— Господи, ще бъде грандиозно! — възкликвам, съзерцавайки някакъв мъж в дънки, който се навежда и започва да забива поредния кол за тентата в твърдата земя. И пряко волята си усещам, че ме пробожда лека завист — винаги съм си мечтала да имам грандиозна сватба, с коне, каляски и други такива приказни неща.

— Така си е! Ще стане много красиво! — разцъфтява щастливо Сузи. — Извини ме за момент, само да си измия зъбите…

И тя изчезва в банята, а аз се замотавам пред тоалетката й, където зървам прикрепеното към огледалото съобщение за годежа й. „Нейно благородие Сюзан Клийт-Стюарт и Негово благородие Таркуин Клийт-Стюарт.“ Ужас! Все забравям колко велика е Сузи!

— И аз искам да имам титла — отсичам, когато Сузи се появява обратно в стаята с четка за зъби в ръка. — Чувствам се толкова невзрачна! Как мога да я получа според теб?

— Въобще не ти трябва! — заявява Сузи, сбърчила нос. — Титлите са голяма глупост! Непрекъснато получаваш писма, които започват например със: „Скъпа госпожо ваше благородие…“ от хора, които изобщо си нямат понятие от благородство.

— Нищо. Ще бъде много готино! Каква бих могла да стана според теб?

— Ами… — замисля се Сузи и започва да навива кичур коса между пръстите си, — какво ще кажеш например за „Дейм (Титла на жена с ордена на Британската империя. — Бел. прев.) Беки Блумууд“?

— Звучи ми така, сякаш съм към деветдесет и три годишна — отвръщам колебливо. — Не може ли например… Беки Блумууд, МВЕ (МВЕ — член на Ордена на Британската империя. На практика това е същото като горната титла. — Бел. прев.). Тези титли в края на имената са по-лесни за получаване, нали?

— Фасулска работа — изрича уверено Сузи. — Можеш да получиш титла за заслуги в областта на индустрията или нещо такова. Ако искаш, мога да те номинирам. А сега дай да ти видя роклята.

— Окей — кимвам, вдигам куфара си на леглото, щраквам ключалката и внимателно измъквам оттам творението на Дани. — Какво ще кажеш? — вдигам я върху себе си аз и гордо разстилам златистата коприна. — Много е шик, нали?!

— Направо е фантастична! — ахва Сузи и се втренчва в роклята с широко отворени очи. — Никога не съм виждала подобно нещо! — Опипва пайетите на рамото и добавя: — Откъде взе този разкош? Да не би да е онази, дето си беше запазила в „Барнис“?

— Не, това е роклята от Дани. Не си ли спомняш? Споменах ти, че той ми шие рокля.

— Да бе, вярно — сбърчва нос Сузи. — Само ми припомни кой беше този Дани.

— Съседът ми от горния етаж. Дизайнерът. Онзи, с когот се сблъскахме веднъж на стълбите.

— Да, ясно — кимва тя. — Сега си спомням.

Но по начина, по който го изрича, веднага разбирам, че не си спомня абсолютно нищо.

Не че мога да й се сърдя — срещата й с Дани надали продължи повече от две минути. Той тъкмо се бе отправил на гости на родителите си в Кънектикът, а точно тогава краката на Сузи се бяха скапали от ходене, така че двамата да са си разменили не повече от две думи. Все пак е доста странно, като си помисля, че Сузи не познава добре Дани, нито пък той нея, но и двамата значат толкова много за мен. Като че ли водя две напълно различни съществувания и колкото по-дълго стоя в Ню Йорк, толкова повече двата ми живота се раздалечават.

— А ето и моята! — заявява тържествено и развълнувано приятелката ми.

Отваря вратата на гардероба, смъква ципа на платнения калъф и отвътре се показва най-зашеметяващата булчинска рокля — цялата от бяла коприна и кадифе, с дълги ръкави и традиционния дълъг шлейф.

— Боже мой, Сузи! — ахвам аз, прочиствам си гърлото и добавям: — Ще бъдеш направо неотразима! Още не мога да повярвам, че се омъжваш! „Госпожа Клийт-Стюарт“!

— Я не ме наричай така! — смръщва се Сузи. — Такава е майка ми! Обаче иначе е доста удобно да се омъжиш в семейството — добавя, като затваря гардероба. — Защото едновременно си запазвам фамилията и приемам неговата. Така че инициалите на моите рамки ще си останат все същите: „С К-С“. — Протяга ръка към една кутия и измъква оттам красива стъклена рамка, цялата спирали и извивки. — Виж, това е новата ми серия!

Сузи се е посветила на кариерата на създаването на красиви рамки за снимки, които станаха голям хит и се продават в цялата страна. А миналата година тя реши да разшири асортимента си с фотографски албуми, опаковъчна хартия и подаръчни кутии.

— Темата на новата ми серия е „мидени форми“ — изтъква гордо тя. — Харесва ли ти тази?

— Много е красива! — възкликвам и прокарвам пръсти по спиралите. — Как ти хрумна тази идея?

— Всъщност, виновникът за идеята е Тарки! Един ден двамата се разхождахме и той ми разказа как някога, когато бил малък, е обичал да събира мидички, после ми заговори за удивителните форми, които съществуват в природата и… тогава ме осени!

Вторачвам се в светналото й от щастие лице и в съзнанието ми веднага изниква картина как двамата с Таркуин се разхождат из призрачните блата, хванати за ръце, облечени в идентични вълнени пуловери, а в далечината се възправя шотландският им замък.

— Сузи, убедена съм, че ще бъдеш много щастлива с Таркуин! — изричам прочувствено.

— Наистина ли го вярваш? — изчервява се тя.

— Абсолютно! Та виж се само! Ти направо цъфтиш!

Което си е абсолютната истина. До този момент не го бях забелязала, но сега установявам, че тя е напълно различна от старата Сузи, която познавам. Деликатният й нос си е все същият, скулите й — все така ясно очертани, но лицето й е някак си по-заоблено, излъчващо някаква особена мекота. И си е все така елегантна, но в в тялото й личи някакво изпълване… почти като… може би…

Погледът ми се спуска към корема й и спира.

Чакай малко! Какво е това?

Не. Не е възможно… Не.

— Сузи?

— Да?

— Сузи, ти да не би да си… — преглъщам едва-едва. — Нали не си… бременна?!

— Нищо подобно! — надига възмутено глас тя. — Естествено, че не съм! Така де, какво толкова те накара да си помислиш, че… — Очите й се приковават в моите, тя бие отбой, свива рамене и отговаря: — Добре де, какво пък толкова? Да, бременна съм! Как се досети?

— Как се досетих ли? Ами от твоя… Погледни се само! Та ти изглеждаш бременна!

— Изобщо не изглеждам! Никой досега не се е досетил!

— Не е възможно! Фактът е повече от очевиден!

— Не, не е очевиден! — натъртва тя, глътва си корема и се поглежда в огледалото. — Пък и щом си сложа онзи корсет на „Ригби и Пелър“…

Направо не ми го побира умът! Приятелката ми е бременна!

— Значи е тайна, така ли? Или родителите ти вече знаят?

— Нищо подобно! Никой не знае още! Даже и Тарки! — Смръщва се леко и добавя: — Малко е неудобно да си бременна точно на сватбата си, не мислиш ли?! Смятах да се престоря, че бебето е плод на медения ни месец!

— Но ти трябва да си вече минимум в третия месец! — възкликвам изумено.

— По-точно в четвъртия. Терминът ми е в началото на юни.

Втренчвам се невярващо в нея.

— Тогава как, за Бога, ще го минеш като плод на медения ви месец?!

— Ами… — замисля се тя, — би могло да се роди малко преждевременно.

— Цели четири месеца!

— Никой няма да забележи, повярвай ми! Нали знаещ колко отнесени са родителите ми!

Това си е чистата истина. Веднъж родителите на Сузи се появили в пансиона й, за да си я приберат вкъщи след края на срока — в което не би имало нищо странно, ако тя не бе завършила колежа преди цели две години!

— Ами Таркуин?

— О, той изобщо няма представа колко време му трябва на едно бебе, за да се роди! — махва небрежно с ръка Сузи. — Нали е свикнал да отглежда овце, а овцете носят по пет месеца. Ще му кажа, че при хората е същото. — Протяга ръка към четката си за коса и добавя: — Знаеш ли, веднъж му казах съвсем на майтап, че жените трябва да ядат шоколад минимум два пъти на ден, иначе ще припаднат, и той напълно ми повярва!

* * *

Сузи е права поне в едно нещо — щом се намърда в корсета си, коремът й напълно се изгуби. В интерес на истината, докато двете седим пред тоалетката й на сутринта в деня на нейната сватба, тя изглежда даже по-слаба и от мен, което си е малко нечестно! Така де!

Последните два дена бяха страхотни — отпускахме, гледахме стари филми на видеото и се спукахме да се тъпчем с десертчета „Кит-Кат“. (Нали Сузи и без това яде за двама, а и аз се нуждая от малко енергия след трансатлантическия полет!) Люк си бе взел малко бумащина за отхвърляне и по-голямата част от времето го изкара в библиотеката — като никога обаче аз нямах нищо против. Много съм щастлива, че успях да се насладя на тези няколко дена със Сузи. Научих всичко за апартамента в Лондон, който двамата с Таркуин ще си купуват, разгледах подробно всички снимки на разкошния хотел в Антигуа, където ще прекарат медения си месец, а освен това пробвах повечето от новите дрехи в нейния гардероб.

Междувременно в къщата е истински хаос — цветарите и уредниците на тържеството се блъскат с непрекъснато пристигащите роднини. Най-странното обаче е, че този хаос май не впечатлява никого. През двата дена преди сватбата майката на Сузи бе непрекъснато на лов, а баща й не си излезе от кабинета. Икономката им госпожа Гиъринг организира всичко — и палатката, и цветята, и храната, — а дори и тя ми се струва удивително спокойна. Когато запитах Сузи защо е така, тя просто повдигна рамене и отбеляза: „Сигурно защото сме свикнали да организираме големи партита.“

Снощи имаше страхотен коктейл за по-голямата част от роднините на Сузи и Таркуин, които бяха пристигнали от Шотландия и аз се надявах, че всички ще говорят за сватбата — поне тогава. Но всеки път, когато се опитвах да изтръгна някаква реакция относно цветята или колко романтично изглежда всичко, бях принудена да се сблъскам с безизразни лица. Едва когато булката спомена, че Таркуин ще й купи кон като сватбен подарък, гостите като че ли се оживиха и започнаха да си бъбрят за коневъдите, които познават, за конете, които са си купили, и как един техен голям приятел имал страхотна кафява кобила, която Сузи може би ще хареса.

А бе, как така никой не се сети да ме запита с каква рокля ще бъда на сватбата?!

Както и да е. Няма значение. И без това всичко изглежда прекрасно. Ние двете също изглеждаме прекрасно. И двете бяхме гримирани от фантастична професионална гримьорка, след което ни направиха разкошни прически — елегантни кокчета. Фотографът вече направи така наречените естествени снимки на Сузи — например как й закопчавам роклята (накара ме да го направя три пъти и затова сега ръцете ме болят ужасно). А точно в този момент Сузи ахка и охка над шест семейни тиари, докато аз си отпивам от чашата с шампанско. Просто за да се поуспокоя малко.

— Ами майка ти? — обръща се фризьорката към Сузи, докато й измъква фини руси кичурчета около лицето. — Тя няма ли да иска поне прическа със сешоар?

— Дълбоко се съмнявам — смръщва се приятелката ми. — Мама не си пада особено по тези неща.

— А с какъв тоалет ще бъде днес? — намесвам се аз.

— Кой да ти каже?! — отбелязва Сузи. — Вероятно първото, което й попадне пред погледа.

Погледите ни се срещат и аз кимвам съчувствено. Снощи майка й слезе на коктейла с карирана пола и вълнен пуловер на шарки, върху който бе забола диамантена брошка. А имайте предвид, че майката на Таркуин изглеждаше още по-зле. Направо не мога да разбера от кого Сузи е наследила превъзходния си усет за стил!

— Беки, имаш ли нещо против да наминеш при нея, за да се увериш, че няма да облече някоя стара градинарска рокля? — обажда да се булката. — Теб ще те послуша. Сигурна съм.

— Ами, добре… — изричам колебливо. — Поне ще опитам.

Когато се измъквам от стаята, зървам Люк да върви по коридора, облечен в официалния си костюм.

— Много си красива! — усмихва ми се той.

— Така ли?! — изкисквам се аз. — Роклята е прекрасна, нали? И ми пасва перфектно.

— Нямах предвид роклята — казва той и ми намигва дяволито, а душата ми се облива от щастие. — Сузи облечена ли е вече? — добавя той. — Искам да й изкажа най-добрите си пожелания.

— О, да, отдавна е готова. Можеш да влезеш. Ей, а знаеш ли какво?

През последните два дена ми струваше много усилия да не се изпусна да кажа на Люк за бебето на Сузи, но ето, че сега думите сами ми се изплъзват.

— Какво?

— Тя е… — Боже! Не мога да му кажа! Просто не мога! Сузи ще ме убие! — Тя има… много красива булчинска рокля — довьршвам сконфузено.

— Хубаво — кимва Люк и ми отправя неразбиращ поглед. — Голяма изненада, няма що! Е, само ще надникна при нея и ще й кажа две думи. До скоро!

Отправям се с внимателна стъпка към спалнята на майката на Сузи и почуквам леко на вратата.

— Влееез! — избоботва отвътре нечий глас и вратата се отваря. На прага стои майката на Сузи — Каролайн. Извисява се на повече от 180 сантиметра височина, дългите й крака са разтворени в бойна стойка, сивата й коса е вдигната на малко кокче, а обветреното й лице се разлива в усмивка, когато ме зърва.