— Помисли добре какво правиш — каза ми тогава. — Помисли добре…

Онази нощ обаче, след като се съвзе от омаята на танца, започна да говори за съвършено незначителни неща, сякаш се стараеше да скрие възможно най-добре магическото преживяване, от което се беше изтръгнала. Каза ми защо се беше върнала от Германия преди няколко месеца. (Защо беше заминала предположих по-късно, когато ми призна за голямата си любов, от която се беше излекувала толкова трудно.) Имаше много малко приятели в Букурещ. Тогава разбрах, че беше родена в граничен град и че беше обучавана само от монахини, и ми стана ясно защо в мига, в който я видях, ме впечатли пълната липса на суета и лекомислие у нея, защо не приличаше на никоя от столичните жени. Онези толкова красиви дами, чиито черти бяха обаче карикатурно изкривени от повърхностността и фриволността на живота им. Говореше за себе си доста въздържано, но въпреки това усещах, че способността й да споделя лежеше непокътната дълбоко в сърцето й. Някои хора казват, че има жени, за които, щом ги срещнеш, от пръв поглед разбираш, че крият голяма, истинска тайна, без да носят нищо престорено в себе си. И също, че има жени, душите на които можеш да прочетеш на мига — бистри и ясни като дъното на планинско езеро. Вероятно всички тези неща са верни. Онова, което ме заплени през първите часове на срещата ни, беше предусещането ми, че Илиана има безкрайната способност да споделя, че е едно от онези създания, които можеш да опознаеш и че никаква тайна няма да остане неразкрита за теб, докато я слушаш… И разбира се, до голяма степен не се бях излъгал. Тази жена нямаше тайни от мен и през цялото време, докато траеше любовта ни, тя все по-силно страдаше, че аз пазя моите тайни несподелени. Каза ми всичко, което знаеше… Но колко малко знаеше тя всъщност, в сравнение с всичко, което криеше и пазеше тялото й, сърцето й, нейното цяло същество…

Тогава ме попита с по-сериозен тон за книгите ми. Но бързо изостави тази тема, сякаш усещаше, че тези обществени неща ме отдалечаваха твърде много. Каза ми само, че й харесват книгите, в които се разказва за детството, за интернати и пансиони със строги правила; вероятно защото се откриваше в тях, преоткриваше тъжното си сиротно детство, принудена да прекарва ваканциите си в голяма и студена къща под сухия поглед на бабата и лелите си. В онази къща даже и бабата не била приласкаваща… Спомням си, че през онази пролет, след като бях научил достатъчно за детството й, ми се прииска да прекараме заедно великденската ваканция в града, в който се беше родила и отраснала. Семейството й отдавана се беше пръснало. Малкото й роднини, които още живееха във влажните провинциални градове, я бяха забравили. Въпреки това на мен ми се щеше да я придружавам всяка сутрин в парка, разположен до бащината й къща, двамата да седим на някоя пейка, да я галя с всичката топлота, на която съм способен, за да й поискам прошка за цялата тъга на детството й, за онази студена пустота, в която оставаха впити толкова много от корените на нейната меланхолия. Колко щастлив щях да бъда, ако можех да изпълня с присъствието си, с наивността си, ужасяващите обеди на юношеството й, дългите, тъжни, провинциални вечери, през които моята Илиана беше гледала навън часове наред, със залепено за стъклото на прозореца чело… Вярвах, че миналото не е напълно загубено за нас; не е загубено поне за любовта. Надявах се, че ще мога да проникна в онзи мрак и ще мога да го затопля. Но Илиана яростно отказваше да се върне по родните си места. Понякога питаше за някое фамилно име от онзи неин град, усмихваше се с отвлечени в пространството на празнотата очи — и толкова…

… Същата онази вечер и двамата се въздържахме да танцуваме отново. Казваше, че я боли главата и би се зашеметила още повече, ако танцува. Почти през цялото време си говори с мен. После, към един часа, внезапно погледна часовника и стана да си ходи. До този момент си бяха отишли много малко от гостите. Домакините се опитаха да я спрат, прибягвайки към всякакви трикове; не намираха горната й дреха, шушоните й се бяха загубили. Но накрая бяха принудени да я пуснат да си тръгне. Мен не посмяха да ме спрат, макар че Илиана се изчерви, когато й поисках позволение да я придружа. Тръгнахме си двамата почти крадешком, а аз дори облякох палтото си на стълбището, прислужницата ми го беше донесла от банята…

Оставих я пред огледалото. Когато се върнах, сякаш до мен стоеше друга, непозната жена. Беше си сложила дълго кожено палто и черна капела с воалетка. Останах изумен, когато я погледнах. Не защото не познах елегантния букурещки стил, ами защото воалетката променяше изцяло лицето й, подмладяваше го и същевременно го правеше по-женствено и съблазнително. Мисля, че се изразявам погрешно: в действителност образът й беше по-комплексен; жената сега изглеждаше като любовница, сенките на очите и страните й разкриваха изпълнената й с очарование крехкост; сякаш приканваше да бдиш над нея, да я галиш, да я целуваш… Останах запленен пред нея и вероятно съм се усмихвал глупашки, защото Илиана рязко ме хвана под ръка, без да ме поглежда. Слязохме по стълбите мълчаливо. Не знаехме какво щеше да случи. Не знаех дори коя ще бъде първата дума, която ще й кажа. Уличният студ удари и двама ни и ме събуди. Беше безподобна зимна букурещка нощ — сурова, ясна, кристална. Пред къщата, която изглеждаше ярко осветена, чакаха няколко шофьори, задрямали в колите си. Шумът на желязната входна врата ги беше събудил и те започнаха да натискат клаксоните. Тъкмо исках да направя няколко крачки напред, приготвяйки се да й помогна да се качи, Илиана ме спря:

— По-добре е да повървим малко пеш…

Дали се боеше от мен и затова опитваше да ме върне в реалността с разходка в студа? Не зная. Гласът й беше някак измъчен, развълнуван. Тръгнахме, аз стисках силно ръката й и я държах близо до себе си. Странно е колко ясно усещах парфюма й в онзи чист и замръзнал въздух. Често вдигаше поглед и тогава устата й се очертаваше ужасена, трепереща от някакво невидимо докосване; сякаш очакваше внезапна, невиждана дотогава целувка. Попитах я къде живее и тя ми прошепна:

— Да вървим натам…

Но беше отнесена. Мислеше за нещо сериозно, нещо от изключителна важност, и почти физически усещах колко далеч беше отнесена от мислите си. В никакъв случай не се питаше дали ако ми се отдаде тази нощ, без да бъдат спазени някои предварителни ритуали, това не би било проява на голяма липса на свян. Не, някъде другаде я отнасяха мислите й. Усещах, че ако говорех, трудно щеше да може да ме чуе. Страдах от мълчанието й, от това внезапно изчезване, и може би това леко унижение на гордостта ми, от което изведнъж се усетих обзет, би се засилило, ако пътят ни беше по-дълъг. Мисля си, че при този последен момент на трезвост можех да избягам. Само ако например, виждайки я така облегната на ръката ми, стъпваща леко, сякаш заслушана в звука, който стъпките й издават по снега, изведнъж бях изрекъл някоя вулгарна дума, ако бях посегнал да я целуна или ако бях запалил свободно цигара, сякаш бях съвсем сам. Или пък ако бях започнал да си тананикам някоя модна мелодия и между другото я бях попитал дали й харесва. Тогава може би без никакво съмнение магията щеше да се разкъса и щяхме отново да станем двама непознати, двама млади, които се прибират у дома през нощта и нямаше да има нищо, което да ни свързва, освен беглия спомен за вечер, прекарана заедно. Ако се бях върнал така брутално в това, което се нарича „реалност“, тогава бих се опитал да се предпазя от евентуално ново поддаване на тази магия, с мисълта как бих стигнал най-бързо и най-сигурно в леглото й. Дотогава бях свикнал вулгарно да се боря — както всички големи егоисти — срещу това, което аз наричах „сантиментална инфекция“. Колко ли пъти съм се намирал на една крачка от това — да се влюбя, и тогава животът ми би протекъл по напълно различен начин, преобърнат от някоя голяма авантюра, но съм се осъзнавал в последния момент и съм превръщал опустошаващата страст в чисто плътско изживяване? Но може би всичко, което казвам сега, е абсурдно; може би дори и да се бях осъзнал тогава, на улицата, вече щеше да е прекалено късно. Вече нямаше да мога да избягам. Бях я срещнал и това е беше достатъчно…

Вероятно мина съвсем кратко време, защото моята гордост не успя да ме помрачи. Илиана лениво се отърси от обзелото я състояние и отново бавно се приближи до мен, сякаш се събуждаше от някакъв сън.

— Извини ме — прошепна тя и продължи да гледа отнесено над снега.

Не зная защо се надявах, че ще каже още нещо, че ще се опита да обясни. Тя обаче отново замълча. Вече бяхме стигнали до булевард „Теке Йонеску“ и светлините на крушките ми се сториха дразнещи; сякаш диво се бореха с белотата на снега. Обзе ме чувството, че достигам някаква нова зона, където нашата интимност ставаше по-ясна заради минувачите, колите и цветните реклами. Цялото това оживление извън нас сякаш ни сближаваше все повече. Пътят, който изминахме по слабо осветените улички, сега доби тайнствено значение, сякаш се завръщахме от усамотена разходка, по време на която бяхме могли да се целуваме на воля и да си шептим любовни думи.

— Къде живееш? — осмелих се да я попитам.

Посочи ми един наскоро построен блок на булевард „Братиану“. Бяхме наблизо. Ускорих крачка, без да се усетя. Още не знаех какво ще се случи. Не знаех дали ще имам, дали ще намеря куража да й поискам позволение да я придружа в дома й. Това беше някакво очакване, без следа от трепет или любовно вълнение. Очаквах да се случи нещо и въпреки че усещах колко много ме засягаше то, вече нямах сили да се намеся, като дам тласък на събитията или ги отклоня.

Сега обаче я гледах по-отблизо. Виждах лицето й добре. Студът съвсем леко беше оцветил скулите й, а широката й усмивка сгряваше цялото й лице. В усмивката й имаше известна тъга; беше отгатнала вероятно, че съм ускорил крачките си. Говорихме си за още някакви незначителни неща. Как се върнала в Букурещ в началото на есента, как си намерила този малък апартамент, как се среща отново с някои приятели, а други отбягва. Започнах да се смея.

— Може би бягаш основно от приятелите от мъжки пол — казах с леко вулгарна ирония.

— Да, наистина — призна тя спокойно. — Принудена съм да бягам най-много от тях…

Наближавахме, а още не знаех какво ще се случи. И въпреки това я попитах дали ще ми позволи да я посетя. Прие без никаква престореност.

— Ако искаш, ела утре да пиеш чай с мен — каза.

— Ще ти донеса последната си книга — отвърнах й аз, сякаш бързах да подчертая, че зад молбата ми не се крие никакъв лош умисъл.

— Ще ти бъда благодарна…

Стигнахме. С ужас очаквах портиерът да отключи вратата и да ни покани в асансьора. Но вратата беше отворена. Бутнах я мълчаливо и неочаквано обзет от вълнение.

— Живея на третия етаж — ми каза.

— Ако ми позволиш, ще те изпратя — осмелих се да предложа аз.

Светлината на асансьора изненада и двама ни. Погледнах я отново объркан. Очите й бяха замислени и напразно се опитваше да се усмихне. Пред асансьора ми подаде ръката си. Поех я бързо и я целунах. После, без да съзнавам, сграбчих лицето й и я целунах по устните. Почувствах топлината й и усетих как се загубва в прегръдката ми…

III

Трудно успях да дойда на себе си след тази прегръдка, която с нищо не беше предизвестила себе си — нито с жест, нито с предварително съгласие. Усещах, че тя се е предала напълно. Щеше да е много лесно да бутна вратата и да я занеса на ръце до стаята й. Но я пуснах от прегръдката си и потърсих очите й. Стори ми се, че бяха пълни със сълзи. За миг помислих, че все пак свенливостта й се беше пробудила и се съпротивляваше. Тя сграбчи ръката ми и я стисна цялата трепереща.

— Сега си върви — прошепна.

И ме помоли още по-топло с поглед. Насилваше се да се усмихне. Беше бледа, преобразена, изплашена.

— Очаквам те утре — повтори с твърдо изражение там, на прага, когато видя, че се колебая.

Вдигнах неумело шапката си и тръгнах почти на бегом надолу по стълбите. Чух смътно как се затваря вратата и това ме накара да ускоря крачка. Исках да стигна възможно най-бързо на улицата, да остана сам, да мога да осъзная какво се беше случило.

Обикновено след първа среща с жена в началото на някоя връзка усещах яростна нужда да остана сам възможно най-бързо, за да мога да се събера, да си върна трезвия разсъдък. Мисля, че това е нещо, което се случва с всеки мъж при подобни обстоятелства. Всеки от нас, щом се измъкне от оковите на онази магия, с която го завладява първата среща с жена, завоюва свободата си обратно посредством брутален жест — запалва цигара, започва да си тананика някоя ария, подема незначителен разговор или просто се отдръпва от нея. Познавах много добре тази жажда за свобода и самота, която ме обземаше след първа среща. Онази вечер обаче бягството ми беше различно. Исках да остана сам, за да мога да изживея по-пълноценно случилото се, да усетя по-пълно присъствието на Илиана, да мога да разсъждавам на воля над изтеклите изумителни часове…