Горкичкият очевидно изобщо няма представа какво имам предвид!

Знам, че е много хубаво това, дето Люк обожава майка си. Знам също така, че синовете са длъжни да обичат своите майки. Знам освен това, че той почти не я е виждал, когато е бил малък, и сега се опитва да навакса загубеното време… но все пак… Как е възможно да бъде чак толкова привързан към Елинор?!

* * *

Когато слизам в кухнята, заварвам мама да почиства масата от закуска с едната си ръка, а с другата да разнася до ухото си телефонната слушалка.

— Да — тъкмо казва тя, — точно така. Блумууд. Б-Л-У-М-У-У-Д. От Оксшот, графство Съри. И ще го изпратите по факса, нали? Благодаря ви много!

— Така — изключва тя телефона и вдига към мен грейналото си от щастие лице. — Ето, че изпратихме съобщение и в „Съри Поуст“.

— Още едно съобщение ли? Мамо, колко такива вече успя да изпратиш?

— Само обичайния брой — отвръща отбранително тя. — Във вестниците „Таймс“, „Телеграф“, „Оксшот Хералд“ и „Ешър Газет“.

— Както и в „Съри Поуст“.

— Да, този е последният. Така че, стават общо колко… пет! Само пет!

— И пет ти се вижда нормално, така ли?!

— Беки, човек се жени само веднъж! — натъртва непреклонно мама.

— Знам, знам… Но все пак…

— Виж сега какво — започва тя, значително поруменяла. — Ти си нашето единствено дете, Беки, и ние изобщо не възнамеряваме да се скъпим за твоята сватба. Искаме да имаш сватбата на мечтите си! Независимо дали се касае за съобщенията във вестниците или за цветята, или ако ти е на сърце каляската — като тази на Сузи, — ще го имаш! Ние държим да го имаш!

— Мамо, точно за това исках да поговорим — изричам някак сконфузено аз. — Двамата с Люк ще ви помогнем за разходите…

— Глупости! — срязва ме мама. — Изобщо не искам да чувам за подобно нещо!

— Ама…

— Винаги сме се надявали, че някой ден ще имаме удовствието да ти направим истинска сватба! Така че вече от доста години спестяваме точно за този случай.

— Наистина ли? — втренчвам се изумено в нея аз и усещам, че ме залива цял океан от нови чувства. Мама и татко са пестили толкова дълго и никога нищо не са ми казали… — Аз… нямах никаква представа…

— Е да, така е. Да не би да си очаквала, че ще ти кажем?! Така! — И мама отново превключва на делова вълна. — Люк съобщи ли ти, че вече намерихме подходяща дата? Изобщо не беше лесно, да ти призная честно! Навсякъде е претъпкано, и то за месеци напред. Обаче аз говорих с Питър от църквата и той ми каза, че е настъпила някаква промяна в графика, така че може да ни вмъкне в три часа въпросната събота. Иначе ще трябва да се чака чак до ноември.

— Ноември ли? — смръщвам се аз. — Не ми звучи като особено сватбен месец…

— Именно! Затова му казах веднага да ни запише! И вече го включих в календара — виж!

Протягам се към хладилника, за да взема календара, който си има различна рецепта за използване на нескафе за всеки месец, и го прелиствам на юни. И ето, че оттам ме гледа изписаният с големи букви и флумастер надпис: „СВАТБАТА НА БЕКИ“.

Гледам го като хипнотизирана. Заливат ме странни чувства на нереалност. Боже, този път наистина се случва!… Аз май наистина ще се омъжвам… Не е някаква си игра.

— Нахвърлях си и няколко идейки относно палатката — добавя мама. — В едно списание зърнах една много красива, на райета, и си помислих, че няма да е зле да ти я покажа…

Протяга ръка зад себе си и внезапно измъква от нищото цяла купчина лъскави списания: „Булки“, „Модерната булка“, „Сватба и дом“… Всичките до едно бляскави, сочни и неустоими — като чиния преливащи от вкусен крем понички.

— Аууу! — ахвам аз и ми струва огромно усилие на волята да не се нахвърля лакомо върху тях. — За първи път виждам тези булчински неща! Даже нямам представа какво пише вътре!

— Аз също — отсича подозрително бързо мама и започва да прелиства списанието „Сватба и дом“ с ръка на експерт. — Не съм се зачитала специално. Само попогледнах тук-таме, за да добия някаква представа. Пък и като гледам, основно са го натъпкали с реклами…

Пръстите ми колебливо потрепват над корицата на „Вие и вашата сватба“. Направо не мога да повярвам, че вече ми е позволено да чета открито подобни неща! Съвсем легално! Оттук нататък няма да ми се налага да се промъквам до килера, за да попрехвърлям надве-натри, каквото успея — все едно съм натъпкала бисквита в устата си и се страхувам, че някой ще ме види и ще ми се скара.

Но очевидно това до такава степен ми се е превърнало в навик, че не съм в състояние да се отърва от него. И въпреки че на същата тази ръка вече стои годежен пръстен, установям, че продължавам да се преструвам, че темата не ме интересува.

— Предполагам, че все пак има смисъл да се надникне вътре — казвам накрая. — Така де, само за най-общите неща… да си състави човек впечатление какво има на пазара…

Да върви по дяволите! Та мама даже не ме слуша! Крайно време е да престана да се преструвам, че няма да погълна и последната запетайка от тези списания — от първата до последната страница. Затова се отпускам щастливо на стола и протягам ръка към „Булки“ и през следващите десет минути двете с мама потъваме в гробовна тишина, поглъщайки снимка след снимка.

— Ето я! — виква внезапно мама и обръща към мен своето списание, така че да мога да видя огромната палатка на бели и сребристи ивици. — Нали е много красива?

— Да, много е хубава.

Погледът ми се спуска към долната снимка, изобразяваща роклите на шаферките, после още по-надолу — към букета на булката и тогава… достига до датата на издаване на броя.

— Мамо! — възкликвам аз. — Но това е от миналата година! Откъде накъде си започнала да четеш булчински списания още миналата година?

— Боже, нямах представа! — запелтечва мама. — Сигурно съм го взела без да искам от някоя докторска чакалня или… кой знае… Абе, остави! Кажи сега, ти имаш ли някакви твои идеи?

— Ами…, още не знам точно — отвръщам неопределено. — Може би ми се ще нещо по-простичко.

В този момент в съзнанието ми изниква картина как вървя, облечена в разкошна бяла рокля, върху главата ми проблясва огромна тиара… моят красив принц ме очаква… тълпите наоколо крещят възторжено…

Окей, стига вече! Нали реших, че няма да се побърквам! Затова, точка!

— Напълно съм съгласна с теб — кимва делово мама. — Искаш нещо елегантно и с много вкус. О, я виж тук — гроздеве, покрити с позлатени листа! Бихме могли да го направим! — Обръща на следващата страница. — Виж, виж! Шаферки близначки! Нали са много сладки, а?! Познаваш ли някого, който има близначки, скъпа?

— Не — отвръщам със съжаление аз. — Такива не познавам. Охо, можеш да си купиш специален часовник, който да отброява дните и часовете до сватбата! Както и сватбен органайзър в комплект със сватбен дневник, за да си записваш незабравимите моменти! Смяташ ли, че трябва да си ги поръчам?

— Определено! — отсича мама. — Ако не го направиш, до края на живота си ще ти се иска да си го сторила! — Оставя списанието си и допълва: — Виж какво, Беки, едно мога да ти кажа по този въпрос: подобно нещо не се прави половинчато! Не забравяй, човек се жени само веднъж!

— Ехооо! — Двете с мама вдигаме очи, защото на задната врата се чува почукване. — Аз съм, че кой друг да е!

През прозореца ни гледат светналите очи на Джанис, която ни помахва весело. Джанис живее в къщата до нас и аз я познавам откакто се помня. Днес е облечена в блузка с флорални мотиви на стресиращо ярък тюркоазен фон, сенките й са в същия отровен нюанс, а под мишницата си носи някаква папка.

— Джанис! — изписква мама. — Заповядай да пиеш едно кафе с нас!

— С удоволствие! — изписква съседката. — Донесох си и моя „Кандарел“. — Влиза и ме прегръща възторжено. — А ето го и нашето специално момиче! Беки, поздравления, скъпа!

— Благодаря! — отвръщам срамежливо и се ухилвам.

— Ама виж го само този пръстен!

— Да, цели два карата! — отсича веднага мама. — Античен е. Предава се от поколение на поколение в семейството!

— Боже, семейно наследство! — повтаря Джанис, останала без дъх от удивление. — Божичко, Беки! — Грабва един брой на „Модерната булка“ и въздъхва замечтано. — Но как ще организираш сватбата, като живееш чак в Ню Йорк?

— Беки няма нужда да се притеснява за нищо! — отсича твърдо мама. — Аз мога да се справя с всичко. Пък и традицията го изисква!

— Е, ако ти трябва помощ, знаеш къде да ме потърсиш! — отвръща Джанис. — Определихте ли вече датата?

— Двадесет и втори юни — отговаря гордо мама, надвиквайки рева на кафемелачката. — В три часа в църквата „Сейнт Мери“.

— В три часа? Прекрасно! — възкликва съседката, оставя списанието на масата и ме поглежда сериозно. — А сега, Беки, искам да ви кажа нещо. И на двете!

— Така ли? Какво? — отвръщам аз, като заставам леко нащрек. Междувременно мама оставя кафеварката, която току-що беше вдигнала.

Джанис си поема дълбоко дъх и изстрелва:

— За мен ще бъде огромно удоволствие да ти направя грима за сватбата! На теб, както и на всички гости!

— Джанис! — възкликва щастливо майка ми. — Колко мило от твоя страна! Представи си го само, Беки, миличка! Професионален грим!

— Ами… фантастично!

— На курса научих толкова много неща — всички трикове на занаята! Имам си цял каталог със снимки, които можете да разгледате и да си изберете онова, което искате! Даже го нося със себе си! Ето, вижте! — И Джанис отваря папката, която носи, и започва да прелиства ламинираните снимки на жени, които изглеждат гримирани по-скоро през седемдесетте. — Вижте, това тук се нарича „Прекрасна принцеса“ — за по-млади лица — започва да нарежда с все по-нарастващ ентусиазъм съседката. — Е, това тук пък е „Бляскава пролетна булка“, с допълнителен слой водоустойчива спирала! … Или пък стил „Клеопатра“, ако предпочиташ по-драматично лице!

— Страхотно! — прошепвам аз. — Може би ще ги разгледам по-подробно, когато наближи времето…

За нищо на света няма да позволя на Джанис да ме направи на клоун!

— И сигурно ще помолиш Уенди да ти направи тортата, нали? — обръща се Джанис към мама, която точно в този момент й поднася кафето.

— Естествено — кимва мама, а на мен обяснява: — Нали си спомняш Уенди Принс, която живее на Мейбъри авеню, онази, дето направи тортата за пенсионирането на баща ти, с косачката отгоре? Боже, какви неща твори само тази жена с шприца си!

Спомням си отлично въпросната торта. Глазурата беше в отровнозелено, а прословутата косачка бе изработена от боядисана кибритена кутийка. През боята й даже още се виждаше надписа на марката „Суон“.

— Видяхте ли, че тук също има няколко прекрасни сватбени торти? — изричам предпазливо и побутвам към тях списание „Булки“. — Правят ги в специална сладкарница в Лондон. Нищо не ни пречи да ги разгледаме.

— Но, миличка, налага се да помолим Уенди! — изписква мама. — Тя ще бъде съкрушена, ако я пренебрегнем! Нали знаеш, че съпругът й наскоро получи удар? Единственото, което я крепи в живота, са захарните й рози!

— Добре де — отвръщам и оставям списанието с огромно чувство за вина. — Нямах никаква представа. Ами… добре тогава. Сигурна съм, че ще бъде много хубава.

— Ние бяхме много доволни от сватбената торта на Том и Луси — въздъхва Джанис. — Даже запазихме най-горния пласт за първото кръщене… Нали знаете, че в момента младите са у дома? На всяка цена ще наминат, за да ви поднесат най-добрите си пожелания. Убедена съм, че ще го направят! Можете ли да повярвате, че са женени вече от година и половина?!

— Толкова много ли мина? — отбелязва учтиво мама, отпива от кафето си и пуска тъничка усмивка.

Сватбата на Том и Луси е все още отворена рана за нашето семейство. Вярно, Джанис и Мартин си ги обичаме и никой не би си изкривил сърцето да каже нещо лошо за тях, обаче снаха им Луси е друг въпрос — никой от нас не си пада особено по нея.

— Има ли вече някакви признаци те да… — започва мама и прави лек евфемистичен жест, — да се превърнат в истинско семейство? — Последното го добавя шепнешком.

— Засега не — отговаря Джанис и усмивката й избледнява. — Двамата с Мартин предполагаме, че сигурно искат първо да се порадват един на друг. Те са толкова щастлива млада двойка! Направо не могат да откъснат очи един от друг! А и Луси, разбира се, има кариера и…

— Вероятно си права — прекъсва я съчувствено мама. — Макар че не е за препоръчване да се чака прекалено дълго.

— Да, знам го много добре — съгласява се Джанис. И двете като че ли по команда се извръщат към мен и ме поглеждат многозначително.

Трябва ми известно време, за да схвана какво имат предвид.

Но аз съм сгодена само от един ден, за Бога! Я ме оставете на мира!

* * *

Решавам да избягам в градината и да се поразходя малко, докато си пия кафето. Снегът вече е започнал да се топи и тук-таме прозира зеленото на моравата, както и по някое клонче от розовите храсти. Докато вървя бавно по чакълената пътека, си мисля колко е хубаво да съм отново в типична английска градина, въпреки студа. В Манхатън изобщо няма подобни градини. Има само един Сентрал Парк и няколко площадчета с цветни лехички. Но там никъде не можеш да видиш истинска английска градина, с моравите й, дърветата й и изобилието й от цветя!