И може би Елинор все пак е права. Мама би била наистина благодарна, ако й спестим цялото това главоболие. Да. Нищо чудно вече да й е писнало от този тежък товар по организирането на сватбата, но да не смее да си признае. Може би вече й се иска да не си бе предлагала услугите. Докато, от друга страна, ако се оженим в хотел „Плаза“, на нея няма да й се налага да прави нищо. Нищичко! Само да се появи. Освен това двамата с татко няма да трябва да плащат за всичко… Така де! В крайна сметка, правя им услуга, не съм ли права?!

И така, докато се връщам на работа в „Барнис“, аз си изваждам мобилния телефон от чантата и набирам телефона на моите родители. Когато мама вдига, чувам в далечината финалните акорди на „Криминален отдел“ и внезапно ме залива носталгия по дома. Веднага си представям как мама и татко седят пред телевизора, завесите са спуснати, а фалшивата камина проблясва уютно.

— Здрасти, мамо!

— Беки! — възкликва мама. — Толкова се радвам, че се обади! От няколко дена се опитвам да ти изпратя по факса няколко примерни менюта, обаче твоят факс очевидно не работи! Татко ти пита дали си проверявала в последно време хартията вътре?

— Ами… не знам. Слушай сега, мамо…

— Чуй само това! Зълвата на Джанис познава един човек, който работи в компанията за украсяване на балони! Та тя казва, че ако поръчаме двеста и повече балона, хелият ще ни излезе безплатно!

— Страхотно! Виж какво, точно за сватбата исках да поговорим…

А бе, защо внезапно станах толкова нервна?

— Добре де, кажи! Греъм, би ли намалил малко телевизора, ако обичаш!

— Просто наскоро ми хрумна… една възможност, нищо повече… — тук се изкисквам неспокойно, — че двамата с Люк бихме могли да се оженим и в Америка!

— Америка ли? — Настъпва продължителна пауза. — Какво искаш да кажеш с това „Америка“?

— Нищо особено. Просто ми хрумна. Нали знаеш, тъй като и без това двамата вече сме тук…

— Но вие живеете там само от една година, Беки! — Мама очевидно звучи напълно шокирана. — Домът ви е тук, в Англия!

— Да де, права си… ама… просто си мислех… — запелтечвам неубедително.

Не знам защо, обаче се надявах мама да каже нещо от рода на: „Каква фантастична идея“ и по този начин да улесни нещата за мен.

— Но как ще организираме сватбата чак в Америка?!

— Нямам представа! — преглъщам виновно. — Може да я направим в… в голям… в голям хотел.

— В хотел ли?! — Мама звучи така, сякаш аз съм откачила.

— Елинор също би могла да помогне — опитвам се да намекна. — Сигурна съм, че и тя ще допринесе с нещо… нали се сещаш… ако е по-скъпо…

От другата страна на линията се чува дълбоко поемане на дъх. Примигвам. По дяволите! Май изобщо не трябваше да споменавам името на Елинор!

— Е, но ние нямаме нужда от нейния принос. Не, благодаря! Можем спокойно да се оправим и без нея! Такава ли е идеята на Елинор, а? В хотел, така ли? Да не би да си въобразява, че ние тук не можем да организираме една свястна сватба?!

— Нищо подобно! — побързам да замажа положението аз. — Това е просто… нищо! Нищичко! Аз само…

— Татко ти ми подсказва, че щом толкова си пада по хотели, може да отседне в такъв, а не у дома!

О, Боже! Само влошавам нещата още повече!

— Виж какво… изобщо забрави за това! Идеята е наистина глупава! — Разтърквам челото си и добавям: — Е, как вървят нещата при вас?

Продължаваме да си бъбрим още няколко минути и аз научавам всичко за приятния човек от компанията с палатките и как офертата му била много разумна, и как синът му бил съученик с братовчеда Алекс — какъв малък свят, наистина! Към края на разговора ни мама вече звучи напълно успокоена и всякакви приказки за гадните американски хотели вече са забравени.

Казвам й „довиждане“, изключвам телефона и издишам дълбоко. Ясно. Всичко е решено. Вече мога спокойно да се обадя на Елинор и да й кажа. Няма никакъв смисъл да отлагам този разговор.

Отново си изваждам мобилния телефон, набирам две цифри и ръката ми увисва във въздуха.

От друга страна, има ли смисъл да избързвам с решението?

Така де, човек никога не знае. Може пък мама и татко да обсъдят идеята тази вечер и да си променят мнението по въпроса. Може пък да решат да дойдат дотук и да погледнат. Може би, ако видят „Плаза“ със собствените си очи… Ако зърнат колко е приказно всичко тук… колко е луксозно… колко е бляскаво…

Да го вземат мътните! Няма да мога да понеса да се откажа толкова бързо от тази мечта! Все още не!

* * *

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Люк, седнал на масата да разглежда смръщено някакви книжа.

— О, върнал си се рано! — възкликвам, приятно изненадана аз.

— Имам да преглеждам едни неща — отвръща той. — Реших, че е най-добре да го направя на спокойствие и тишина у дома.

— Ясно.

Когато се приближавам до него, забелязвам, че всичките листи носят логото „Фондация Елинор Шърман“. Отварям уста, за да кажа нещо, но размислям и отново я затварям.

— Е? — вдига очи към мен той и устата му се разтяга в лека усмивчица. — Какво мислиш за хотел „Плаза“?

— Значи си знаел за това?! — ахвам невярващо.

— Естествено, че знаех! И щях също да дойда с вас, ако не беше този неотложен делови обяд.

— Но, Люк… — започвам, поемам си дълбоко дъх и си казвам, че не е полезно да преигравам. — Нали знаеш, че майка ми организира нашата сватба в Англия?

— Но тя е едва в началото, не е ли така?

— Не трябваше да ме насаждаш така на пачи яйца с тази среща!

— Обаче майка ми смяташе, че ще е много приятно да те изненада. Аз се съгласих с нея.

— Значи така, да ми го представите като свършен факт, а?! — сопвам се рязко и Люк вдига към мен озадачен поглед.

— Да не би да не ти е харесало в „Плаза“?! А аз си мислех, че ще бъдеш на седмото небе!

— За харесване ми хареса, наистина. Но не в това е въпросът!

— Знам, че открай време си мечтаеш за огромна, бляскава сватба. И когато майка ми предложи да спонсорира сватбеното ни тържество в хотел „Плаза“, ми се стори като така мечтаният от тебе дар! Впрочем, идеята да те изненадаме бе изцяло моя. Смятах, че ще бъдеш особено развълнувана!

Той изглежда доста разочарован и аз усещам как ме залива чувство на огромна вина. Изобщо не ми беше хрумвало, че Люк също е част от тази работа.

— Люк, аз наистина съм развълнувана! Просто аз… не съм убедена, че майка ми ще бъде много щастлива, ако се оженим в Съединените щати.

— Не можеш ли да я убедиш да го приеме?

— Тази работа не е чак толкова лесна, колкото ти изглежда. Знаеш, че майка ти се държа изключително високомерно…

— Високомерно ли?! Та тя просто иска да ни организира прекрасна сватба!

— Ако наистина държи да го направи, би могла да ни организира прекрасна сватба и в Англия! — не пропускам да изтъкна аз. — Или пък би могла да помогне на мама и татко, така че всички заедно да ни организират прекрасна сватба! Но ето, че тя нарича тяхната градина „никому неизвестен заден двор“! — И негодуванието отново ме сграбчва в клещите си, когато си спомням пренебрежителния тон на Елинор.

— Сигурен съм, че не е имала предвид…

— И само защото това не е в центъра на Ню Йорк! Така де, тя няма право да говори за моя дом, когато изобщо не го е виждала!

— Окей, ясно — отсича Люк суховато. — Вече си изяснихме нещата. Значи просто не искаш тази сватба. Но ако питаш мен, това е един невероятно щедър жест от страна на майка ми! Да ни плати сватбата в хотел „Плаза“, плюс богатото парти, което организира по случай нашия годеж…

— Някога да съм твърдяла, че искам богато парти по случай годежа ни?! — срязвам го аз, преди да мога да се спра.

— Това последното беше малко грубичко, не мислиш ли?

— Може пък изобщо да не ми пука за блясъка, лъскавината и… и материалните неща! Може пък семейството ми да е по-важно за мен! Както и традицията… както и честта. Люк, не мислиш ли, че животът ни на тази планета е прекалено кратък, за да…

— Достатъчно! — вдига ръка Люк вбесено. — Ти печелиш! Ако това ще се превърне в такъв огромен проблем, по-добре забрави! Не е необходимо да идваш на партито по случай годежа ни, ако толкова не искаш. И ще се оженим в Оксшот. Точка по въпроса. Вече доволна ли си?

— Аз… — не довършвам и потърквам нос.

Сега, когато той го изрече на глас, май започвам да си променям мнението по въпроса. Защото, като се замисли човек, предложението за хотела е наистина изключително щедро. И ако успея по някакъв начин да убедя мама и татко, нищо чудно и да си изкараме най-приказния ден в нашия живот!

— Не става въпрос, че задължително трябва да се оженим в Оксшот — казвам накрая. — Въпросът е за… за… да стигнем до правилното решение. Виж какво, нали доскоро твърдеше, че за нищо не трябва да прибързваме…

Изражението на Люк поомеква и той се изправя.

— Да, знам — въздъхва той. — Беки, скъпа, много съжалявам.

— Аз също — смотолевям аз.

— Боже, ама това е нелепо! — Той поставя ръка на рамото ми и ме целува по челото. — Единственото, което исках да сторя, е да ти подаря сватбата на твоите мечти! Ако наистина не желаеш да се женим в „Плаза“, тогава, разбира се, няма да го направим!

— Ами майка ти? Какво ще правим с нея?

— Просто ще й обясним как се чувстваш — отговаря Люк и впива очи в мен. — Беки, виж какво, за мен няма никакво значение къде ще се оженим. Не ми пука дали цветята наоколо ще бъдат розови или сини. Единственото, което има значение за мен, е фактът, че двамата с теб ще се превърнем в семейство — и че целият свят ще научи за това!

Той звучи толкова уверено и убедено, че аз усещам как в гърлото ми се събира някаква странна бучка.

— И за мен това е най-важното — отвръщам и едва преглъщам. — Това е единственото, което има значение!

— Добре. Тогава хайде да кажем, че решението ще вземеш ти. Просто ме уведоми откъде духа вятърът, за да знам накъде да се обърна!

— Става — усмихвам му се аз. — Обещавам, че ще ти дам предизвестие от минимум четиридесет и осем часа!

— Двадесет и четири са напълно достатъчни. — Той отново ме целува, а после посочва към ъгъла. — Между другото, това пристигна преди малко. Подарък по случай нашия годеж.

Аз обръщам поглед в указаната от него посока и ахвам. Виждам синята кутия с бялата панделка на великия магазин „Тифани“!

— Може ли да я отворя? — питам нетърпеливо.

— Давай! — подканя ме усмихнато Люк.

Развързвам нетърпеливо панделката, отварям кутията и виждам вътре купа от синьо стъкло, сгушена в мека хартия, а на малката картичка пише: „С най-добри пожелания — от Марти и Алисън Гербер“.

— Ауу! Страхотно! Само че кои са тези семейство Гербер?

— Нямам представа. Очевидно приятели на майка ми.

— Това означава ли, че… че всички, които дойдат на партито по случай нашия годеж, ще… ще ни донесат подаръци?

— Предполагам. Поне така се очаква.

— Аха… ясно.

Боже! Вторачвам се замислено в купата, като прокарвам пръсти по блестящата й повърхност.

Честно да ви кажа, Люк може би е прав. Вероятно би било глупаво от наша страна да отхвърлим щедростта на Елинор и по този начин да я обидим.

Добре де. Ето какво ще направя: ще изчакам да мине това парти по случай нашия годеж, а след това ще взема окончателното си решение!

* * *

Партито по случай нашия годеж е в шест часа вечерта на следващия петък. Щеше ми се да отида по-рано, обаче него ден работата ми беше същинска лудница — имахме три спешни случая — така че, когато се появих там, вече минаваше шест. Хубавото обаче е, че съм облечена в абсолютно фантастична черна рокля без презрамки, която се впива превъзходно в тялото ми. (В интерес на истината беше отделена за Рийгьн Хартман — една от моите клиентки. Но просто ще й кажа, че в крайна сметка не мисля, че ще й подхожда особено.)

Двойният апартамент на Елинор се намира на Парк авеню, в сграда с най-грамадното мраморно фоайе, което можеш да си представиш, и с асансьори, изработени от орехово дърво, които винаги ухаят на някакъв особено скъп парфюм. Когато слизам на шестия етаж, вече дочувам шумотевицата отвътре, както и звук от пиано. На вратата има голяма опашка и аз изчаквам учтиво зад една възрастна двойка в идентични палта от естествена кожа. Зървам вътрешността на апартамента — въпреки сумрака се забелязва огромна навалица.

Честно да ви призная, никога не съм харесвала апартамента на Елинор. Целият е боядисан в бледосиньо, диваните са тапицирани в сребристо, завесите са много дебели, а по стените висят най-тъпите картини, които можете да си представите. Направо не мога да повярвам, че някоя от тях й харесва! Даже се питам дали изобщо поглежда към тях!

— Добър вечер — прекъсва мислите ми нечий глас и аз си давам сметка, че е дошъл моят ред на опашката.

Пред мен стои жена с черен костюм с панталон и папка в ръка и ми се усмихва професионално.