Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

А бе, пука ли му на някого за гадната Елинор?!

Ще си направим страхотна сватба, независимо дали със или без нея! Както изтъкна и мама, проблемът си е изцяло неин — тя ще бъде тази, която ще съжалява, когато усети, че не е част от великото събитие. А тогава, когато излязохме от „Клариджис“, се поперчихме доста. Отидохме на разпродажбата в „Селфриджис“ и мама си хареса оттам една много хубава дамска чанта, аз пък си купих спирала за увеличаване обема на миглите, през което време татко, по стар навик, се отби да пийне една бира, докато ни чакаше. После всички ходихме на ресторант за вечеря и докато се приберем вкъщи, вече бяхме забележимо по-весели и приемахме нещата откъм смешната им страна.

А на следващия ден, когато Джанис дойде у дома на кафе, ние й разказахме цялата случка и тя се възмути от дъното на душата си заради нас, след което отбеляза, че ако Елинор си въобразява, че гримът й ще бъде направен безплатно, ще има много да чака! По едно време към нас се присъедини и татко и изимитира толкова успешно как Елинор гледаше купата със сметана, сякаш последната се кани да я погълне, че всички се заляхме от истеричен смях — и се смяхме дотогава, докато не се появи Люк, за да ни попита какво е толкова смешно, а ние бяхме принудени да се престорим, че се смеем на някакъв виц, който току-що сме чули по радиото.

Наистина съм се видяла в чудо какво да правя с Люк и тази негова майка! От една страна, смятам, че трябва да бъда искрена по въпроса. Би трябвало да му кажа колко неудобно ни е накарала да се чувстваме и че мама понесе най-голяма част от удара. Но проблемът е в това, че колкото пъти да съм се опитвала да бъда искрена с Люк по отношение на неговата майка, той задължително е вдигал феноменален скандал. А аз изобщо не желая да предизвиквам скандали, особено сега, когато сме сгодени и всичко е толкова божествено щастливо.

Защото, като изключим Елинор, всичко се развива прекрасно. И за да го докажа, в самолета на връщане за Ню Йорк направих един тест, който прочетох в „Сватби и дом“. Тестът бе озаглавен „Готови ли сте за брак?“. И двамата с Люк изкарахме максималния брой точки! Тълкуванието беше следното: „Поздравления! Вие сте отдадена един на друг, влюбена двойка, способна да се справи с всичките си проблеми. Каналите за комуникация са отворени между вас и вие предпочитате да решавате съвместно преобладаващата част от въпросите в ежедневието си.“

Добре де, може и да съм поизлъгала тук-таме. Например на онзи въпрос: „Коя част от вашата сватба очаквате с най-голямо нетърпение?“, на мен повече ми се искаше да отговоря с (а) — „Избора на булченските ми обувки“, обаче после видях (в) — „Да дам клетва за вярност за цял живот“, което носеше десет точки, докато подточка „а“ носеше само две.

Но, от друга страна, съм убедена, че всеки хвърля по някой поглед и към резултатите, преди да започне да отговаря. Така че няма начин да не са взели под внимание и този фактор!

Поне не отговорих с подточка „г“ — „Десерта“ (Нула точки).

— Беки?

Прибрахме се в нашия апартмент преди около час и сега Люк преглежда пощата.

— Нали не си виждала онова извлечение от общата ни банкова сметка? Май ще трябва да им звънна, за да проверя какво става?

— Напротив, виждала съм го. Извинявай, но в тази суматоха съвсем забравих да ти кажа.

Поемам забързано към спалнята и измъквам въпросното банково извлечение от тайното му скривалище, усещайки, че ударите на сърцето ми се учестяват.

Сега, като стана въпрос за това, си спомням, че в онзи тест имаше и финансови въпроси. Мисля, че отбелязах (б) — „Начинът, по който харчим, е доста сходен, затова парите никога не са проблем между нас“.

— Заповядай — казвам безгрижно, като му подавам листа.

— Просто не мога да разбера защо непрекъснато превишаваме лимита си! — разсъждава на глас Люк. — Не е възможно домакинските ни разходи да се увеличават непрекъснато! — Вторачва се в страницата, която обаче е покрита с тлъсти бели капки. — Беки, защо това извлечение е зацапано с коректор?

— Боже мой! — изричам с пълен с разкаяние глас. — Много съжалявам! Коректорът беше там и аз премествах някакви книги и той просто… се прекатури…

— Но той почти не може да се разчете!

— Така ли? — възкликвам с най-невинна физиономия. — Боже, какъв срам! Е, няма значение. Случват се такива неща… — Тъкмо се каня да му измъкна листа измежду пръстите, когато очите му внезапно се ирисвиват.

— Я, чакай, чакай! Тук да не би да пише… — И започва да чегърта с нокът капките от коректора и о, ужас! — една голяма капка внезапно се отлепва и пада!

Да го вземат мътните! Трябваше да използвам кетчуп — както направих миналия месец!

— Аха, Миу Миу! Така си и знаех! Беки, какво прави този продукт на Миу Миу в това банково извлечение?! — Той продължава да чегърта и коректорът започва да се рони от листа като сняг.

Ужас! Господи, моля те, нека да не види…

— „Сефора“… и „Джоузеф“… Нищо чудно, че все сме на червено! — Поглежда ме разгневено и отбелязва: — Беки, тази обща сметка е за домакински разходи, а не за поли от Миу Миу!

Окей. Настъплението е най-добрата отбрана.

Скръствам предизвикателно ръце пред гърди и вирвам брадичка.

— Така значи, една пола не може да се причисли към домакинските разходи, а?! Това ли искаш да ми кажеш?!

Люк ме поглежда стреснато, след което отсича:

— Да, точно това искам да ти кажа!

— Значи ето къде ни бил проблемът! Защо не вземем първо да си изясним дефинициите, а?!

— Виждам накъде биеш — казва Люк след кратка пауза, а устните му помръдват в лека усмивка. — Държиш да ме убедиш, че ти би класифицирала полата от Миу Миу в графа „домакински разходи“.

— Ами аз… да, точно така бих направила. Нали тя остава в дома, а, не е ли така?!

Май започвам да навлизам в твърде опасна територия…

— Освен това — бързам да продължа, — така стоят нещата. Пък и какво значение има в коя графа я класифицирам?! Какво значение има кое в коя графа се поставя изобщо?! Ние имаме здравето си, имаме се един друг, имаме… красотата на живота. Това са истинските неща, които имат значение! Не парите! Не и банковите сметки! Не и тези скучни, унищожаващи душата детайли! — Махвам величествено с ръка, чувствайки се така, сякаш изнасям реч по повод връчването на „Оскар“. — Ние сме на тази планета за прекалено кратък срок, Люк! Прекалено малко време ни е отредено тук. И когато накрая направим равносметка, кое ще натежи? Някакво число на листче хартия или любовта между двама души? Кое е по-важно: да знаеш как са балансирани няколко безсмислени цифри или да си сигурен, че си бил такъв, какъвто си искал да бъдеш?!

Когато стигам края на изказването си, се задавям от собствения си брилянтен изказ. Вдигам замъгления си поглед, почти очаквайки да видя Люк, облят в сълзи, да прошепва: „Спечели ме още на третото изречение!“

Ала вместо това до ушите ми достига следното:

— Мнооого вълнуващо! — ироничен смях. — Само за протокола обаче съм длъжен да отбележа, че за мен понятието „домакински разходи“ означава разходи, свързани с поддържането на този апартамент и нашия живот: храна, бензин, почистващи препарати и други подобни.

— Хубаво! — свивам рамене аз. — Щом държиш да използваш термина в тясното му значение — даже по-скоро, в ограниченото му значение, така да бъде!

На вратата се звъни. Отварям и виждам Дани, застанал в коридора на блока.

— Дани, според теб пола от Миу Миу може ли да се причисли към графа „домакински разходи“? — питам веднага.

— Категорично! — отсича Дани и веднага се намърдва у нас.

— Виждаш ли?! — повдигам вежди по посока на Люк. — Но както искаш, ще се съобразяваме с твоята дефиниция.

— Е, чухте ли вече? — обажда се с мрачен тон Дани.

— Какво да чуем?

— Госпожа Уотс ще продава кооперацията.

— Какво?! — втренчвам се невярващо в него. — Ти сериозно ли?

— Веднага щом ни изтече срока, за който сме платили наем, ще бъдем изхвърлени.

— Но тя не може да го направи!

— Може. Тя е собственикът. Може да прави каквото си поиска.

— Ама… — Вторачвам се ужасено в Дани, а после се обръщам към Люк, който тъкмо слага някакви бумаги в куфарчето си. — Люк, чу ли това? Госпожа Уотс е решила да продава кооперацията!

— Да, знам.

— Знаеш ли?! Но защо не си ми казвал нищо?

— Извинявай. Мислех да ти кажа, но съм забравил. — Защо обаче Люк изобщо не изглежда разтревожен?

— И какво ще правим в такъв случай?

— Ще се преместим.

— Но аз не искам да се местя! Тук много си ми харесва!

Оглеждам се, а душата ме заболява. Това е мястото, в което двамата с Люк бяхме щастливи в продължение на цяла година. Нямам желание да ми изтръгват корените от него!

— А искате ли да знаете какво ще стане с мен? — обажда се Дани. — Рандал е решил да заживее със своята приятелка.

Аз го поглеждам с все по-нарастваща паника.

— Значи ще те изхвърли?!

— Именно. Заяви ми, че трябва да започна да внасям и моята лепта, иначе по-добре да започна да си търся самостоятелна квартира. И как се предполага да стане това?! — Дани вдига безпомощно ръце. — Докато не си подготвя цялата колекция, това е просто невъзможно. По-добре да ме настани в някой кашон.

— И как… хммм… върви новата ти колекция? — осмелявам се да попитам аз.

— Честно да ти кажа, дизайнерската работа не е чак толкова лесна, колкото изглежда отстрани — отбранително изрича Дани. — Човек не може да развихри творческото си въображение по команда. Всичко е въпрос на вдъхновение — когато ти дойде, тогава.

— Може би просто трябва да си намериш работа — обажда се Люк, докато си облича палтото.

— Работа ли?!

— Не може да не търсят дизайнери някъде, например, знам ли, в „Гап“?

— В „Гап“ ли каза?! — ококорва невярващо очи Дани. — Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да похабя целия си живот, проектирайки блузи тип поло?! О, какво ще кажете за… хммм… два ръкава точно тук, три копчета отпред, малко подгъвче там… и как ще съхраня вълнението си от работата?!

— А ние какво ще правим? — обръщам се жалостиво към Люк.

— За Дани ли?

— Не, за нашия апартамент.

— Ще намерим къде да живеем, не се тревожи — успокоява ме Люк. — А това ми напомня, че майка ми иска днес да се видите на обяд.

— Тя се е върнала?! — излисквам ужасено аз. — Така де… Значи се е върнала, да.

— Наложило се е да отложат операцията й — отговаря Люк, като прави физиономия. — Точно когато пристигнала, клиниката била подложена на инспекция от швейцарските власти, така че се наложило да отложат всички запланувани процедури. Така че… един часа в „Ла Гулю“ става ли?

— Става — свивам рамене аз, но без особен ентусиазъм.

И когато вратата се затваря зад гърба на Люк, започвам да усещам известни угризения на съвестта. Може пък Елинор да е размислила. Може пък да иска да зарови томахавката и да се включи в подготовката на сватбата. Човек никога не знае.

Бях решила да се държа съвсем естествено и да бъда сдържана и когато хората ме попитат как е минало пътуването ми до Англия, да им отговарям кратко и ясно, че съм сгодена.

Но когато нещата опират до действие, осъзнавам, че се втурвам бясно в отдела на „Барнис“, където работя, и пъхам ръка под носовете на хората, крещейки на всички: „Вижте само!“

Колежката ми Ерин вдига стреснато глава, втренчва се в пръстите ми, притиска устните си с ръка и ахва:

— О, Боже! О, Господи!

— Така е!

— Ти си сгодена? За Люк?

— Естествено, че за Люк! Ще се женим през юни!

— И какво ще облечеш? — задърдорва тя. — Боже, как ти завиждам! Дай да го видя този пръстен по-отблизо! Откъде го взехте? Когато реша да се сгодявам, че отида право в „Хари Уинстън“. И няма да пожаля не само месечната си, а дори и тригодишната си заплата! — Замлъква за малко, докато разглежда отблизо пръстена ми. — Олеле!