И тя млъква, дишаща тежко, а в далечината дочувам жалостивия вой на Ърни. Чувствам се напълно парализирана, като че ли току-що ми е зашлевила шамар през лицето.

— Права си — чувам се накрая да изричам.

— Много съжалявам — казва тя и за моя изненада също звучи притеснена. — Но наистина съм права.

— Да, знам, че си права. Виж какво… ще се изправя очи в очи с грешката си. Засега нямам представа как, но ще го направя. — Воят на Ърни прераства в мощен рев и аз едва чувам гласа си. — По-добре сега затваряй. Предай обичта ми на моя кръщелник! Кажи му, че… че неговата кръстница много съжалява, че е пълен провал! Кажи му, че тя ще се опита да поправи всичко!

— Той също ти изпраща цялата си обич — казва Сузи, а след кратко колебание добавя: — И освен това казва да не забравяш, че макар понякога да ти се поразсърдваме, ние винаги сме готови да ти помогнем. Ако можем, разбира се.

— Благодаря ти, Сузи! — изричам и усещам, че нещо ме стяга в гърлото. — Кажи му, че… ще ви държа в течение.

Изключвам телефона си и оставам неподвижна няколко секунди, опитвайки се да си събера мислите. Накрая се изправям на крака, отърсвам си дрехите и излизам обратно при сервизите.

Алиша стои само на пет крачки от мен.

Стомахът ми се преобръща. Откога ли е там? Какво точно е чула?

— Здрасти! — казвам, а гласът ми едва не се разпада от напрежение.

— Здрасти! — отвръща и тя, приближава се бавно и очите й ме оглеждат одобрително. — Е — изрича накрая с най-любезен тон, — Робин има ли представа, че се каниш да избягаш, за да се ожениш на някой плаж?

Мамка му!

— Аз… — прочиствам си гърлото — не се каня да бягам, за да се женя на някой плаж!

— Стори ми се, че точно това се каниш да направиш — изрича спокойно Алиша, докато си разглежда ноктите. — В нейния договор нямаше ли една клауза във връзка с подобни случаи?

— Аз просто се шегувах! Беше като… нали се сещаш… просто на майтап…

— Питам се дали Робин ще го възприеме като майтап — заявява Алиша и ме дарява с най-мазната си усмивка. — Как ли ще възприеме идеята, че на Беки Блумууд изобщо не й пука за богатия прием. Да разбере, че нейната любима, сладичка малка Госпожица Съвършенство ще й… скрои гаден номер!

Трябва да запазя спокойствие! Налага се да се справя сама с това!

— Няма да кажеш нищо на Робин.

— Няма ли да кажа наистина?

— Не би могла да го направиш! Ти просто… — Не довършвам, опитвайки се да запазя самообладание. — Алиша, познаваме се от достатъчно дълго време. Вярно е също така, че не винаги сме се… разбирали. Но стига вече! Та ние сме две англичанки в Ню Йорк! И двете се женим! В известен смисъл ние сме… може би сестри!

Едва не се задавям от тези думи — ала имам ли друг избор?! Налага се да я спечеля на своя страна. И с невероятно чувство на отвращение, поставям ръка върху розовия й ръкав.

— Не трябва ли да показваме солидарност? Не трябва ли да… да се подкрепяме една друга?

Настъпва мълчание, през което Алиша плъзга презрителния си поглед по цялото ми лице. После измъква рязко ръката си и закрачва като щъркел към другия край на магазина.

— До скоро виждане, Беки — подхвърля през рамо.

Налага се да я спра. Веднага!

— Беки! — достига зад мен гласът на Айлийн. — Ето фруктиерата, която исках да ти покажа…

— Благодаря — отвръщам разсеяно. — Просто трябва да…

Обръщам се — но Алиша вече е изчезнала.

Къде ли е отишла?!

Втурвам се по стъпалата към приземния етаж, без да си правя труда да чакам асансьора. Когато се появявам долу, започвам да се озъртам отчаяно за нещо розово. Но навсякъде гъмжи от тълпи превъзбудени, шарени туристи. И ярките цветове са буквално навсякъде.

Проправям си път сред тях, като се опитвам да си повярвам, че Алиша няма да посмее да каже нищо на Робин, че няма да прояви чак такава отмъстителност. Ала дълбоко в себе си знам, че това е напълно в стила й.

Не я зървам никъде, въпреки че обхождам целия етаж. Накрая успявам да се промъкна между група туристи, скупчили се около щанд с часовници, и стигам до въртящите се врати. Излизам на тротоара и започвам да се озъртам наляво и надясно. Не виждам почти нищо. Слънцето свети ослепително, а прозорците отразяват лъчите му и, превръщат всичко в силуети и сенки.

— Ребека!

Усещам как нечия ръка пада върху рамото ми и ме дръпва. Напълно объркана, аз се обръщам, заслепена от светлината. Вдигам поглед и примигвам.

И когато очите ми най-сетне се фокусират; съм обхваната от чист, неподправен ужас.

До мен стои Елинор.

Седемнадесет

Това е то. Мъртва съм. Изобщо не трябваше да си показвам носа навън от „Тифани“.

— Ребека, трябва да поговорим — заявява хладно Елинор. — Веднага!

Облечена е в дълго черно манто, сложила си е огромни черни очила и изобщо прилича на истински гестаповец. Господи, да не би да е разбрала всичко?! Сигурно е говорила с Робин. А може и да е разговаряла с Алиша. И сега ме чака, за да ме отведе при коменданта и да ме изпрати в някой трудов лагер.

— Аз съм… хммм… малко заета — завалям и се опитвам да се вмъкна обратно в „Тифани“. — Нямам време да си бъбря.

— Не става въпрос за бъбрене.

— За каквото ще да е.

— Много е важно!

— Виж какво, на теб може и да ти се струва странно — казвам отчаяно. — Но нека погледнем нещата в перспектива. Това е само една сватба. В сравнение с други неща, като например… сещаш се… договорите с други страни…

— Нямам намерение да обсъждаме сватбата — смръщва се Елинор. — Искам да поговорим за Люк.

— За Люк ли?! — втрещявам се аз. — Как така… да не би да си говорила с него?

— Получих няколко твърде смущаващи послания от него, докато бях в Швейцария. А вчера получих и писмо. Затова веднага се прибрах у дома.

— И какво пише в писмото?

— В момента съм се запътила на среща с Люк — заявява тя, без да обръща внимание на въпроса ми. — Много ще съм ти благодарна, ако ме придружиш.

— Така ли? И къде е той?

— Току-що говорих с Майкъл Елис. Тази сутрин тръгнал да търси Люк и го открил в моя апартамент. Точно натам отивам и аз. Очевидно Люк иска да разговаря с мен. — Тук замълчава, след което добавя: — Но аз държах първо да говоря с теб, Ребека.

— С мен ли? И защо?

Преди да успее да ми отговори, магазинът избълва вълна туристи, която ни залива. Бих могла да се измъкна незабелязано в навалицата. Бих могла да избягам.

Ала съм завладяна от любопитство. Защо Елинор държи толкова много да разговаря с мен?

Тълпата се изпарява и ние оставаме втренчени една в друга.

— Моля те — кимва тя към бордюра. — Колата ми ни чака.

— Окей — свивам рамене аз. — Ще дойда. Защо пък не?!

Веднъж обгърната от меката луксозна тапицерия на лимузината, усещам, че ужасът ми изчезва. Докато съзерцавам бледата, неразгадаема физиономия на Елинор, долавям у себе си постепенно надигаща се омраза.

Това е жената, която накара Люк да откачи. Това е жената, която е обърнала гръб на четиринадесетгодишния си син. Седи си спокойно в лимузината и продължава да се държи така, сякаш притежава целия свят, сякаш е олицетворение на праведността!

— И какво точно ти е писал Люк в писмото си? — повтарям въпроса си аз.

— Всичко е много… объркано — отговаря тя. — Несвързани и неразбираеми мисли. Очевидно е изпаднал в нещо като… — не довършва тя и прави царствен жест.

— Срив ли имаш предвид? Да, в момента е в нервен срив!

— И защо?

— Защо според теб? — срязвам я аз, неспособна да овладея сарказма в гласа си.

— Той работи много — казва Елинор. — Може би твърде много.

— Не е от работата! — извиквам, неспособна да се спра. — Причината си ти!

— Аз ли?! — смръщва се тя.

— Да, ти! И начинът, по който си се отнесла към него!

Настъпва продължителна тишина. Накрая Елинор изрича:

— Какво искаш да кажеш с това?

Звучи искрено смаяна. Ама как може така?! Толкова ли е безчувствена тази жена?!

— Добре де… откъде да започна? С твоята благотворителна дейност например. Дейността, на която той посвети всичките си свободни часове и минути през последните месеци. Благотворителността, която, по твоите обещания, трябваше да се отрази благоприятно на имиджа на неговата компания. Но колкото и да е странно, това не стана… защото ти реши да си присвоиш всички заслуги! Единствено за себе си!

Това беше добре! Защо никога досега не съм казвала на Елинор какво си мисля за нея?

Ноздрите й потрепват лекичко и аз веднага разбирам, че е бясна, ала единственото, което изрича, е:

— Това е една доста изкривена версия на събитията.

— Изобщо не е изкривена! Ти просто използва Люк!

— Никога не съм го чувала да се оплаква заради количеството работа, с която се нагърбва!

— Той никога не би се оплакал! Но ти би трябвало да забележиш колко много от своето време ти дарява той — и то за нищо! И накрая дори си позволи да използваш и негова служителка! Само това беше достатъчно, за да го вкара в големи неприятности…

— Да, съгласна съм — казва Елинор.

— Какво? — ахвам невярващо аз.

— Използването на служители от „Брандън Къмюникейшънс“ не беше моя идея. Аз даже бях против това. Люк беше този, който настоя. А както обясних и на Люк, статията във вестника не бе моя грешка. Дадоха ми възможност за интервю в последния момент. Не можах да открия никъде Люк. Разказах на журналиста най-подробно за участието на Люк в това мероприятие и му дадох брошури на „Брандън Къмюникейшънс“. Той обеща да ги прочете, но очевидно не е използвал нищо от тях. Уверявам те, Ребека, този случай бе извън моя контрол!

— Глупости! — срязвам я автоматично аз. — Един свестен журналист не би игнорирал нещо такова, като…

Хммм. От друга страна… може и да го направи. Сега, като се замисля по този въпрос, когато бях журналист, задължително хвърлях половината от брошурите, които ми раздаваха. И със сигурност не прочитах и ред от тях.

— Ами… добре — кимвам след кратка пауза. — Може пък в случая грешката наистина да не е твоя. Но не в това е основният проблем. Не това е причината за състоянието на Люк в момента. Преди няколко дена той отишъл в твоя апартамент, за да търси семейни снимки. Обаче не открил никакви. Вместо тях намерил някакви писма от баща му. И от тях се разбира как ти изобщо не си го искала, когато е бил дете. Как изобщо не си проявила интерес да се срещнеш с него, дори и за десет минути.

Лицето на Елинор потрепва лекичко, но тя не казва нищо.

— А това го върна към хиляди болезнени спомени. Като например как веднъж дошъл в Ню Йорк да те види, седнал пред блока ти, а ти си се направила, че не го познаваш. Спомняш ли си този случай, Елинор?

Знам, че грубостта ми става несравнима, обаче не ми пука изобщо.

— Значи това е бил той — изрича накрая тя.

— Естествено, че е бил той! Не се преструвай, че не си го познала, Елинор! И защо според теб той се старае толкова сега? Защо според теб той изобщо реши да дойде в Ню Йорк? За да те впечатли, разбира се! Той е обсебен от мисълта за теб вече години наред! Нищо чудно, че накрая превъртя! Ако трябва да честна, като се има предвид детството му, направо съм изумена, че е изкарал толкова дълго, без да се срине!

Когато спирам, за да си поема дъх, внезапно ми хрумва, че може би на Люк изобщо няма да му хареса, че обсъждам тайните му неврози с майка му.

Добре де. Но вече е прекалено късно. Пък и някой трябва да натрие носа на Елинор в края на краищата!

— Той е имал щастливо детство — обажда се накрая тя, вторачена неотклонно през прозореца. В момента сме спрели на едно кръстовище и аз виждам отраженията на минаващите покрай колата хора в нейните слънчеви очила.

— Но е обичал теб. Искал е теб! Неговата майка! И да разбере, че си там, но не желаеш да го видиш…

— Вероятно ми е сърдит.

— Разбира се, че ти е сърдит! Та ти си го изоставила и си заминала за Щатите, без изобщо да ти пука за него, щастлива като волна птичка…

— Щастлива ли?! — извръща се внезапно към мен тя. — Наистина ли мислиш, че съм щастлива, Ребека?

Втрещявам се. Не без мъничко срам си давам сметка, че никога не ми е хрумвало да се замисля дали Елинор е щастлива или не. Единственото, което съм си мислела за нея, е, че е голяма крава.

— Аз… нямам представа — изпелтечвам накрая.

— Тогава взех своето решение. И се придържах докрай към него. Но това не означава, че не съжалявам.

Сваля си слънчевите очила и аз се опитвам да не издам изумлението си при вида на лицето й. Кожата й е опъната по-силно от всякога, а около очите й се забелязват синини. Въпреки че току-що си е направила пластична операция, сега ми изглежда по-стара откогато и да било. И някак си много по-уязвима.

— През онзи ден наистина познах Люк — изрича едва чуто Елинор.

— Тогава защо не се приближи към него?