Мисля, че Илиана отгатна мислите ми, когато не й отговорих, и добави с помрачен глас:

— Не говоря за нещо друго, разбери ме добре. Но много бих желала да имам син от теб…

Дойде бързо откъм прозореца и се сви до мен. Обхвана лицето ми в ръце и започна да се моли. Никога не я бях виждал толкова променена; сякаш се боеше от нещо невидимо, някакво предопределение, чието крило беше усетила да пърха наоколо. И коя друга жена би имала смелостта да говори за празната си утроба, да ми признае изведнъж онази тайна, глухата и ужасяваща болка, за която бях предполагал, но за която не можех да мисля? Нейният копнеж тогава ми откри една друга Илиана, чиито корени бяха свързани дълбоко със земята. Илиана, изгаряна от желание, което никоя моя милувка не може да утоли. Винаги съм имал топло чувство към майчинството, но тази съдба ми се струваше някак нисша, свързана повече със случайността и физиологията и подхранвана изключително от инстинктите. Не бях и помислял, че подобен копнеж може понякога да изпълни така някоя жена, че да я доведе до пълен крах, че може да проникне във всяка частица на съзнанието й и да го бележи бавно и потайно.

— Ти правиш нещо — прошепна ми Илиана. — Ти създаваш, аз обаче нямам никакъв талант, аз съм най-обикновена жена. И да остана завинаги така, както сега, празна…

Опитах се да я погаля, но и аз бях разтърсен от онази завладяваща, тъмна сила, която я беше понесла и я подтикваше да осъществи предназначението си. Откъде изведнъж беше изникнал този толкова земен зов у моята Илиана, чиято любов идваше от друго измерение и беше твърде съвършена, че да даде плод? Да не би причината да беше в онази късна пролет, която беше избуяла само за няколко нощи и беше преобърнала града, обливайки го със слънце и жизнетворяща сила? Какво беше станало в сърцето на моята любима, каква празнота беше останала недокосната от моята страст и сега го поглъщаше изцяло? И при все това в онова мое голямо вълнение прозираше началото на ревността. Значи Илиана вече не беше щастлива само и единствено с мен. Липсваше й нещо, изпитваше необходимост от пълнота, която, дори и да идваше чрез мен, беше извън мен и ни разделяше. Дотогава бях мислил, че към нашата любов не може да се добави нищо друго. Тя беше идеална, автономна, недопускаща да я засегне никаква друга сила. Че двамата формираме съвършената двойка — създадени един за друг, предопределени да израстваме и да умрем заедно. Нашето сливане почти нямаше земни корени. Аз не можех да забравя екстаза на прегръдките, които изтръгваха и двама ни от същността ни и ни свързваха в един друг свят. Вероятно само веднъж на хиляди години се случваше едно такова съвършено тайнство…

И въпреки това в онзи миг откривах, че Илиана, подхранвана от същите корени на нощта, беше останала свързана с първичния извор…

— Ние не сме двойка, която принадлежи на този свят — опитах се да я утеша, — нашата съдба не се осъществява тук, на земята. Ние се познахме единствено в любовта. Любовта е нашият рай, безплодната любов. Точно като Тристан и Изолда, като Данте и Беатриче — добавих аз усмихнат, за да прогоня натежалата, потискаща атмосфера, която ни заобикаляше.

Илиана ме стискаше в прегръдката си, плачеше. Усещах цялото й тяло да трепери като в спазъм.

— Ти може би се боиш от друго — повтори тя, без да ме погледне. — Боиш се, че това би могло окончателно да те свърже с мен…

Опитах се да се засмея. Тя се страхуваше именно от нещото, което въобще не ми минаваше през ума.

— Напротив — отвърнах. — Боя се, че нашата любов би могла да се промени, ако даде плод тук, на земята — наблегнах на последните думи. — Тогава тя ще се превърне в нещо друго; вероятно все така скъпоценно, но не и така чисто и съвършено.

— А аз какво да правя със себе си? — вдигна очи тя и ме попита объркано.

Замислих се за миг, а после попитах сериозно:

— Случило ли се е нещо?

— Не, не става дума за това — спря ме тя раздразнено. — Ти пишеш, ти си творец, а аз в края на краищата ще остана напълно сама, безплодна…

Помислих, че говори за старините си, и отново се засмях.

— Толкова ли си сигурна, че ще ме надживееш?

— Искаш да ме изтормозиш ли? — прошепна тя с усмивка. — Аз ще умра преди теб. Но не за това бяха мислите ми…

— Днес си изпълнена с мистерии — казах аз, за да сложа край на разговора. — А я виж какво слънце е навън…

И обърнах главата й към прозореца, без да си давам сметка, че именно онова новопробудило се слънце я разтърсваше толкова дълбоко.

— Ти не искаш да разбереш — отвърна ми тя. — И въпреки всичко, измежду всички, ти беше единственият…

Да, бях започнал закачливо да я тормозя, признавам си, и то по доста глупав начин: значи така, преди да се влюби в мен, ме беше сравнявала с други, беше ме избрала поради някои мои евентуални добродетели и тъй нататък. Но Илиана нямаше никакво настроение за шеги онази сутрин. Измъчено поклащаше глава. Плачът я беше разхубавил; сега беше по-бледа, уплашена, очите й бяха по-будни, а устата й пресъхнала. Тогава исках да я успокоя на всяка цена. Исках да й дам поне мъничка надежда.

— Още сме в началото на живота си, Илиана — започнах. — Очакват ни толкова много неща занапред. Или пък се боиш, че няма да мога да те обичам винаги, както сега?

Не ми отговори, само ме милваше по бузите усмихната. Повторих въпроса си огорчен.

— Не зная, обич моя — отговори тогава. — Това е нещо, което и ти не знаеш…

Усещах как и двамата затъваме в някаква неясна, мрачна и опасна зона и затова прекъснах разговора с обещание, но продължих да се усмихвам:

— По-късно, когато видим, че не можем да останем твърде дълго на небето, тогава…

Не ме остави да довърша. Целуна ме и пое дъха ми, потапяйки ме в безначалното си тяло…



Спря да разказва, уморен. Хаснаш продължи да стои така, обхванал главата си с длани, без да помръдне.

— Струва ми се, че не се чувстваш добре — попита Мавродин и направи опит да се изправи. — Ще ти го разкажа тогава някой друг път.

Хаснаш се противопостави, като нервно разтърси глава:

— Моля те, продължавай — отвърна той светкавично. — Нищо ми няма. Просто се бях замислил. И аз бях потънал в спомени… Това е всичко. Моля те, повярвай ми…

Лицето му се беше изострило, погледът му беше помътнял и развълнуван. Потърси табакерата си и запали цигара. Пръстите му потрепериха за миг, докато приближаваше клечката кибрит до цигарата. На тази краткотрайна светлина Мавродин зърна набразденото му чело. Хаснаш беше загубил трезвото си присъствие, което го беше впечатлило толкова силно. Устните му сякаш се бяха изкривили и изсъхнали.

— Моля те, продължавай — повтори той, когато видя, че Мавродин се колебае. — Имаше някои неща, които ме изумиха. Това е всичко.

— А да не би да ти е студено? Стана доста студено.

— Не, нищо ми няма.

Произнесе думите бавно, угнетено. Мавродин наведе челото си, кръстоса ръце и след като отдели известно време, за да подреди спомените си, започна да говори.

VI

Прекарахме великденската ваканция в едно планинско село. Отидохме заедно на богослужението на Разпети петък. Когато запяха опело Христово, Илиана наведе брадичка към гърдите си. Отдалечих се малко, за да я оставя сама. Предположих, че я бяха връхлетели различни безпокойства и емоции. Не мислех, че е много религиозна, макар че не бяхме разговаряли за Бог и за нещата, свързани с отвъдното. Казах си, че опелото й е напомнило за утринните служби от тъжното й детство и я е навело на обезпокоителната мисъл за смъртта. Но след няколко мига осъзнах, че тя плаче безнадеждно и цялото й тяло се тресе. Не я бях виждал да плаче от случката, за която ти разказах преди малко. Изглеждаше така, сякаш цялото й същество се беше раздробило под ударите на някаква голяма, нечовешка болка. Напразно запушваше устата си с носната кърпичка и обхващаше гърлото си с пръсти — по никакъв начин не успяваше да спре плача си. Хората наоколо я гледаха учудени, разчувствани и те самите от тази неугасима болка. Приближих се до нея и тя рязко хвана ръката ми; уплашено се вкопчи в нея и я сложи до сърцето си. Усещах конвулсиите на тялото й. Полекичка я изведох от църквата. Вървеше отнесено, с брадичка, сведена надолу към гърдите. Когато излязохме на двора, хладният въздух на нощта започна да я отрезвява. Разхождахме се дълго в мрака, без да говорим. Държах я близо до себе си и я галех.

— Така ще стане с всички — каза изведнъж през шепот.

Не знаех за какво точно мисли и затова й отговорих с няколко случайно хрумнали ми думи.

— Истина е, че умря сега — добави тя вяло. — И така ще стане с всички…

Никога не беше говорила за тази конкретна смърт. Това, което ме изненада, бяха обезнадежденият й глас, загубеният поглед, който потърси моите очи. И въпреки това се досетих, че не тъжната мелодия на опелото я беше изплашила така. В нейното тяло нещо се беше скъсало или смразило; защото тъгата и безнадеждността продължаваха да я владеят все така силно и след края на службата, когато се прибрахме у дома, и не си отидоха нито през нощта, нито на следващия ден. Предполагах, че за нея някой наистина беше умрял през онази нощ. Тайнството не я беше посрещнало там, в църквата. Скритите й сетива бяха научили от някакво друго място вестта за смъртта и тя я беше хванала неподготвена.

— Страх ли те е? — съвсем несъзнателно и глупаво я попитах.

Тя прошепна още по-развълнувана:

— Страх ме е да не умра сама…

Приближи се отново до мен. Беше жадна за моето конкретно присъствие. Но любовта й тогава беше чиста, безнадеждна. Заспа трудно; чувствах я до себе си на ухаещата на еньовче възглавница, усещах горещия й дъх и чувах дълбоките й въздишки. А после я обзе неестествено спокойствие, сякаш изведнъж животът я беше напуснал. Вероятно се беше заслушала с цялото си същество в гласовете на нощта, които аз не можех да доловя.

На следващата сутрин се събуди бледа, болнава. С наближаването на залеза започна да я обзема някакво необичайно безпокойство. Помислих, че у нея се е породил страх пред нещо непознато. Но все пак нямаше нищо странно в тази липса на спокойствие. През онази нощ чакахме да чуем приканващите ни на литургията камбани, докато се разхождахме по една поляна в края на селото. Все още беше доста хладно и затова крачехме плътно прилепени един до друг. Илиана говореше много малко тогава. После съвсем неусетно започна да се променя. Сякаш се събуждаше. И усетих как тялото й се раздвижва от някакво различно докосване, като че подхранено от по-гореща млада кръв. В момента, в който чухме камбаните, двамата бързо се спуснахме към селото. Движехме се почти без да го осъзнаваме. Пристигнахме в църквата малко преди запалването на свещите. Докато се придвижвахме напред, около нас започна да се чува: „Христос воскресе!“, тогава Илиана се спря, прегърна ме и ме целуна по бузите…

Никога после не ми позволи да я питам каквото и да било, свързано с онези нощи…



Върнахме се в Букурещ на третия ден на Великден. Бяхме решили през май и юли да заминем извън страната. Дотогава бях пътувал сам или с някоя временна приятелка. Този път си бях обещал да посетя нови градове и да преоткрия вече посещаваните с Илиана, чието присъствие щеше да ги промени. Не исках да ходим в Германия, тя беше живяла там толкова години и познаваше страната така добре. Искаше ми се да види определени пейзажи за първи път заедно с мен. Всичко, което беше преживяла, обичала или харесвала, преди да я срещна, ми беше чуждо, неприятно. Мразех например Берлин, където тя беше живяла четири години и където вероятно е имала приятели и приятни изживявания, които аз не познавах. Щеше ми се да заминем за Южна Франция, но тя не одобряваше идеята. Казваше, че не й харесва, не я интересува, и добавяше, че освен това там е пълно с много уморени хора, с твърде много старци…

Тогава решихме да се спрем на Италия. Седмица преди да заминем, на връщане от града видях Илиана пред мен на тротоара с висок, тъмнокос младеж. Говореха много разпалено, почти се караха. Когато ме видя, за миг я разтърси тревога, а след това страните й пламнаха. Останах вкаменен на тротоара. Тя направи няколко крачки към мен, като принуди непознатия младеж да я последва.

— Позволи ми да ти представя брат си — изрече с твърд глас. — Човек, който ме вижда веднъж годишно и при срещите ни прави всичко възможно да ме вбеси…