Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

Тази работа вече изобщо не е смешна. Люк отказва да ходи на работа вече повече от седмица. Изобщо не се е бръснал. Всеки ден излиза и се мотае само един бог знае по какви места до малките часове на нощта, когато се прибира, обикновено пиян. А когато вчера се върнах от работа, установих, че е раздал всичките си обувки на разни бездомници.

Чувствам се напълно безпомощна. Нищо от онова, с което се захванах, не се получава. Пробвах с огромни купи от питателна домашно приготвена супа. (Или поне на пликчето се твърдеше, че е питателна и домашно приготвена.) Пробвах с нежна, ласкава любов. Което си беше отлично, най-малкото докато продължаваше. (И което, сега като се замисля, май беше доста отдавна.) Ала нищо не се промени. След това той си остана същият — мрачен и вторачен в някаква точка в празното пространство пред себе си.

А онова, с което се постарах най-много, бе да седна и да си поговоря с него. Понякога имам усещането, че като че ли напипвам нишката. Ала той или изпада в още по-голяма депресия, или казва: „Какъв смисъл има от всичко това?!“ и отново зачезва нанякъде. А най-големият проблем е, че в приказките му няма абсолютно никаква логика и последователност. Звучи направо абсурдно. В един момент твърди, че иска да напусне компанията си и да влезе в политиката, защото там му било сърцето и той никога не трябвало да го предава. (В политиката ли? Та той никога досега не ми е говорил за влизане в политиката!) В следвашия момент настоява, че единственото, за което си бил мечтал някога, е да стане баща, така че хайде да си направим шест деца, а той щял да си стои вкъщи и да бъде съпруг-домакиня.

Междувременно асистентката му звъни по телефона всеки ден, за да провери дали Люк е вече по-добре, а на мен ми се налага да си измислям все по-ужасяващи подробности от мистериозното заболяване на шефа й. Ако някой реши да ми повярва, Люк вече го е налегнала чумата.

Толкова съм отчаяна, че вчера звъннах на Майкъл и той обеща да дойде у нас и да провери дали няма да може да помогне с нещо. Защото, ако някой изобщо може да помогне, то това е единствено Майкъл.

А що се отнася до сватбата…

Всеки път, когато се сетя за нея, буквално се поболявам. Останаха само три седмици. А аз все още не съм измислила на кой континент да се оженя.

Мама ми се обажда всяка сутрин и засега съумявам да разговарям със съвсем нормален тон с нея. Робин пък ми звъни всеки следобед и с нея съумявам някак си да разговарям нормално. Даже наскоро си измислих една шега, че няма да се появя на сватбата си. Много се смяхме, а Робин през смях подхвърли: „Само посмей! Веднага ще те дам под съд!“, след което не знам как успях да не се разридая истерично.

Имам усещането, че извършвам свободно падане. Че се нося към земята — без никакъв парашут.

Нямам представа как го постигам. Имам усещането, че съм попаднала в някаква нова психична зона — зона, далеч отвъд обичайната паника, отвъд нормалните разрешения на проблемите. Наясно съм, че само чудо може да ме спаси.

На което и възлагам надеждите си в общи линии. На празника на свети Томас запалих петдесет свещи и още толкова — на празника на свети Патрик, оставих писмена молитва върху молитвената дъска в синагогата на 65-та улица, а на индийската богиня Ганеш дарих огромен букет цветя. Освен това по Интернет успях да зарибя петдесетина души от Охайо, които в момента се молят усърдно за мен.

Или поне се молят да намеря щастието, докато се боря с алкохолизма. Не успях да събера сили да обясня историята за двете сватби пред отец Гилбърт, особено след като се запознах с проповедта му за това как за Бог измамата е много болезнена, тъй като означава, че Дяволът е заслепил очите на праведните. Затова реших да мина с историята за алкохолизма, тъй като и без това открих страница, посветена на тази тема. (А като се има предвид, че вече съм на три малки шишенца водка на ден, може да се каже, че отдавна съм в кюпа.)

Никъде не намирам мир и спокойствие. Дори вкъщи не съм в състояние да се отпусна. Имам усещането, че апартаментът ме задушава. В ъглите на всяка стая се извисяват камари сватбени подаръци. Мама ми изпраща по петдесетина факса на ден. Робин свикна да се отбива у дома, когато й хрумне. И за капак на всичко — на тоалетката ми се мъдри цяла купчина булчински воали и диадеми, които ми изпратиха от бутика „Дрийм Дрес“, без дори да си направят труда да ме питат искам ли ги.

— Беки? — Вдигам глава от сутрешното си кафе и виждам Дани да влиза в кухнята. — Вратата беще отворена — обяснява той. — Днес не си ли на работа?

— Взех си почивен ден.

— Ясно. — Взема си кифличка с канела и отхапва от нея. — Е, как е нашият пациент?

— Да бе, много смешно!

— Питам те съвсем сериозно — отбелязва Дани и ме поглежда с такава искрена загриженост, че аз се засрамвам. — Люк дойде ли на себе си най-после?

— Не съвсем — признавам аз и очите му светват.

— В такъв случай изчезна ли още нещо от гардероба му?

— Не! — отрязвам го възмутено. — Няма такова неща! И изобщо не си въобразявай, че можеш да задържиш завинаги тези обувки!

— Чисто нови обувки на „Прада“?! Ти май се шегуваш! Та те вече са си мои! Люк лично ми ги подари! Ако не ги иска повече, тогава защо да не…

— Напротив, иска си ги. Или поне ще си ги поиска. Просто в момента е малко… стресиран. Всеки се поддава на стреса от време на време. И това изобщо не означава, че можеш да се възползваш от ситуацията и да му вземеш обувките!

— Вярно, че всеки се поддава на стреса от време на време. Обаче не всеки раздава наляво и надясно банкноти от по сто долара на напълно непознати хора!

— Ти сериозно ли ми говориш?! — ужасявам се аз. — И той го е направил?!

— Съвсем случайно го зърнах в метрото. Имаше и един тип с дълга коса и китара… Люк просто отиде при него и му подаде цяла пачка банкноти. А човекът дори не просеше! В интерес на истината ми се стори доста обиден от този жест.

— Господи, боже мой!

— Знаеш ли каква е моята теория? Той се нуждае от дълъг и спокоен меден месец. Къде смятате да заминете?

О, не! Не отново това свободно падане! Сега пък меденият месец. А аз дори не съм направила резервации. И как да го сторя?! Та аз нямам никаква представа даже от кое летище ще излетим!

— Ние ще… Това е изненада — смотолевям накрая. — Ще го обявим в деня на сватбата.

— А какво готвиш тук? — пита Дани и поглежда към печката, където в една тенджерка ври нещо. — Клончета? Мммм, мирише вкусно!

— Никакви клончета, глупако, това са китайски билки! Против стреса. Първо ги сваряваш, а после изпиваш отварата.

— И смяташ, че ще успееш да накараш Люк да пие от това?! — любопитства Дани и пъха пръст в сместа.

— Не са за Люк, а за мен!

— За теб ли?! Ти пък от какво си толкова стресирана?

В този момент се чува звънецът отдолу и Дани протяга ръка и натиска бутона за отваряне на входната врата на кооперацията, без дори да попита кой е.

— Дани! — срязвам го аз.

— Очакваш ли някого? — пита преспокойно той, докато поставя слушалката на мястото й.

— О, само онзи сериен убиец, дето ме преследва от известно време — отвръщам саркастично.

— Става — отбелязва Дани и отхапва поредното парченце от кифличката с канела. — Винаги съм си мечтал да наблюдавам как убиват някого.

На вратата на апартамента се почуква и аз ставам да отворя.

— Ако бях на твое място, щях да си облека нещо по-така — вметва Дани. — Представяш ли си всички в съдебната зала да видят снимки на тялото ти в този тоалет?! Трябва да оставиш за поколенията най-добрия си вид!

Отварям вратата с мисълта, че пак е някой от доставчиците на подаръци. Но се оказва, че е Майкъл, облечен в жълто кашмирено сако и огромна усмивка. Само при вида му душата ми си отдъхва успокоена.

— Майкъл! — въкликвам и го прегръщам топло. — Толкова ти благодаря, че намина!

— Няма защо — отговаря Майкъл. — Щях да дойда и още по-рано, ако знаех как точно стоят нещата. Вчера се отбих в офисите на „Брандън Къмюникейшънс“, където ми казаха, че Люк е болен. Обаче нямах никаква представа, че чак…

— Така е. Виж какво, не може да се каже, че тръбя истината за неговото състояние. Пък и смятах, че за два-три дена всичко ще отшуми.