богат и симпатичен предприемач. Още повече, че бяхме влюбени един в друг до умопомрачение. И това беше подробност, която не убягваше на никого. В шарената палитра от хора, които посещаваха букурещките събирания на следобеден чай и вечеринки, сред толкова много двойки прелюбодейци и разюздана младеж, нашият брак по любов представляваше наистина набиващ се на очи контраст. И аз си давах сметка, че ние в действителност можем да живеем щастливо, че всичко ни беше подготвяло и водило към това, но все пак нещо се беше случило, нещо извън нас и нашата любов, и то ни караше да страдаме и да търсим страданието.

Веднъж, около шест месеца след установяването ни в Букурещ, срещнах свой приятел в салона на една банка. Бях там във връзка с уреждането на документите по предстоящо пътуване. Вероятно го беше впечатлила умората, която е излъчвало лицето ми. Същата сутрин пак бях избухнал свирепо срещу Лена и споменът за грубите думи, които й бях наговорил, ме измъчваше жестоко.

— Да не си болен? — попита ме моят приятел. — Изглеждаш много зле…

Може би при други обстоятелства щях да го излъжа и да изтъкна някакво неразположение, защото би ме било срам да призная дълбокото си нещастие. Да, но не знам какво се пробуди в мен при обаянието на неговата безгрижна младост и аз закопнях за здравето и спокойствието му. Изведнъж ме изпълни силна обич към него и ми се прищя да му споделя това така важно нещо, да го предупредя, за да може поне той да се предпази и да не минава през моите страдания.

— Нещастен съм — казах. — Това е всичко…

Остана поразен, не посмя да ме попита нищо повече. Но аз и не чаках той да ме разпитва за подробностите. А сам ги изложих, хиляди дреболии, които дори преувеличих, сякаш тази изповед ми беше нужна и ме помазваше като балсам. В началото ме слушаше объркан, като че се боеше да не би всеки момент да кажа, че Лена ми изневерява.

— Лена ме обича толкова много, колкото я обичам и аз — казах, отгатвайки мислите му. — Да, това е нещо, в което не бих могъл да се усъмня, и то никога. В сравнение с всички останали съпруги, които познавам, тя е истинска светица. И аз я обичам, едва сега обичам истински в живота си…

— Добре, ами тогава… — прекъсна ме приятелят ми, с объркана усмивка. — Вероятно става дума просто за някакво мимолетно неразбирателство…

Рязко поклатих глава; усещах самотата си още по-натежала, а също и факта, че колкото и добро желание да имаше той, колкото и усилия да правеше, състоянието, в което се намирах, щеше да остане неразбираемо и непонятно за него.

— Не става дума за никакво неразбирателство — му казах. — Напротив, всичко върви прекрасно. Рядко съм срещал други така отдадени и разбиращи жени. И е толкова интелигентна, че би разрешила моментално всяко евентуално възникнало неразбирателство между нас… Става дума за нещо друго, нещо напълно различно. Не зная дали то се дължи на факта, че се оженихме. Но си мисля, че пак щях да бъда все толкова нещастен и ако просто живеехме заедно, без брак…

— Но защо? — попита ме отново учуден той.

— Не знам, не го разбирам. Просто не може другояче, това е…

— Ами тогава се разделете — прошепна той.

— Не мога. Би ми било ужасно непосилно да живея без нея. Сега, след като я познавам, след като сме влюбени един в друг, вече няма какво да се направи; трябва да живеем заедно… До края на живота си — довърших аз развълнувано.

Не зная дали някога си усещал колко абсолютна и дълбока е една такава любов; дали някога си си давал сметка, че каквото и да се случи, ти не можеш да се разделиш от любимото си същество, че си свързан с него до смърт в буквалния смисъл на думата. Тоест, че само евентуалната му кончина може да ти върне свободата. В противен случай, докато си жив, независимо дали си влюбен — или не, дали иска — или не иска любимата ти, ти усещаш, че си неин, свързан, обречен на нея… Младите хора не могат да разберат тези неща и като цяло те остават непонятни за мъжете, които никога не са живели дълго с някоя жена. Понякога в подобни случаи, донякъде смазан от тази прекалено голяма любов, ти мислиш за смъртта на любимата си. Отлично знаеш, че даже и да се разделиш с нея, тя ще продължи да съществува, да ходи по тази земя и докато това е така, ти никога не би могъл да усетиш истинската си свобода. И то не защото ще имаш угризения на съвестта, ами чисто и просто, защото нейното съществуване продължава да те измъчва, да те потиска дори отдалеч…

Младият ми приятел не можеше да схване много ясно тези неща тогава. Разбра ги по-късно, впоследствие, но това е друга история, в която нямам време да се впускам. Тогава се сбогувахме доста натъжени и двамата. Разговорът ни обаче ми беше помогнал да изясня някои неща за себе си. Дълго време си мислех за някои подробности и думи, които му бях казал. И все пак „дълго време“ е леко пресилено казано. Защото след няколко дни заминахме от страната и отново бяхме влюбени един в друг до изгаряща страст, както през първите седмици на нашата любов. Останахме в чужбина няколко месеца. Тогава започнах да си давам сметка колко умела и блестяща в светските отношения е Лена, колко добре умее тя да опознава хората, колко добре приета приятелка беше в кръговете на забогателите от войната хора и банкерите, кръгове, в които бях задължен да се движа.

През цялото това време почти не си спомних за чувството, че близостта на Лена ме смазва и унищожава. Поне така си мисля. Случи ми се в един от онези дни да осъзная, че вече не страдам, вече не се защитавам, не се боря срещу присъствието на Лена. Не зная как да ти го обясня по-точно; един ден просто си дадох сметка, че съм свързан с Лена, че тя е моя, а аз съм неин, а това усещане за абсолютна принадлежност вече не ме измъчваше. Напротив — щеше да ми е трудно да си се представя по друг начин, без нея до себе си. Мисля, че любовта ни се беше променила много през онзи период. Не мога да кажа точно как. Нещата тогава се стекоха така, че си спомням идеално някои случки и срещи, но не мога въобще да успея да възстановя в паметта си през какви душевни състояния съм преминавал.

Когато през есента се върнахме в Букурещ, бурите на любовта ни бяха преминали. Бях свикнал с Лена, бях се примирил със съвместния ни живот. Вършех работните си дела и се прибирах вкъщи винаги зажаднял за обич и за съпругата си. Дали това е истинското щастие, единственото, което е дадено на обикновения смъртен? Не зная. Познах и много щастливи моменти в любовта си; изживях ги и после ги забравих, по моя вина, както винаги се случва…

Срещнах се отново с приятеля си, на когото преди няколко месеца бях разкрил измъчващото ме нещастие. Засрамих се много, когато го видях. Имах усещането, че тогава го бях излъгал, и този път държах на всяка цена да му кажа истината. Бях обидил Лена, като се бях оплаквал пред него; бях забравил за любовта ни, за щастието ни тогава.

— Знаеш ли — казах му с усмивка. — Ти беше прав при предишната ни среща. Случващото се наистина бе нещо мимолетно. Някакво най-обикновено неразбирателство. Винаги става така в началото…

Не го лъжех, не желаех да го мамя. Някои хора казват, че всеки женен мъж се опитва да убеди възможно най-много младежи да се оженят, защото в него се бунтува изгубената свобода, онази, която той вижда у другите и за която им завижда. Но в моя случай това не беше така. Не го излъгах, като му казах тогава, че преди се бях заблудил и че сега наистина съм щастлив.

— Ти не би могъл да ме разбереш — повторих му аз няколко пъти. — Няма как да разбереш всички тези неща!…

XIV

Понякога се опитвам да си спомня какво се случи след това. Странно е колко малко подробности са останали живи в паметта ми. Времето минаваше почти без да го усетя. Знам само, че след отбелязването на третата годишнина от брака ни стана нещо много странно. Веднъж се прибрах от града по-рано от обикновено и заварих Лена да стои, облегнала чело на прозореца. Сякаш очакваше някого, но в никакъв случай не и мен, защото подскочи стреснато, когато влязох в стаята и я прегърнах. Изгледа ме развълнувано с известно учудване.

— Загубих камъка от пръстена си — каза и ми показа ръката си.

Пръстенът й беше подарък, който й бях дал веднага след сватбата и беше украсен с голям и много хубав смарагд. Опитах се да я успокоя; вероятно беше паднал някъде из къщата и щеше да изскочи при почистването. Тя поклати невярващо глава. Беше натъжена.

— Няма нищо, ще ти купя друг — успокоявах я аз.

Тогава тя не ми отвърна нищо. Но по-късно осъзнах, че възприемаше тази загуба като нещо невъзстановимо. Нито един от пръстените, които й подарих после, не й се понрави. Носеше ги, за да достави удоволствие на мен, но ги сваляше в момента, в който останеше сама. Понякога я хващах да крие пръстите си и не знам защо тази детинска игра ме натъжаваше.

— Не ми се ще — отговаряше тя, когато я питах защо не си избере някой друг пръстен.

Обещах си да й купя друг смарагд, също толкова хубав, колкото и загубеният, и за тази цел първо заминах за чужбина. И поне видимо животът ни си оставаше същият: излизахме в чужбина най-малко два пъти годишно и продължавахме да бъдем смятани от всички кръгове, които посещавахме, за щастлива двойка. Но и аз не мога да ти кажа дали бяхме щастливи — или напротив. Като че живеехме в някакво неведение. Не зная дали Лена въобще беше забелязала появата на каквато и да е промяна в живота ни. Откакто се бях „примирил“ с новото си положение, всичко ми се струваше не само естествено, но и необходимо. Не можеше да бъде по друг начин; и тази формула, смея да твърдя със сигурност, изразяваше цялостното ми душевно състояние след настъпването на онова финално мисловно прояснение. По-късно, когато отново познах болката и съмнението, се изумих от стерилността на тези повече от две години, в които бяхме живели спокойно заедно. Тогава се питах къде беше изчезнало интелигентното, високообразовано и витално момиче с неконформистко мислене, което бях срещнал някога в дома на Клоди и после бях опознал в Италия през седмиците, преди да се оженим официално. И осъзнах, че у Лена беше настъпила пълна промяна, тя бе протичала бавно и аз без съмнение бях помогнал до голяма степен за нейното случване, макар и без да забелязвам. Не бих могъл да кажа, че онова, което наричахме „наша любов“, се бе уморило или променило. Откривах в Лена пак същата доброта, пак същото любовно чувство към мен, пак я виждах така индивидуална и топла в отношението си към останалите; но с времето си дадох сметка, че малко по малко беше загубила загадъчността, спонтанността и фантазността, които изграждаха личността й. Как ли бих могъл да изразя тази промяна по-ясно? Може би беше започнала да напълнява. Но най-важното всъщност беше, че Лена отлично съзнаваше какво точно се променя у нея, и това със сигурност я потискаше и я правеше по-мълчалива в интимността ни, а понякога дори и напълно отнесена…