Усещам, че се лутам, и осъзнавам, че изричам много от нещата ужасно лошо — и то неща, които виждам и познавам много точно, но въпреки това ми харесва да се оставя на случайния порой на думите. Това ме стимулира и ми позволява да си почина. В книгата си на няколко места се опитах да изясня тези чудотворни състояния и най-вече тази първа среща на телата ни — нейната длан виси във въздуха, опиянена и плътно обгърната от моята. Не мисля, че успях. Все още съм писател, който твърде много се вълнува, за да мога да опиша тези начални, трудно уловими състояния. Естествено, че тогава въобще и дума не можеше да става за любов. Беше нещо повече от очарование: вид сътресение, чрез което внезапно ми се беше открило нечие друго тяло, нечие друго присъствие. Колко малко могат да изразят всички тези стари, протрити, износени думи… А любовта дойде по-късно, тя започна едва след като тази магия успя да ни изолира от останалия свят и да ни разтопи един в друг. Защото, съвсем естествено, сливането на телата ни бе решено в онзи висящ миг, когато, държейки единствено дланта й, аз бях поел цялото й същество. Малката, бледа, нервна ръка, толкова странна в голотата си; ръката, която ме беше очаровала, щом направих първата си крачка в салона, в онзи миг тя ми предаваше някаква непонятна женска топлота и изумително безпокойство, които бавно изпълваха цялото ми тяло. Може би ми се щеше да се отърся, да се отскубна от обзелото ме недискретно пълно блаженство, защото през цялото време съзнавах, че се намирах сред непознати хора и че вероятно техните погледи ме измерваха с учудване или ирония, но всъщност ми беше невъзможно да оставя ръката на Илиана. Аз дори не я стисках, просто я държах, погълната от моята длан…

Мисля, че тя успя да дойде на себе си първа. Вероятно ни бяха видели доста хора и някои дори се бяха пошегували. Бях постъпил като някой истински покорител на жени. Разбрах това по-късно, когато видях, че нашата обич и връзката ни не изненадва почти никого… Тези неща, разбира се, нямат никакво значение. Тя стисна леко пръстите ми и свали ръката ми надолу. Но дали това стана след секунда… или след няколко минути? Никога не разбрах отговора на този въпрос, не я попитах, но мисля, че и тя самата не знаеше. Озовахме се изведнъж залепени до бюфета, притиснати от останалите гости, които се струпваха към вратата. Още един смътен момент, от който си спомням само неясни неща. И въпреки това съм убеден, че цялата ми интелигентност и събудената ми за няколко секунди гордост са се опитали да ме спрат, да ме предпазят, да ме задържат на всяка цена. Сигурен съм в това… Но не си спомням нищо. Сякаш някаква треска ме подтикваше настойчиво; в плътта ми беше проникнала някаква тайна от друго измерение, защото това със стискането на ръката не беше желание, не беше похот… Дотогава си мислех, че съм обичал, предполагах, че няма да се спра на първата любов, онази, изживяна на двайсет години, че животът отново ще ме постави в центъра на живия пламък на страстта. Но по-късно осъзнах, че никоя любов, никоя страст, никое сливане дотогава не е било така цялостно; не бях познал подобно завладяване…

Спомням си също така, че без да разберем, двамата се бяхме озовали в съседната стая, онази с пианото и коледната елха. Вероятно, притиснати от гостите, се бяхме промушили покрай стената, с изгубени усмивки и нестихващо усещане за това, че сме близо, че сме заедно, един до друг. Едва когато отново седнахме един срещу друг, осъзнах, че големите й объркани очи са влажни, дълбоки, озарявани на моменти от топло женско сияние. Дотогава ги бях виждал по друг начин. С всеки час ми се виждаха по-различни; вероятно защото още не знаех как трябва да ги гледам. Всъщност това ми се струва най-сложното за научаване нещо в съзерцаването на любимата: да знаеш как да гледаш очите й. Понякога погледите ни се удрят толкова неумело в огледалото на очите на обичаната жена, че го замъгляват; или пък, още по-лошо, правят очите непроницаеми и им придават отблясък като от теракота или цветен емайл. Съществуват и свирепи погледи, които изтръгват или диво проникват в ретината, като я разкървавяват или я изпълват с мрак… Не зная как да ти обясня по-добре всички тези неща, които сега ми се струват трагично и тържествено значими, а в моментите, в които ги изживяваме, най-често ни се струват наивни или маловажни. Мен най-много ме измъчва тази подробност, че ако знаех как да гледам по определен начин очите на някоя жена, то целият ми живот би протекъл по различен начин… Известният анекдот за носа на Клеопатра ми се струва брутален. Много по-драматично е да осъзнаеш, че зависи от твоите сили, от твоя късмет — да видиш или да не видиш, да почувстваш или да игнорираш дадено нещо, дадено присъствие, нечия плът…

Казвам ти всички тези неща и наблягам на тях, защото ми се струва, че любовта и всичко, което тя носи със себе си — страдание, жертва, съзидание — си остават най-малко разбираното и почти непознато явление. Ето например по силата на какво чудо една най-обикновена случка се превръща в екстаз и завладяване, а някаква среща — в любов? Този въпрос не ми дава мира. А също и този: как е възможно да загубиш това състояние на блаженство, да изпаднеш от него и да се върнеш пак към равната светлина на ежедневието?… И освен това очите на Илиана не ме оставяха да се залутам, не насърчаваха благоговението ми. Точно противното, само за миг в меката им светлина видях да проблясва шеговита искрица.

— Не ти ли се струва, че ме гледаш твърде внимателно? — попита ме тя тихо.

Но усмивката й не беше отпусната, а тя не успяваше да разруши магията, която отдавна беше обхванала и нея. Разтърси леко главата си и ми прошепна:

— Виж, виж…

Започнах да говоря. Но чувствах непреодолимо желание отново да хвана ръката й. Не знам по каква причина вече не се танцуваше, може би защото всички очакваха отново да донесат шампанско. Спомням си, че исках да намеря някакъв претекст, за да поема ръката й в моите и сякаш дори не можех да мисля…

После изведнъж чух музиката. И двамата станахме рязко, в един и същи момент, и се гледахме разбиращо в очите. Прегърнах я почти без да си дам сметка за това, защото ми се струваше непосилно да си представя, че подобно изумително докосване може да бъде повторено. Но от нейното простичко и пълно приплъзване в прегръдката ми разбрах колко пълноценно бяхме преживели заедно това очакване, колко си приличаше нашият копнеж…

Понякога има състояния, които сякаш губят времевото си измерение. Тогава не знаеш или не си спомняш вече — кога са започнали, какво ги е предизвикало, как са се променяли.

И въпреки всичко от цялото това блаженство понякога се отронва някоя дума, някой вик, някоя мелодия или пък една-единствена музикална нота, която остава завинаги в теб, без да те учудват нейната ефимерност или незначителност. Спомням си една-единствена подробност от началото на този танц: думата „двойка“. Не знам дали самата дума не ми даваше мира, или пък ме беше обзела натрапчивата мисъл, че внезапно случилото се с мен, чрез тази простичка прегръдка, изразяваше дълбокия смисъл на усещането да си „двойка“ с някого…

Мавродин се спря уморен, сякаш съвсем неочаквано беше достигнал до края на силите си. Остана дълго време с очи, вперени в небето, без да гледа, почти без да диша, сякаш слушаше или очакваше нещо да се случи. Беше започнало да захладнява и другарят му намести връхната дреха върху раменете си. Не посмя обаче да го попита дали и на него не му е студено. Изчакваше го и безшумно прокарваше ръка по ръба на стола, отнесен и той самият, все по-устремено, към старите спомени…

— Мисля, че онзи момент беше най-съвършеното откровение на нашата любов — започна Мавродин тържествено. И всичко, което последва, беше само опит да открием отново онази магия без начало и без време… Аз съм посредствен танцьор, в повечето случаи по време на танца говоря, за да компенсирам с евентуалното си интелигентно присъствие ритмичната си безпомощност. Осъзнавам много добре, че една жена може да се наслади на танца с несъвършен партньор, ако той не е пълен кретен. Левичарските движения, както и стеснителността имат своя дискретен чар именно в изненадите, които могат да произведат, и чрез наивната паника, която пръскат. Жените понякога обичат тези топли несъвършенства и никога не са страдали от посредствените ми танцови умения. В онзи момент бях забравил всички тези, известни ми и преживени отдавна неща.

Спомням си само, че някакъв непознат парфюм премина покрай ноздрите ми веднага след като тя приближи главата си до рамото ми. Това не беше дамски парфюм, бих могъл да кажа, че не беше дори човешки… Той черпеше есенциите си от други спомени, носещи се около бродерия, извезана с много злато, дестилат от голяма ориенталска лампа и беше направен от разновидни корени и много малко масло. Парфюм, в който сякаш нито маслото, нито спиртът издаваха присъствието си, а се усещаха само уханията на стар метал и билки… Колко опитвах по-късно, когато вече я познавах, да си изясня нюанса на парфюма, на който ухаеше главата й! Струваше ми се, че вече никога след това не успя да се върне към онази почти аскетична чистота от първата вечер. Всъщност не, истината е, че оттогава насетне ноздрите ми, сетивата ми, паметта ми бяха свикнали да свързват този така суров в достойнството си парфюм с плътта й, която бях познал, с устните, които бях срещнал…

С голямо учудване обгърнах необикновено тънката й талия и усетих до себе си целия й одухотворен „силует“. Трябва да го нарека силует и те моля да ме извиниш за тази привидно толкова неподходяща и вероятно груба дума, но казвам така, защото не чувствах нито плътта и топлината, нито присъствието на тялото й, ами я предусещах истинска, цялостна, съвършена жена, без никакво друго чувство, без например усещането, че докосвам бедрото й или че леко се доближавам до гръдта й. Нищо от онези откъслечни и начупени усещания по време на танц. Никакво несъвършенство в този безупречен силует, никаква пречка…

Сигурно ти се струва, че всички тези неща са нагласени от спомените и са декодирани през ясното око на гледащия отдалеч и същевременно отблизо, както се случва винаги, когато чрез продължително усилие си припомняш някой отдавна потънал образ или случка. Но не е така, усилието и споменът не са нагласили нищо. Никога след това не успях да съхраня или възстановя пълнотата на нейното присъствие по време на онзи танц. Всичко, което изреждам тук, са само фрагменти, които ме преследват непрекъснато, без да се разпаднат… Гледах очите й и толкова. Танцувахме добре. Казвам това, за да не си помислиш, че е бил някакъв ексцентричен танц или пък че е бил толкова невероятен, че останалите в салона са оставили само нас двамата да танцуваме като някаква сензационна двойка. Само някои бяха забелязали нашето безмълвно изгубване. Другите се струпваха в салона, танцуваха, говореха. Ние не си казахме нищо. Нямаше никаква нужда да говорим. Видях лицето й няколко пъти на светлината на крушката. Беше друго, напълно друго. Концентрацията сякаш беше прочистила чертите й, беше удължила страните й и някаква ужасяваща тъга овлажняваше челото й. Гледаше ме — в това съм сигурен — въпреки това погледът й минаваше през мен, привлечен от кой знае каква невиждана, скрита, неизвестна и непредполагана от мен цел. И все пак в нейния безмълвен екстаз се криеше голям страх. Не трепереше в прегръдката ми, но усещах, че цялото й същество е напрегнато… По-късно, през следващите часове, разбрах колко много се е бояла и осъзнах как се беше борила срещу мен. Тя беше предусетила тогава всичко, което предстоеше да се случи. И се беше противопоставила с всички сили на тази магия…

В последните дни тук си спомних отново, и то с изключителна точност, онзи безкраен танц. Видях отново салона — малкото мебели, събрани до стената — за да се отвори достатъчно място за двойките — а също и стряхата на съседната къща, затрупана с пресния сняг, който блестеше със синкави отблясъци под светлината, хвърляна от прозорците… Илиана леко наведе главата си, замаяна вероятно от собствената си щастлива премала и от сладката умора на тялото си. Когато музиката спря и аз поех ръката й, за да я отведа към стаята, която ми се струваше най-отдалечена и закътана, тя ми призна, че се чувства много уморена, и като че ли две дълбоки сенки правеха погледа й още по-дълбок. Почти не смеех да я гледам, но държах ръката й постоянно в моята.

— Не знам какво ми става — прошепна тя, облягайки се на канапето. — Отдавна не съм танцувала… Почти се зашеметих…

Потърси очите ми с учудена усмивка, опита се отново да проникне в тях, да ме накара да бъда внимателен, да ми съобщи, че нещо ужасно, нещо, от което тя се боеше и бягаше, щеше да ни погълне. Мисля, че това успях да разбра от въпросителните й, уморени погледи, които сякаш просеха спокойствие и самота. Тя обаче не си спомняше нищо. Питах я толкова много пъти след това, разяждан от неизлечимата си болест — да знам, да разбера, да определя естеството на онзи безподобен час на потъване. Понякога я питах безмилостно: не си спомняше нищо. Само ме гледаше изгубена, полагаща огромни усилия да дойде на себе си. Истината е, че се боеше от любовта и че онази наша неочаквана среща я беше изплашила. Сподели ми го на следващия ден: