— Бихте ли ми казали името си, ако обичате?

— Ребека Блумууд — изричам скромно, очаквайки я да ахне или най-малкото да покаже с нещо, че ме е разпознала.

— Блумууд… Блумууд… — Жената спуска поглед по страницата, после отгръща на следваща, стига до край и вдига очи към мен. — Не го виждам никъде.

— Така ли?! — опулвам се невярващо в нея аз. — Не може да го няма!

— Пак ще погледна… — Жената започва най-отгоре и повтаря цялата процедура, но този път по-бавно. — Не, няма — отсича накрая. — Опасявам се, че не сте в списъка. Много съжалявам. — Обръща се към току-що пристигналата блондинка зад мен и започва отначало: — Добър вечер. Бихте ли ми казали името си, ако обичате?

— Ама… ама… нали това парти е за мен?! Е, не точно за мен, но…

— Ванеса Дилън.

— Ах, да — казва жената на вратата и задрасква новото име с усмивка. — Моля, заповядайте! Серж ще ви поеме палтото. Бихте ли се отдръпнали настрани, госпожице? — обръща се хладно към мен. — Задръствате пътя!

— Но вие не може да не ме пуснете! Не е възможно да не съм в списька! — Надниквам вътре с надеждата да видя или Люк, или поне Елинор, но около себе си зървам само тълпища от хора, които са ми напълно непознати. — Моля ви! Не ви лъжа! Аз трябва да бъда тук!

Жената с черния костюм въздъхва.

— Носите ли си поне поканата?

— Не! Откъде да знам, че ще ми трябва?! Аз съм… годеницата!

— Коя сте?! — ококорва се неразбиращо в мен жената.

— Аз съм… Боже, Господи! — Втренчвам се отново с полумрака в апартамента и за мой огромен късмет зървам Робин, облечена в рокля със сребриста горница и богато надиплена пола.

— Робин! — повиквам я аз, колкото е възможно по-дискретно. — Робин! Тук не искат да ме пускат!

— Беки! — възкликва весело Робин. — Влизай! Изпускаш голям купон! — И ми помахва радостно с чашата си с шампанско.

— Ето, виждате ли?! — изтъквам отчаяно. — Познавам хората тук! Повярвайте ми, не съм някоя си натрапница!

Жената на вратата ме изпива с поглед, а после свива рамене и отсича:

— Окей. Можете да влизате. Серж ще ви поеме палтото. Имате ли подарък?

— Ами… не.

Жената подбелва очи, сякаш иска да каже: „Така си и знаех!“, а после демонстративно ми обръща гръб, поднасяйки фалшивата си усмивка на следващия на опашката. Аз побързвам да се вмъкна, преди да си е променила решението.

— Не ми е възможно да остана до края — обяснява ми веднага Робин. — Имам три репетиции. Но държах да те видя още тази вечер, защото имам много приятни новини за теб! Един изключително талантлив вътрешен дизайнер се съгласи да работи по нашата сватба! Става въпрос за самия Шелдън Лойд!

— Аууу! — възкликвам аз, като се старая да отговоря на ентусиазма й, макар да нямам абсолютно никаква представа кой, по дяволите, е този Шелдън Лойд. — Страхотно!

— Направо си зашеметена, нали?! Има защо! Не напразно обичам да казвам, че ако искаш нещата да станат, накарай ги да станат веднага! Та значи, говоря си аз нещо с Шелдън и двамата си разменяме разни идеи и не щеш ли, той заявява, че твоята концепция за „Спящата красавица“ е буквално фантастична! Намира я за особено оригинална! — След тези възторжени слова тя се привежда към мен и снишавайки глас, зашепва: — Та той предложи да… да превърнем Терасовидната зала във вълшебна гора!

— Наистина ли?!

— Аха! Толкова се вълнувам, че направо нямам търпение да ти покажа!

И тя отваря чантата си и вади оттам една скица, а аз се вторачвам в нея, напълно поразена от изумление:

— Ще докараме брезите от Швейцария, ще поставим и гирлянди от вълшебни лампички! Ти ще преминеш през алеята между дърветата, клоните им ще бъдат надвиснали над теб, боровите иглички ще разнасят аромата си, когато, стъпиш върху тях, цветята ще разцъфнат, а междувременно сред клоните ще пеят обучени птици… Какво ще кажеш да включим и една механичка катеричка?

— Ох, ами… — смръщвам се леко аз.

— Именно! И аз не бях особено ентусиазирана по този въпрос. Окей… Значи забравяме за горските създания. Така. — Тя изважда химикалката си и си отбелязва нещо. — Но иначе ще бъде фантастично, не си ли съгласна с мен?!

— Аз… е, ами…

Дали вече да й кажа, че още не съм решила твърдо, че ще се женя в Ню Йорк?

Да, ама не мога! Тя ще прекрати цялата подготовка веднага. И веднага ще докладва на Елинор и ще настане една суматоха…

А най-важното е, че съм сигурна, че накрая ще се спрем на варианта в хотел „Плаза“! Веднага щом ми просветне как да убедя мама да се съгласи. Така де, би било истинска лудост да не приемем.

— Нали знаеш, че Шелдън е работил за редица холивудски звезди? — обръща се към мен Робин, снишавайки още повече глас. — Когато се срещнем с него, можеш да се запознаеш с портфолиото му. Казвам ти, направо е ненадминат!

— Сериозно?! — изкисквам се превъзбудено. — Звучи изумително!

— Така. — Тя поглежда часовника си. — А сега трябва да бягам. Но ще поддържаме връзка! — И тя ми стиска приятелски ръката, пресушава чашата си и поема забързано към вратата. А аз се захласвам след нея, леко замаяна.

Холивудски звезди! О, Боже! Ако мама разбере за това, дали няма да погледне на нещата от по-различен ъгъл? Дали няма да си даде сметка каква удивителна възможност ни се предоставя по този начин?

Проблемът е, че не съм в състояние да събера смелост отново да повдигна този въпрос пред нея. Даже надали ще й спомена за това парти. Само ще я разстроя. Тя веднага ще започне да нарежда дали Елинор не смята, че те също не могат да организират хубаво годежно парти или нещо от този род. И после ще се почувствам още по-виновна, отколкото вече се чувствам. Ужас! Как да намеря начин да насоча мисълта й отново в тази насока, без да я обидя? Може би, ако поговоря първо с Джанис… Ако й разкажа за холивудските звезди…

Избухналият наблизо смях ме изважда от мечтанието и аз си давам сметка, че съм съвсем сама. Оглеждам се в търсене на човек, към когото да се присъединя. Малко странничко е наистина, ама това нали уж трябваше да бъде парти по случай нашия годеж с Люк! Обаче сред стотиците хора наоколо аз не познавам абсолютно никого! Е, тук-таме се мярка някое леко познато лице, но не на човек, с когото се чувствам достатъчно близка, за да отида при него и да го поздравя просто ей така. Опитвам се да се усмихна на жената, която в момента върви към мен, ала тя ме оглежда подозрително и си проправя път към групичката, застанала до прозореца. Между нас да си остане, но който е казал, че американците са по-любезни от британците, очевидно никога не е стъпвал в Ню Йорк!

В този момент се сещам, че Дани също трябва да е някъде наоколо и започвам да се оглеждам. Поканих и Ерин и Кристина, но и двете бяха все още потънали в работа, когато преди малко ги оставих в „Барнис“. Сигурно ще позакъснеят значително.

Стига де! Все с някого трябва да поговоря! Най-малкото Елинор би трябвало да е някъде тук! Не че умирам да си бъбря с нея, но може пък тя да знае къде точно е Люк. И тъкмо започвам да си проправям път покрай група жени в еднотипни рокли на „Армани“, когато чувам някой да пита:

— Познавате ли булката?

Застивам зад една колона, като се преструвам, че изобщо не подслушвам.

— Не. Някой познава ли я изобщо?

— А къде живеят младите?

— Някъде в Уест Вилидж. Но доколкото разбрах, скоро ще се местят в тази сграда.

С привидна разсеяност аз се втренчвам изумено в колоната до мен. Какви са тези приказки, за Бога?!

— Сериозно?! Мислех, че не е възможно да се уредиш да живееш в тази сграда!

— Не и ако си роднина на Елинор Шърман! — засмиват се весело жените и отстъпват от мелето, а аз се вторачвам в орнаментите на колоната.

Очевидно нещо са се объркали. Ние в никакъв случай няма да се преместим да живеем тук! Няма начин!

* * *

Мотая се безцелно наоколо в продължение на няколко минути. Намирам си чаша шампанско и се опитвам да поддържам любезната усмивка върху лицето си. Но колкото и да се старая, тя все ми се изплъзва. Не точно така си представях нашето годежно парти. Първо на първо, хората на вратата отказваха да ме пуснат. Второ на второ, не познавам абсолютно никого. И трето на трето, единствените неща за ядене са само нискокалорични, високопротеинови кубчета риба, а когато посегнеш да си вземеш от тях, сервитьорите те гледат като попарени.

Не мога да не се замечтая, припомняйки си партито по случай годежа на Том и Луси. Е, не беше чак толкова величествено както това тук. Джанис направи огромна купа пунш, имаше барбекю, а Мартин пя песента на Елвис „Самотна ли си тази вечер?“ на караокето. И все пак беше много забавно. И все пак там познавах много хора. На чуждото годежно парти познавах много повече хора, отколкото познавам на моето!

— Беки! Но защо си се скрила тук? — Вдигам очи и за мое огромно облекчение най-сетне зървам Люк. Къде, за Бога, е бил досега?!

— Люк! Най-после! — казвам и правя крачка напред. После ахвам от радост, когато виждам до него едно познато лице — оплешивяващ мъж на средна възраст, който ми се усмихва радостно. — Майкъл! — изписквам и го прегръщам импулсивно.

Майкъл Елис е един от най-любимите ми хора на този свят. По принцип живее във Вашингтон, където ръководи една невероятно преуспяваща рекламна компания. Освен това е и партньор на Люк в „Брандън Къмюникейшънс“ и негов дългогодишен наставник. Както и на мен междувпрочем. Ако не беше съветът на Майкъл, който той ми даде преди известно време, никога не бих дошла да живея в Ню Йорк.

— Люк ми спомена, че може би ще дойдеш! — възкликвам, като го наблюдавам щастливо.

— Да не би да си въобразяваш, че ще пропусна нещо подобно? — намигва ми той. — Честито! — вдига чаша към мен той. — Знаеш ли, смятах, че ще съжаляваш, задето прие работата при мен, във Вашингтон, Беки! Защото там би имала страхотни переспективи! А ето те сега… — и клати невярващо глава. — Виж как се обърнаха нещата за теб! Страхотна работа, живееш с човека, когото обичаш, предстои ти сватба в хотел „Плаза“…

— Кой ти каза за „Плаза“? — възкликвам изненадано.

— Ами, всички само за това говорят! Очертава се наистина грандиозно събитие!

— Е, ами… — свивам срамежливо рамене аз.

— Майка ти радва ли се за всичко това?

— Аз… хммм… — не довършвам и отпивам от шампанското си, за да избегна отговора.

— Доколкото разбирам, тя не е тук сега, нали?

— Не, не е. Нали знаеш, пътят е доста дълъг! — Смехът ми излиза малко пискливо и аз отпивам отново, като всъщност пресушавам чашата си.

— Ще ти донеса друга — предлага Люк. — И ще отида да намеря майка си. Тя тъкмо питаше къде си… Между другото — добавя пътьом, — тъкмо поканих Майкъл да ми стане кум. За мой късмет той се съгласи!

— Наистина ли? — възкликвам зарадвана аз, — фантастично! Не мога да си представя по-добър избор за кум!

— За мен е голяма чест да бъда поканен за кум! — отбелязва Майкъл. — Освен ако не искате да ви оженя, разбира се. Малко съм позабравил някои подробности от ритуала, но бързо мога да си припомня.

— Сериозно? — възкликвам изненадано. — Да не би таъничко да си и свещеник, наред с всичко останало?

— Не, не съм — разсмива се сърдечно той. — Но преди няколко години едни мои приятели ме помолиха да ги оженя, така че аз пуснах няколко връзки и получих разрешение за извършване на сватбени церемонии.

— Да ти кажа честно, от теб би излязъл страхотен свещеник! Отец Майкъл! Хората ще се тълпят в твоята църква!

— Свещеник-атеист, защо пък не? — смръщва се замислено Майкъл. — Надали ще съм първият. — Отпива от шампанското си и пита: — Е, как върви бизнесът в магазина?

— Страхотно, благодаря!

— Знаеш ли, че те препоръчвам на всеки, когото срещна? „Ако се нуждаете от хубави дрехи, вървете при Беки Блумууд в «Барнис»!“ Така разправям на бизнесмени, шофьори на автобуси, на всякакви случайни хора дори.

— А аз се чудех откъде ми се изтърсват всякакви странни хора! — усмихвам му се в отговор аз.

— Виж какво, това е сериозно! Искам да те помоля за една малка услуга! — казва Майкъл и снишава леко глас. — Много ще съм ти благодарен, ако помогнеш на дъщеря ми Дебора! Наскоро скъса с едно момче и имам чувството, че минава през период на загуба на самочувствие. Казах й, че знам кой може да й помогне да си възвърне самоуважението.

— Със сигурност! — възкликвам аз, дълбоко покъртена. — За мен ще бъде удоволствие да й помогна!

— Но нали няма да я накараш да банкрутира? Имай предвид, че е само на една адвокатска заплата!

— Ще се постарая! — засмивам се аз. — Ами ти?

— Смяташ, че имам нужда от твоята помощ ли?

— Ако трябва да бъда честна, ти вече си си достатъчно добре — посочвам безупречния му тъмносив костюм, който, като го гледам, надали му е оставил много ресто от трите хиляди долара.

— Винаги се старая да се облека подобаващо, когато знам, че ще се срещам с красиви хора! — отбелязва Майкъл. Оглежда насъбралото се множество с развеселено изражение и аз проследявам погледа му. Наблизо групичка от шест жени на средна възраст бърборят превъзбудено, очевидно без да си поемат дъх. — Това твои приятели ли са?