Мирча Елиаде - Сватба в небето

Без да осъзнавам, така, както винаги се случва, когато се отдадеш на някоя голяма страст, аз се изолирах напълно от света. Дори и с малкото си добри приятели се срещах рядко, и то само в компанията на Илиана. Ходехме на спектакли, най-вече на концерти; около нас се беше създала някаква странна легенда и въпреки че навсякъде ни проследяваха любопитни погледи, никой познат не се осмели да се приближи до нас. Едва по-късно, през пролетта, научих всичко, което се говореше из кафенетата и кръговете, които посещавах преди, за случващото се с мен. От няколко месеца в Букурещ вече не се говореше за „Младостта на Магдалена“, а единствено за любовта ми. Хората, които посещавах преди, не знаеха нищо за Илиана; коя е, откъде идва, къде е живяла, преди да ме срещне. И още по-странно изглеждаше нейното очарование, когато понякога се появяваше с мен, облечена винаги семпло, в черно и бяло или пък в убити, дискретни нюанси на сивото, гледаща щастливо и спокойно около себе си, почти без да вижда нищо. Когато излизахме след някой спектакъл, бяхме винаги сами, избирахме скромни ресторанти, предпочитани основно от буржоазните семейства, в които нямаше риск да срещнем някой познат. А и на Илиана й харесваха непретенциозните места, миришещи на прясна бира и кимион. В тези места се настанявахме на най-затънтената маса като двама влюбени на тайна среща. Понякога, естествено, трябваше да приемаме поканите, които получаваме, най-вече тези на архитекта, в дома на когото се бяхме запознали. Там стояхме на масата отдалечени един от друг и непрекъснато се търсехме с очи. Докато танцуваше, пребледнял я следях в прегръдките на партньора й, а дишането ми не се успокояваше, докато не се върнеше до мен. Когато имаше твърде много гости, стояхме малко. Имахме само едни приятели — наскоро сключила брак двойка — които посещавахме с радост. Илиана пееше понякога, облегната на вратата, с поглед, вперен някъде напред и прибрала ръце зад гърба си…

Зимата мина бързо. През онази година месец март беше зимен, студен и мрачен. Вече не можехме да поемем на нашите дълги разходки, когато здрачаването наближаваше. И двамата стояхме у дома. Най-често аз четях някой поет на глас, а тя ме слушаше, легнала в леглото, с отпусната глава и затворени очи. Харесваха й най-вече меланхоличните стихове, предпочиташе Рилке и Бодлер. Но тя невинаги ме слушаше. Разхождах се из стаята с томчето в ръка и ако се случеше да повторя някой стих с променен глас, посвещавайки го на нея, понякога усещах, че тя не беше там. В тези мигове се стряскаше, сякаш се събуждаше от сън. Но всъщност просто мислите й я бяха отнесли далеч. Тогава се приближавах и се вглеждах в нея.

— Дали това ще продължи дълго? — питаше ме изплашена.

Осъзнах, че невинаги си мислеше за евентуална раздяла, цялото й същество упорито отхвърляше подобни ужасни мисли. Но предусещаше, че този живот, изживяван заедно миг след миг, това чудо, в което две същества бяха винаги там, един за друг, не може да продължи дълго. Когато ме видеше пред рафта с книги, осъзнаваше, че скоро ще ме обземе старата ми страст и тогава работата ми щеше да ме открадне и нямаше да бъда до нея часове и дни наред. Знаеше, че жаждата ми да творя, да пиша, просто беше приспана и че никога нямаше да бъде угасена напълно. Беше се примирила с тази съдба — раздяла за дълги и мъчителни периоди — и желаеше тя да започне да се сбъдва възможно най-късно. Понякога си повтаряше, че е неморална с тази своя смазваща любов, че човек не може да живее, без да се труди, и най-вече творецът няма право да загробва таланта си в изживяването на щастлива любов. За нейната чиста съвест тези съмнения бяха мъчителни. Винаги приключваше с това, че си казваше, че морално или не, добро или лошо — всичко това нямаше нищо общо с истинската, прилична на тайнство любов между нас, че нашата среща е единственото съществено, истинско, нещо, а всичко останало — работата, творчеството, талантът и каквото и да било друго — не струват нищо, защото всички те бяха празни, земни, човешки суети.

Да, но нямаше смелостта да ми сподели всички тези неща. В деня, в който усети лека нервност у мен, някаква неспокойна треска, и й признах, че трябва да пиша, тя ме помоли да започна точно там, на мига, и ми приготви работна масичка до прозореца. Още от самото начало знаех, че ще ми е непосилно да пиша, когато тя е близо до мен, но тя се примоли толкова мило да й позволя да остане там, че не успях да й откажа. Взе си книга и се сви в края на дивана. Чувах как сдържа дишането си и как тихичко и много внимателно обръща страниците, за да не ми пречи. Усмихвах се. Беше ми трудно да се концентрирам и не успявах да постигна онази идеална изолация от заобикалящия ме свят, която предшестваше всеки творчески акт. Присъствието на Илиана ставаше толкова по-разсейващо, колкото по-малко я чувах и усещах. И това присъствие бе еуфорично, то ме настройваше и насочваше в напълно различна посока, но не и в обсега на творчеството ми. По принцип смятам, че никой творчески акт не е възможен в състояние на пълнота и еуфория. Трябва с цялото си същество да усещаш нечия липса, отсъствие, което те разяжда, защото именно то търси своето осъществяване в творческото дело. Затова и никога не съм могъл да пиша, разположен сред някой пейзаж, на фона на музика или изживявайки откровението на любовта, нито пък каквото и да е друго просветление, като осмислянето на някоя всепоглъщаща идея или ново разбиране за света…

След около десет минути, през които наблюдавах небето през прозореца и изпуших една цигара, станах от масичката. Видях, че е бледа и изплашена. Проследяваше ме с очи, сякаш всеки момент очакваше да получи присъда.

— Не можеш ли? — попита и се опита да се усмихне.

Започнах да се смея и я обгърнах с ръце. И бездруго онова неясно безпокойство, пораждащо творчество, се беше разсеяло. Останах до нея на дивана, зачетен в отворената страница. Мисля обаче, че някаква подробност, на която се натъкнах след първите редове, ме накара да потъна в мислите си.

— Пак избяга от мен — прошепна и погали косата ми. — Колко лесно усещам, когато бягаш…

Гласът й беше тъжен, примирен. Казах й, че винаги, преди да започна да пиша, ме изпълва някаква голяма неяснота и почти без да си давам сметка за това, мислите ми започват да се изтъкават в непозната нишка. И че не мога да се боря срещу онези състояния на отчуждаване, по време на които протичат тайнствените процеси на съзиданието. Казах й, че на следващия ден ще се опитам да пиша в кабинета си.

— Остави вратата отворена, за да те усещам по-близо — помоли.

Естествено, че в началото отворената врата привличаше вниманието ми. След известно време я затворих, като че съвсем случайно. Вече не я чувах, не я чувствах. Станах от масата и започнах да се разхождам с широки крачки из кабинета. Бавно-бавно успях да се изолирам, да забравя, че Илиана е на няколко метра от мен. Онази вечер не излязох въобще от там; залезът нахлу в кабинета ми, но аз не го видях. Илиана ми каза, че го гледала през прозореца на нашата стая (така наричахме спалнята). Сподели ми, че била разтревожена. Усещала, че съм се откъснал напълно от нея; че съм я забравил. А тази предусещана и отдавна очаквана болка започнала да се дави в друго неясно усещане, а именно, че до нея се случва нещо тайнствено, ражда се творчество. Чувала ме да дишам тежко, чувала ме нервно да мачкам листове и всяка скъсана страница я изпълвала с боязън; сякаш моите ръце раздирали нея самата. После ме чула да въздишам, да ставам рязко и да ходя из стаята, да отварям вратата, за да пия вода, да паля цигара. Слушала всичко това и постепенно я обхванало трепетно усещане — скрито зад всички тези признаци на страдание — че се случва едно малко чудо, за което тя никога не била предполагала, че е така драматично. Мислила си, че литературата е дело, раждащо се изключително и само по силата на вдъхновението, че талантът означавал способността да чуваш определени думи, които ушите на другите не улавят, и да ги излагаш на хартия; да ги изреждаш най-много час-два или пък пет, докато ръката ти се умори. А сега присъстваше на тази глуха битка с материята. Понякога ме виждаше да минавам през стаята, концентриран, без да я забелязвам, без въобще да предполагам, че тя е там, и тогава онази самота в близост до мен я разкъсвала без остатък. Когато се връщах късно след полунощ и я вземах в прегръдките си, тя ме целуваше ненаситно, сякаш ме срещаше отново след дълга раздяла.

— Отърва ли се от демона? — питаше, вгледана в мен и галеща челото ми.

Никога не ме попита какво пиша, не поиска от мен да разкажа сюжета, нито пък копнееше да прочете листовете, останали върху бюрото. Стараеше се единствено да прогони от челото и лицето ми сенките от труда ми. Защото винаги, когато се връщах при нея, бях изцеден, болен и треската изостряше чертите и размътваше очите ми. Тогава Илиана беше нежна и бледите й ръце ме разхлаждаха…

Книгата, която започнах през онази пролет, остана незавършена. И сега даже не бих могъл да я приключа. Писах само няколко седмици. През това време почти не излизахме от къщи. Доставяха ни храната у дома от пансиона, който се намираше в съседство. Илиана се занимаваше с покупките, взимаше ми цигари и в изтощителни работни следобеди приготвяше кафето ми. Рядко ни посещаваха приятели.

— Андрей се бори с рожбата си — казваше им тя усмихната.

Една вечер, в която бяхме сами, поде:

— Какво трудно раждане…

— Това натъжава ли те?

Не ми отговори. Само сведе поглед към земята, докато галеше ръцете си. Това беше жест, който често правеше през последните месеци. Всеки път, когато ме нямаше, когато не ме усещаше близо до себе си, тя започваше да милва ръцете си; сякаш опитваше съвсем несъзнателно да открие моето гальовно докосване, да се самозалъже. Видях обаче, че мълчи, и не настоявах повече.

Не си бях припомнял тази малка подробност до една светла априлска утрин. Бяхме останали по-дълго в леглото, Илиана беше с дълга нощница, която удължаваше изумително много тялото й, и гледаше през отворения прозорец.

— Андрей — попита ме изведнъж, без да се обръща към мен, — ти не би ли искал да имаш дете?

Този въпрос ми се строи толкова странен, толкова неочакван, че само се усмихнах глупаво, не знаейки какво да отговоря. Отдавна бях свикнал с мисълта, че съм творец и че единственото ми родство може да бъде духовното. Може би подобно отношение е просто по-удобно; може би си мислех, че евентуално дете би ме вързало с определена жена, с определено място, би накърнило свободата ми и би ме накарало да работя повече и с това би променило напълно разбиранията ми за света. За мен творецът представляваше точно определен човешки тип; имаше определени права и волности, но също така и много задължения пред самия себе си, пред изкуството и съдбата си. И освен това идеята за дете беше обвързана с представата за брак, институция, която почитах дълбоко, но която за мен изключваше творците и мислителите. Отдавна бях решил да се противопоставя яростно на всяко изкушение за усядане в удобството на семейния живот. Понякога, когато се прибирах сам от посещение при някое младо щастливо семейство, завиждах на късмета на обикновените хора, които съдбата не принуждаваше да останат до смъртта си заобиколени от величествена студена самота. Тогава ми харесваше идеята да оприличавам съдбата на твореца с монашеското призвание. Подобно на монаха, който е отдаден на религиозно съзерцание, творецът е орисан да остане сам, без наследници…

Е, естествено, освен тези убеждения, които бяха част от моя вътрешен свят и от съдбата ми, аз страдах и от множество суеверия, свързани с брака. Струваше ми се, че ако живееш заедно с жена, която е станала твоя съпруга, то вече нямаш право да съчиняваш така, както те подтиква чистият творчески акт. Че чрез брака се придобива ново гражданско положение, което обръща из основи интуицията на твореца. И от друга страна, разбирах твореца като човек, който винаги е на разположение, създател на естетически ценности. И толкова. Неговият живот се променя и е добре да се променя от ден за ден. Опитът му, който трябва да бъде огромен, не може да бъде ограничаван, спиран…