Но не успявах да науча нищо. Усмихваше се натъжена, унижена или пък търсеше ръката ми, улавяше я и я целуваше; или пък започваше да се смее, като ми даваше да разбера, че е предугадила скритата ми стратегия. Късно разбрах, че от нея няма да мога да науча нищо. Може би щеше да ми каже някои неща, преди да ми се отдаде: но след онази наша прегръдка нейното минало си остана за мен дълбоко погребано…

Мисля си, че са редки другите случаи, в които мъжът може да деградира така жестоко, както когато е погубван от абсурдна ревност. Всеки от нас, разбира се, е минавал през тези безсмислени мъчения, подхранвани до пълно изтощение от безкрайно разюзданото ни въображение. Но за мен тези мъчения бяха още по-големи, и то защото ми беше споделила, преди да стане моя, че е обичала някой мъж, който е бил „голямата й неповторима любов“. А аз, от една страна, не знаех нищо за онзи таен любовник, който е бил с нея преди мен. Не можех да го съдя, не можех даже да го причисля към някоя определена група мъже: тази на русите, на високите, младите, интелигентните. Понякога даже стигах дотам, че подозирах всички нейни познати мъже. Питах се каква е възможността да е този или онзи от тях. Въобще не осъзнавах какъв глупак съм бил: та нали Илиана ми беше споделила, че беше отсъствала от страната в продължение на няколко години, за да не го среща повече, а пък аз си мислех, че е възможно този любовник да е някой от познатите й в Букурещ… Ако имах малко повече кураж, щях да попитам някой от познатите й; но все пак ме беше срам. Не знам защо се боях, че моят въпрос ще ме направи окончателно за смях. И понякога, когато с Илиана бяхме сред приятели, се правех пред тях, че знам, че съм научил всичко, и казвах:

— Надявам се, че и вие сте убедени, че този път Илиана е избирала по-добре…

Поглеждах ги бързо, крадешком, за да разбера каква ще е реакцията им. Илиана се усмихваше вяло, свела челото си. Останалите гледаха и двама ни с известно неудобство. Или не знаеха за какво става дума, или пък се преструваха изключително талантливо…

За щастие тези кризи на налудничава ревност траеха кратко. В повечето случаи бях достатъчно силен, за да мога да се овладея. А през останалото време любовта владееше цялото ми същество…

Онази вечер обаче, след като ми беше споделила за голямата си отминала любов, Илиана отново се промени: започна да прилича на жената, с която се запознах предната вечер, сякаш въобще ги е нямало неспокойствието и вълнението, родени от странната й тревога. Отново ми напомни, че толкова лесно съм забравил да й занеса обещаната книга. После ме попита дали наистина писателите на романи винаги разказват собствените си преживявания и до каква степен някоя обичана от тях жена може да се превърне в книжна героиня. Стараеше се на всяка цена да насочи разговора към по-безопасна област — тази на неутралните теми. Започнах да идвам на себе си и се радвах, че съм открил нещо, което дотогава рядко ми се отдаваше да срещна — интелигентна, познаваща живота жена, с която можех да разговарям за техниката и изкуството на писането. Обстановката стана топла, почти приятелска. Даже не разбрах кога наближи осем часът.

Тогава, придобил неочаквано кураж, я помолих да излезем заедно из града. Да отидем на кино и след това да вечеряме двамата. Прие с радост; нямаше много приятели в Букурещ и рядко й се случваше да излиза вечер.

— Но вече знаеш — каза тя, усмихвайки се някак по немски…

Изуми ме сигурният и свободен тон, с който изрече тази забележка. Нима тя наистина беше повярвала, че опасността е напълно отстранена и че толкова бързо и сигурно можехме да станем приятели? Приятелството между мъж и млада жена е възможно само ако и двамата са изключително интелигентни или ако и двамата обичат някого другиго. В противен случай става дума за най-обикновена дружба, безинтересна в духовен план, с повече или по-малко банален оттенък, или пък увертюра към също толкова безинтересна бъдеща връзка. Да, приятелството между мъж и млада жена е голяма дума, такава, която се пише с главна буква, ако е подхранвано с интелигентност или подкрепяно от любовта, която двамата хранят към своите любими. Онези не много невинни чисти и симпатични другарства, които наричаме приятелства, най-често се свеждат до редовни гостувания, до известна откровеност и до топла взаимност; но не достигат нищо по-възвишено…

Илиана ме помоли да изчакам няколко минути, докато се облече. Събра чаените чаши и отиде в съседната стая. Когато останах сам, ме обзе огромно спокойствие. Излегнах се на дивана така, сякаш познавах тази стая отдавна и тук ми беше позволено да правя всевъзможни фамилиарни неща. Погледнах лампата на тавана и в същия миг си припомних, че преди една вечер бях обгърнал ръката на Илиана и бях изпитал онова толкова странно разтърсване. Изведнъж развълнуван скочих на крака. Ами ако сега, като се облече за излизане, отново си сложи онази воалетка, която така загадъчно променя лицето й? Сърцето ми започна да препуска. За първи път, откакто я познавах, бях нервен, развълнуван, нетърпелив като на любовна среща.

Не знам колко време съм чакал там, застанал близо до прозореца и зареял безпаметно поглед в кървавата мъгла около една от светещите навън реклами. Чух вратата да се отваря. За миг ме беше страх да се обърна. Ами ако наистина нещата отново се повтореха по същия начин?… Погледнах я и сърцето ми сякаш спря за секунда; още не си беше облякла коженото палто, нито беше сложила воалетката си, но носеше блузата от предната вечер. Беше си сложила съвсем малко грим и аз ужасен отново усетих парфюма й. Приближих се колебливо. Мисля, че и тя ме беше забелязала, защото се спря. Бавно и молитвено поех ръцете й, а тя не се възпротиви. Само пребледняла отдръпна глава и се взря право в очите ми.

— Не се издържа вече — запрепъвах се в думите аз. — Не се издържа повече…

Бях напълно замаян. Поех я в прегръдките си, този път хищно и диво, и потърсих устата й. Опита да се предпази и за миг тялото й яростно се противопостави, но след това обгърна раменете ми и прие обезумялата ми целувка. После не я изпуснах въобще от прегръдките си. Когато освободи устните си от огнената ми хватка, топло ми прошепна:

— Помисли си добре какво правиш, помисли си добре…

Усещах я невероятно лека в обятията си. Почувствах само, че плаче, удавена в някакво безнадеждно ридание, сякаш всичко беше потънало безвъзвратно…

И при все това чувах как ме викаше, как нежно ме наричаше:

— Любими мой — изричаше, — любими мой…

… Когато се изправих, за да загася лампата, ме връхлетя усещането, че всичко окончателно се беше променило. И разбрах, че животът ми бе поел шеметно по налудни пътища и че от сега нататък, и то във всеки един момент, можеше да се случи всичко и то щеше да изглежда естествено като осъществяването на някаква абсурдна съдба…

IV

Късно през същата тази нощ си тръгнах за вкъщи. Дългите часове, в които телата ни се познаваха едно друго, срещнали се сякаш отново като след продължителна и прокълната раздяла, разбиха на парчета всяка следа от съпротива и трезва мисъл. Все пак исках да си тръгна повече заради Илиана, защото би ми било неловко да си тръгна от дома й сутринта, огрян от силната дневна светлина, необръснат, и да срещна гледащи ме с досетливо любопитство съседи. След това разбрах, че на Илиана тези неща й бяха безразлични, но тогава, през онази първа нощ, тя нямаше сили да се противопостави. Качих се на първата кола, която видях. Вкъщи дълго се борих със съня. Задрямах зашеметен, поболял…

А на следващия ден настъпи тържественият и пламенен час на любовта. Въобще не се опитах да й се противопоставя пак, а и вече не почувствах нужда да се отърва от тази омая, която ме беше омагьосала. Всичко, което си бях мислил преди това за любовта, за плътското удоволствие, за свободата, се оказа детинско, повърхностно, почти вулгарно. Бях забравил всички срещани дотогава жени — малките им страсти и налудничавости, както и посредствените им жертви ми се струваха смешни. Преди да срещна и да обичам Илиана, би ми било невъзможно да си представя, че човек е способен да се слее толкова цялостно, че любовта може да изпълни човешкото същество до такава степен. Онова присъствие на любимата жена, от което толкова много се боях и което ми напомняше изгаряне с адски камък, присъствието — което за всеки мъж е демонизъм, разложение, съсипия — този път усетих като преизпълване на цялото ми същество с ангелическа същност.

Дадох си сметка за случващото се след няколко дни, когато, поканен от семейство стари приятели в Молдова, тръгнах една съботна вечер, решен да се върна към средата на седмицата. Във влака през цялото време мислех за нея. Успокояваше ме единствено мисълта, че скоро щях да се видя с приятелите си и щях да мога да им говоря за нея. Въобще не ми и хрумваше, че подобно излияние можеше да бъде съвсем ненавременно и лишено от дискретност. Всъщност знаех, че няма да им разкажа подробно нашата среща и любовта ни; но усещах, че ще говоря именно за Илиана, когато им разказвам за толкова много неща, които първо съм изричал пред нея. Щях да търся нейното мнение, да я рисувам в мислите си, да й се възхищавам, без да споменавам името й. И така се случи в действителност. Говорих само за нея…

Но не това ми показа колко много я обичам и колко наложително е било присъствието й в целия ми живот; ами нетърпението, обзело ме само двайсет и четири часа след като я бях оставил потънала в мисли на прага. Онази нощ, прекарана далеч от нея, беше изключително мъчителна. Стоях, вперил поглед в тавана, загубил връзка с реалността, пуших много и колкото пъти в съзнанието ми изникваше образът й, аз изтръпвах. Заминаването ми точно сега, в началото на нашата любов, ми се струваше абсурдно и престъпно. Обвинявах се, че не съм намерил достатъчно твърдост в себе си, за да се откажа от идването тук, макар че бях приел поканата на приятелите си преди празниците…

На следващия ден вече не можех да си намеря място и нищо от онова, което се случваше около мен, не ме интересуваше. Извиних се с някакво внезапно неразположение и хванах първия влак обратно… Никога не бих повярвал, че всичко, което бях чел в книгите и бях чувал да се разказва за френетичното нетърпение, което изпитват някои влюбени, когато наближават гарата на любимата жена, може да бъде толкова реално. Много километри преди влакът да пристигне в Букурещ, аз излязох с куфара в коридора. И сякаш тогава минутите започнаха да текат по-бавно. И последвалите мигове ми се струваха изключително важни. Сега наистина усещах колко бавно тече времето и колко отвратително е да стоиш и да чакаш то да отмине.

Спрях една кола пред Северната гара и дадох на шофьора адреса на Илиана. Качих се при нея така, както си бях — с куфара в ръка и с книга под мишница. Сърцето ми спираше само при мисълта, че можеше да не я намеря вкъщи. Позвъних кратко и нервно. Последваха няколко мига на паника. И после изведнъж я видях да стои пред мен. Беше отворила вратата, без въобще да предположи, че може да види мен там, на прага. Беше облечена както винаги със сивата си риза и с черна вратовръзка. Имах на разположение само един миг да разгледам лицето й: уморено, объркано, с отвеян, загубен поглед. След това очите й пламнаха от някаква неземна светлина и устата й леко се разтвори и застина така. Прегърна ме, вкопчи се в мен, сякаш ме виждаше отново след дълга и безнадеждна раздяла. Внесох я така, неподвижна, останала без дъх, в стаята.

— Не ме оставяй вече никога сама, мили — изплака болката си тя, — не ме оставяй…

Отсъствието ми я беше съсипало. Никъде не беше намерила за какво да се залови. Беше стояла почти два дни в дома си, утолявайки глада си само с няколко чая, залепила чело на стъклото на прозореца в очакване да се върна. Отгатнах повече от изстенатите й шепоти колко ужасни безсънни нощи беше преживяла, с лице, потънало във възглавниците, на които преди това бяхме лежали двамата. Не могла да повярва, че ще замина. Докато аз й бях говорил за приятелите си и й бях обяснявал защо непременно трябва да прекарам няколко дни в дома им, тя се беше молила наум, беше умолявала да се случи някакво чудо, което да ме задържи там, при нея. Даже не беше осъзнала, че наистина е останала сама в първите няколко секунди след като се бяхме прегърнали и сбогували на прага. Все още вярвала, че ще се случи някакво чудо; вярвала, че след няколко часа ще се върна и ще прекараме нощта заедно. Когато се стъмнило съвсем и си дала сметка, че е останала сама, тогава я обзело чувство на безнадеждност. Измъчвала я мисълта, че ме е оставила да тръгна, така, без съпротива; тормозела я мисълта защо не се беше свлякла в краката ми, защо не беше прегърнала коленете ми, да ме умолява да я взема със себе си поне до града, в който отивах. Да я затворя там в някоя хотелска стая, без никой да знае за нея, но пък така щяла да може да ме вижда, когато се разхождам по улицата, щяла да знае, че съм близо до нея… Но преди да замина, не ми беше признала нищо от това; само на лицето й се беше спуснала воалетка, изплетена от голяма и прикрита тъга, беше потънала в мисли, но не каза нищо, когато й съобщих, че ще отсъствам няколко дни. Не ме беше молила, освен в измъчените си, опожарени мисли. И все пак ми призна колко много се беше измъчвала, че в онзи ден не беше намерила у себе си куража на борбена жена, готова на всичко, за да задържи и защити любимия си…