— „Влюбените“ — обясни тя. — Това разкрива къде е умът ти.

— Картите са твои, скъпа.

— Мм… хм. — Сибил избра карта за себе си. — „Колелото на съдбата“, по-скоро Линията на съдбата, ако говорим буквално. Символизира промяна, шанс за добро или лошо. Вземи друга.

Той обърна „Магът“.

— Дотук избрахме само старши аркани, три от три. — Между веждите й се появи лека бръчка. — Всъщност тази е една от любимите ми карти, не само заради картата, а защото е символ на въображение, талант, и магия, разбира се. В нашия случай можем да кажем, че то е Джайлс Дент, твоят предшественик. — Обърна още една карта. — Моята е „Дяволът“. Алчност, обсебеност, тирания. Давай пак.

Гейдж изтегли „Великата жрица“. И без да чака, Сибил избра „Обесеният“.

— Предците ни по майчина линия, въпреки че моят е с образ на мъж. Разбиране и мъдрост в твоя род, мъченичество в моя. И отново старши аркани, и всичките идват. Още веднъж.

Той обърна „Кулата“, а тя — „Смъртта“.

— Промяна, вероятно бедствие, но предвид другите карти, има вероятност промяната да е положителна, потенциал за възстановяване. Моята очевидно означава край, и то не щастлив, като погледнеш другите, които избрах. Въпреки че рядко вещае буквално смърт, символизира абсолютен край.

Сибил повдигна чашата си.

— Трябва да си налея още.

Гейдж стана преди нея и взе чашата.

— Ще ти донеса. Видях как го правиш.

Така тя щеше да има време да се опомни, помисли си той, когато влезе вътре. Колкото и интересно да й се струваше, резултатът от този експеримент бе разтърсващ за нея. Самият той знаеше това-онова за картите „Таро“. Нямаше окултна област, в която да не бе търсил отговори през годините. Ако залагаше, никога не би рискувал парите си, че двама души ще изтеглят осем последователни старши аркана.

Забърка питието й и този път взе за себе си вода вместо кафе. Когато излезе навън, Сибил стоеше облегната на парапета и загледана в гората.

— Отново разбърках и сякох. И изтеглих осем произволни карти. Само две бяха старши аркани, но странно, отново „Дяволът“ и „Смъртта“. — Когато тя се обърна, Гейдж забеляза, че вече е спокойна. — Интересно, нали? Че заедно изтеглихме най-мощните. Защото е било писано, или защото, без да имаме цел, сме предвидили къде са тези карти във ветрилото и инстинктивно сме ги избрали.

— Какво ще кажеш да опитаме с друго помощно средство? Носиш ли кристално кълбо в тази огромна торба?

— Не, а чантата случайно е „Прада“. Искаш ли да опитаме да надникнем в бъдещето, да обединим силите си и да видим какво ще стане?

— Каква беше идеята ти?

— Да приемем и, надявам се, да използваме връзката. По-добре се съсредоточавам след медитация, но…

— И аз мога да медитирам.

— С толкова кофеин в организма?

Той само разклати бутилката вода.

— По-добре да се върнем вътре.

— Всъщност мислех да опитаме тук, навън, на тревата. Градините, гората, въздухът… — Сибил свали слънчевите си очила, сложи ги на парапета и заслиза по стъпалата. — Какво правиш за отпускане на тялото и ума?

— Играя карти. Правя секс. Може да поиграем на стриптийз покер и когато загубиш, ще се погрижа и двамата да се отпуснем добре.

— Интересно, но си мислех за още йога.

Тя свали сандалите си и зае поза „Молитва“. После с плавна грация премина в основната поза „Слънчев знак“.

— Няма да правя това — каза Гейдж, слизайки след нея в двора. — Но ще те гледам.

— Нужна ми е само минута. Относно предложението ти, имаме споразумение. Няма да правим секс.

— Споразумението беше да не се опитвам да те свалям, а не да не правим секс.

— Подробност.

— Но съществена.

От поза „Куче“, тя извърна глава към него.

— Предполагам, че си прав.

Завърши упражнението и седна на тревата в поза „Лотос“.

— Няма да правя и това — каза Гейдж, но седна срещу нея.

Сибил обикновено си почиваше с ръце, отпуснати върху коленете, но сега ги протегна към неговите.

— Можеш ли да проясниш ума си така?

— Щом ти можеш.

Сибил се усмихна.

— Добре. Направи нещо, което ти помага… нещо друго, освен карти и секс.

Гейдж нямаше нищо против да поседи в майския следобед на тревата с красива жена. Не че очакваше да се случи нещо. Очакваше тя да затвори очи и да занарежда някаква мантра, може би ом, като символа на гърба й, този интригуващ златист символ, изрисуван върху кожата й, малко над съвършената извивка на седалището.

„Престани да мислиш за него, заповяда си той. Това не е начин за отпускане.“

Очите й не бяха затворени и Гейдж се вгледа в тях. Не би могъл да мечтае за по-приятна точка за съсредоточаване от тези ириси с наситен кафяв цвят като кадифе. Синхронизира дишането си с нейното, или тя с неговото, не бе сигурен. Но след секунди имаше пълна хармония, съвършен ритъм.

Виждаше единствено очите й. Потъваше в дълбините им. Пръстите им леко се докосваха, но той се чувстваше сякаш в безтегловност и не усещаше дори този физически допир.

За миг почувства пълно блаженство и единение с нея.

Образите нахлуха в него, редувайки се толкова бързо, че почти се блъскаха един в друг. Фокс лежеше край пътя в дъжда. Кал — проснат, с обляна в кръв риза, на пода в офиса си. Куин крещеше от ужас, удряше с ръце по заключена врата, докато нож прерязваше гърлото й. Лейла, вързана и с лепенка на устата, обезумяла от страх, гледаше с широко отворени очи пламъците, които пълзяха към нея като змии.

Гейдж видя себе си до Свещения камък, а Сибил лежеше безжизнена върху олтара, обгърнат от пламъци. Чу своя вик на ярост миг преди демонът да изскочи от гората и да го повлече към мрака.

Всичко се сля — образи и звуци, преминаващи едни в други. Камъкът в ръката му гореше, отекваха гласове, изричащи неразбираеми думи. Беше сам, а пламъците се издигаха от ръката му към горещата лятна луна. Беше сам, когато създанието отново изпълзя от сенките със зловеща усмивка.

Не знаеше кой прекъсна контакта, но виденията изведнъж изчезнаха сред червена мъгла от болка. Чу Сибил да изрича името му, веднъж, два пъти, на третия — като словесен шамар, който го накара да изръмжи.

— Какво?

— Насочи вниманието си към точките, които натискам. Трябва да ми помогнеш. Чуваш ли ме?

— Да, да, да.

Чуваше настойчивото й бърборене, докато главата му бе на път да експлодира. Пръстите й сякаш се забиваха в тила му и щяха…

Болката постепенно намаля и вече не го изгаряше като нажежено острие. Когато Сибил хвана ръката му и притисна вдлъбнатината между палеца и показалеца, остана само тъпо, дразнещо главоболие.

Осмели се да повдигне единия си клепач и погледна право в кадифените й, леко премрежени очи. Лицето й бе бледо като восък, докато се опитваше да диша бавно и равномерно.

— Добре, добре.

Гейдж издърпа ръката си от нейната и потърка тила си.

— Така добре ли е?

— Малко по на… Да, да. Силно, няма да ме заболи.

Не можеше да й причини по-голямо страдание от виденията и притисна силно възлите от болка и напрежение, които се бяха образували под кожата й, а тя докосваше акупресурните точки на ръката си.

Първо се бе погрижила за него, осъзна Гейдж, и не знаеше дали да изпита срам или благодарност. Видя как болката се разсея и очите й се затвориха с облекчение, което му бе съвършено познато.

— Добре, така е по-добре. Достатъчно. Трябва само…

Сибил се наведе назад, отпускайки се по гръб на тревата с лице към слънцето и затворени очи.

— Добра идея.

Той стори същото.

— Не го контролирахме — заговори тя след миг. — То ни водеше като кученца на каишки. Не можах да го спра или забавя. Не можах да пропъдя страха.

— Което доказва, че за нищо не те бива.

Гейдж чу приглушения й смях и си представи как повдига крайчеца на устните си.

— Ставаме двама, отворко. Ще се справим по-добре. Трябва да опитаме отново. Какво видя? Първо ти ми кажи.

— Всички бяха мъртви или умираха. Фокс — окървавен край пътя, сред мрак и дъжд. Светлини на фарове, мисля, че на пикапа му.

Сибил описа всички подробности с леко треперещ глас.

— При мен беше същото. После настъпи промяна.

— Беше толкова бързо, ставаше все по-бързо, образите се преливаха и чезнеха. Обикновени неща се превръщаха в кошмарни видения и не можех да различа едните от другите. Всичко беше толкова откъслечно. Но накрая ти държеше камъка.

— Да, всички са мъртви, а аз държа камъка. И копелето ме убива, докато той гори в ръката ми.

— Дали е така, или е просто предположение? Зная само, че камъкът беше там, от началото до края, че беше у теб и излъчваше сила. — Сибил се обърна към него. — Зная, че видяното от нас са само възможности. Знаем за тях, което е оръжие. Да кажем на другите и да го използваме.

— Как ще го използваме?

— Ще намерим начин. Какво? — попита тя, когато Гейдж потърка клепачи с пръсти и поклати глава.

— Представих си как закачаш своето оръжие двайсет и втори калибър с перлена дръжка на бедрото си. Явно вече се чувствам по-добре.

— Хм. С какво бях облечена?

Той отпусна ръце и се усмихна.

— Явно и двамата се чувстваме по-добре. Какво ще кажеш да…

Претърколи се и се надвеси над нея.

— Успокой топката, каубой. Споразумението е в сила.

— Това не е свалка.

Тя се усмихна шеговито.

— Не съм си и помислила.

— Костелив орех си, Сибил.

Подлагайки я на изпитание, той придърпа ръцете й над главата. Положителна енергия, тя знаеше доста за начините за зареждане с положителна енергия. Точно сега малко от нея нямаше да е излишна.

Сибил не се съпротиви, само продължи да се взира в него със загадъчна усмивка.

— Хрумна ми, че и двамата заслужаваме малка награда — отбеляза той.

— И според теб тя трябва да е търкаляне голи в задния двор на Кал?

— Четеш мислите ми.

— Няма да стане.

— Добре. Само кажи кога.

В целувката му нямаше плахост или закачливост. Предаде се на страстта и получи отговор, изгарящ като огън. Пръстите й се преплетоха с неговите, докато устните се разтваряха. Беше по-скоро жажда, отколкото съблазън, по-скоро предизвикателство, отколкото отдаване. Тялото й трескаво се движеше под неговото като надигащи се вълни от енергия. Много положителна.

Без свалки, помисли си тя, без увещания. Тялото й отвръщаше и се наслаждаваше. Откровената и неприкритата страст означаваше равенство. Даде воля на пориви, потискани от месеци. Щеше да се остави в тяхна власт още малко, преди отново да ги укроти.

Обви крак около него и със съзнателни ритмични движения потърка центъра си в тялото му, преди да се претърколят и да разменят местата си. Вече нейните устни владееха положението, впиваха се в неговите, докато ръцете му бяха заровени в косите й. Когато чу ръмженето, реагира със сподавен смях, но когато то прозвуча отново, по гърба й пропълзя ледена тръпка.

Бавно отлепи устни от неговите.

— Чу ли това?

— Да.

Повдигна глава още сантиметър и ледът скова тялото й.

— Имаме си публика.

Кучето бе едро, със сплъстена и изпоцапана кафява козина. От устата му течаха лиги, докато пристъпваше като замаяно към тях през гората.

— Това не е Туис — прошепна Сибил.

— Не е.

— Което означава, че е истинско.