— Е, тук ли е Люк? — пита Майкъл и наднича вътре.

— Не е. Тази сутрин излезе още по-рано. И нямам представа къде ходи — отговарям аз и свивам безпомощно рамене.

— Предай му моите най-добри пожелания, когато се появи — заявява Дани, запътен към вратата. — И не забравяй, че аз първи си поисках онова палто на Ралф Лорън!

Правя кафе (без кофеин, тъй като само това му разрешават на Майкъл да пие), а за себе си си отливам малко отвара, макар и без особен ентусиазъм, след което двамата се опитваме да си проправим път през натурията в дневната, за да намерим къде да седнем.

— И така — започва той, докато премества купчина списания и сяда на дивана. — Значи напрежението най-сетне му се е отразило на нашия Люк. — Наблюдава ме как наливам мляко с трепереща ръка. — А, както виждам, тебе също не те е подминало.

— Аз съм си много добре — побързвам да отговоря. — В случая важният е Люк. Той е напълно променен. Просто за една нощ. В един момент беше добре, а в следващия бъбри само неща от рода на: „Нуждая се от отговори“ и „Какъв е смисълът на живота?“ и „Накъде отиваме всички ние?“. Изпаднал е в дълбока депресия, не ходи на работа и… аз просто не знам какво да направя!

— Честно да ти кажа, очаквах подобен срив у него от известно време — казва Майкъл, докато поема от мен чашата си с кафе. — Този твой човек работи прекалено. Винаги е бил такъв. И всеки, който работи с такова темпо в продължение на такъв дълъг период… — Свива тъжно рамене и потупва гърдите си. — Никой не го знае по-добре от мен. Всичко се заплаща.

— Но в случая не е само работата. Отнася се за… всичко в неговия живот. — Прехапвам устни и допълвам: — Мисля, че твоята сърдечна криза му се отрази много повече, отколкото си дава сметка.

— Имаш предвид от онзи епизод.

— Именно. Двамата се скарахте… и за него това беше огромен удар. Това го накара да започне да се замисля по-дълбоко за разни неща… Не знам, за живота и за какво ли още не. А после дойде и онази история с майка му.

— Аха — кимва разбиращо Майкъл. — Знаех си, че Люк ще се разстрои заради онази статия в „Ню Йорк таймс“. Напълно разбираемо, междувпрочем.

— И това е нищо! После нещата се влошиха още повече!

И разказвам как Люк е намерил писмата до майка му, писани от баща му, и Майкъл видимо се шокира.

— Ясно — отбелязва накрая, докато бърка замислено кафето си. — Вече всичко си идва на мястото. Майка му открай време е била движещата сила зад всички негови начинания и успехи. Мисля, че никой не може да го отрече.

— Всичко е сякаш… внезапно няма представа защо прави това, което прави. И затова се отказа да го прави. Не иска да ходи на работа, не говори за терзанията си, Елинор е все още в Швейцария, колегите му непрекъснато се обаждат, за да питат как е, а аз нямам желание да им казвам нещо от рода на: „Всъщност Люк не може да се добере до телефона, защото точно в момента страда от криза на средната възраст“…

— Не се тревожи! Днес и без това трябва да отида до неговата компания. Може и да успея да измисля някаква история за творчески отпуск. Гари Шепърд ще поеме кормилото за известно време. Той е изключително способен.

— Но нали няма да заиграе зад гърба на Люк? — поглеждам подозрително Майкъл.

Последния път, когато Люк откъсна поглед от компанията си за не повече от три минути, Алиша Билингтън Дългокраката кучка се опита да му измъкне всичките клиенти и да саботира цялата работа. Това едва не сложи край на „Брандън Къмюникейшънс“.

— С Гари няма да има никакви проблеми — успокоява ме Майкъл. — А и аз още не съм заработил на пълни обороти. Така че, нищо не ми пречи да хвърлям по един поглед от време на време.

— В никакъв случай! — извиквам ужасено. — Ти не трябва да се претоварваш с работа! Знаеш, че трябва да работиш умерено!

— Беки, аз не съм инвалид! — отвръща Майкъл с известно раздразнение. — Вие с дъщеря ми като че ли сте си плюли в устата!

Телефонът иззвънява, ала аз го оставям да се превключи на секретар.

— Е, как вървят сватбените приготовления? — отбелязва Майкъл, като оглежда стаята.

— Ами… чудесно! — залепям аз веднага дежурната си усмивка. — Благодаря, че попита!

— Получих обаждане от вашата сватбена организаторка във връзка с репетицията на тържеството. Та между другото тя ми съобщи, че родителите ти няма да успеят да дойдат.

— Не, няма — отговарям след кратка пауза. — Наистина няма да дойдат.

— Много лошо. За кога са успели да си резервират полет?

— Хммм… — Отпивам от кафето си, като се старая да отбягвам погледа му. — Не съм сигурна точно кой ден…

— Беки? — Гласът на мама отеква из цялата стая и аз така се стряскам, че разливам половината от кафето върху дивана. — Беки, скъпа, трябва да говоря с теб за оркестъра. Казах, че не могат да свирят „Рок Диджей“, защото басистът им е изсвирил само четири акорда засега. Затова ми изпратиха списък с песните, които наистина могат да свирят, така че…

Мамка му! Спускам се към телефона и грабвам слушалка.

— Мамо? — изричам, едва поемайки си дъх. — Виж какво, в момента имам важна среща, така че ще ти се обадя по-късно.

— Но, миличка, ти трябва да одобриш списъка е песните! Ще ти изпратя факс, става ли?

— Окей. Става.

Затварям телефона и се връщам на дивана, като се старая да запазя самообладание.

— Майка ти наистина се е вживяла в подготовката за сватбата! — отбелязва усмихнато Майкъл.

— Ами… да. Така е.

Телефонът отново зазвънява, но аз пак не му обръщам внимание.

— Знаеш ли, отдавна се каня да те попитам — как прие тя новината, че ще се жениш в Щатите?

— Напълно спокойно — отвръщам, като тайничко си стискам палци. — Защо да е иначе?!

— Знам какви са майките, когато стане въпрос за сватбите на техните дъщери!

— Извинявай, миличка, нещо много набързичко — достига отново до мен гласът на мама. — Джанис пита как искаш да са сгънати салфетките — като епископски шапки или като лебеди?

Пак сграбчвам слушалката.

— Мамо, не ме ли чу?! Имам гости!

— Моля те, не ми обръщай внимание — обажда се Майкъл от дивана. — Ако е толкова важно…

— Изобщо не е важно! Изобщо не ми пука в каква форма ще бъдат сгънати салфетките! Така де, дори и да изглеждат като лебеди, това ще продължи не повече от две секунди!

— Беки! — възкликва възмутено мама. — Как можеш да говориш така! Джанис ходи на курс по сгъване на салфетки специално заради твоята сватба! Струваше й цели четиридесет и пет лири, а и трябваше да си носи храна от вкъщи…

Сърцето ми се изпълва с угризения на съвестта.

— Мамо, много съжалявам! Просто съм малко заета. Нека тогава да бъдат… епископски шапки. И предай на Джанис, че съм й изключително благодарна за всичко, което прави за мен!

Затварям телефона и в този момент се звъни на вратата.

— Джанис да не би да е сватбената организаторка? — пита заинтригуван Майкъл.

— Хммм… не. Тя се казва Робин.

— Имате поща! — обажда се компютърът от ъгъла на стаята.

Вече става прекалено. Ще откача!

— Извини ме, само ще видя кой…

Отварям рязко вратата на апартамента, останала без дъх, за да видя пред себе си поредния доставчик на подаръци с огромен кашон в ръце.

— Пакет за Блумууд! — обявява той. — Изключително чуплив!

— Благодаря! — отговарям неловко, като го поемам от него.

— Бихте ли се подписали тук, ако обичате? — пита той, като ми подава химикалка, след което души и добавя: — Да не би нещо в кухнята ви да гори?

Мамка му! Китайските билки!

Втурвам се в кухнята, изключвам котлона, после се втурвам обратно на прага и поемам химикалката от ръката на мъжа. В този момент телефонът отново започва да звъни. Абе, защо не вземат всички да ме оставят най-после на мира?!

— И тук…

Подписвам се, колкото мога, обаче доставчикът присвива подозрително очи към подписа ми.

— Какво пише тук?

— Блумууд! Пише „Блумууд“!

— Ало? — чувам зад себе си гласът на Майкъл. — Не, това е апартаментът на Беки. Аз съм Майкъл Елис, техен приятел.

— Трябва отново да се подпишете, госпожице! При това четливо!

— Да, аз съм кумът на Люк. Здравейте! Аз също очаквах с нетърпение да се запознаем!

— Сега добре ли е? — питам, едва лй не изгравирайки името си върху листа. — Доволен ли сте?

— Карайте по-спокойно! — вдига ръка за поздрав доставчикът и се оттегля.

Затръшвам вратата с крак и се довличам до дневната точно навреме, за да чуя Майкъл как казва:

— Да, чух за плановете за церемонията. Звучи наистина забележително!

„С кого говориш?“ — оформям с устни аз.

„С майка ти“ — отговаря усмихнато Майкъл.

Едва не изпускам чупливия кашон на пода.

— Сигурен съм, че когато денят настъпи, всичко ще мине гладко — успокоява я Майкъл. — Тъкмо казвах на Беки, че се възхищавам от начина, по който вземате участие в подготовката на сватбата. Сигурно никак не ви е лесно!

О, Господи, не!

— О! — възкликва Майкъл, очевидно изненадан от нещо. — Искам да кажа, че сигурно ви е много трудно. Тъй като вие сте в Англия… а Беки и Люк ще се женят в…

— Майкъл! — прекъсвам го на върха на отчаянието си. — Спри!

Той поставя ръка върху слушалката и пита:

— Какво да спра?

— Не говори за това с майка ми! Тя не знае!

— Какво не знае?!

Вторачвам се в него с агония в очите. Накрая той като че ли разбира и заговорва по телефона:

— Госпожо Блумууд, май трябва да тръгвам. Тук непрекъснато има какво да се прави. Но много се радвам, че говорихме и… Да, ще се видим на сватбата. Да, сигурен съм. И на вас също!

Най-сетне затваря телефона и в стаята настъпва гробовна тишина.

Накрая той започва:

— Беки, защо майка ти не знае нищо?

— Това… няма значение.

— Нещо ми подсказва, че има, при това голямо — не се предава той и ме поглежда проницателно. — Имам усещането, че тук нещо не е наред.

— О, всичко си е наред… Наистина…

Млъквам, защото точно в този момент нещо в ъгъла започва да бръмчи, факсът със съобщението от майка ми. Бързо оставям кашона с подаръка на дивана и се спускам към апарата.

Обаче Майкъл е по-бърз от мен. Дръпва страницата от факса и започва да чете.

„Списък с песните за сватбата на Ребека и Люк. Дата: 22 юни. Място: «Боровете», Елтън Роуд № 43, Оксшот…“ — Вдига очи и се смръщва. — Беки, какво е това тук? Нали с Люк ще се жените в „Плаза“? Или не съм прав?

Нямам сили да отговоря. Кръвта нахлува в главата ми и почти ме оглушава.

— Прав ли съм? — пита той, а гласът му вече е придобил по-железен оттенък.

— Не знам — едва прошепвам накрая аз.

— Как така не знаеш къде ще се жениш? — пита той и отново спуска поглед по факса. И аз постепенно съзирам как всичко му се изяснява. — Исусе Христе! Майка ти също организира сватба в Англия, нали така?!

Втренчвам се в него, раздирана от неизразима болка. Това е дори още по-лошо, отколкото, ако Сузи разбере. Имам предвид, че Сузи ме познава от цяла вечност. Отлично знае колко ми е акълът и накрая винаги ми прощава. Обаче Майкъл… Едва успявам да преглътна. Майкъл винаги се е отнасял към мен с уважение. Даже веднъж ми каза, че съм умна и интуитивна. Да не говорим, че дори ми предложи работа в неговата компания. Не мога да понеса той да разбере в каква каша съм се забъркала!

— Майка ти знае ли изобщо за приготовленията в „Плаза“?

Поклащам глава — много бавно.

— А майката на Люк знае ли за това? — пита и удря гневно по факса.

Пак поклащам глава.

— А някой друг знае ли за цялата тази бъркотия? Люк например?

— Никой не знае — отвръщам, най-сетне успяла да събера сили да проговоря. — И ти трябва да обещаеш да не казваш на никого!

— Да не казвам на никого ли?! Ти майтапиш ли се с мен?! — поклаща той слисано глава. — Беки, как можа да позволиш това да се случи?!

— Нямам представа. Наистина нямам. Не съм го искала нарочно, то просто…

— Не си искала да мамиш две семейства?! Да не говорим за разходите, за усилията… Даваш ли си сметка, че си я загазила много яко?

— Накрая всичко ще се нареди от само себе си! — възкликвам отчаяно.

— И как според теб ще се нареди от само себе си? Беки, това не са ти две срещи, уговорени за един и същи час! Тук става въпрос за стотици хора!

— Бим-бам, бим-бам! — прозвучава внезапно ударът на моя сватбен часовник, отброяващ дните до великото събитие. — Бим-бам, бим-бам! Само двадесет и два дена до Големия ден!

— Млъквай! — срязвам го безцеремонно аз.

— Бим-бам, бим…

— Млъквай! — крясвам и го запокитвам на пода, а стьклото му се разбива на парчета.

— Двадесет и два дена? — обажда се Майкъл. — Но, Беки, това са само три седмици!

— Все ще измисля нещо! Много неща могат да се случат за три седмици!

— Значи ще измислиш нещо, така ли?

— Е, най-много да се случи някакво чудо!