Бил Търнър нахълта в стаята като ураган. Метна се на гърба на Сай и го заудря с юмруци. Фокс се наведе, а кучето се нахвърли с чаткащи зъби. Четиримата се затъркаляха в жестока схватка. Пистолетът стреля още веднъж, когато Гейдж се надигна, грабна един стол и безмилостно го стовари два пъти върху откритата ръка на Сай.

— Добре ли си? — попита той Фокс, когато Сай се просна на пода.

— Да, да. Хей, момче, добро куче. — Фокс обви ръка около дебелия врат на Лъмп. — Кал?

Гейдж се изправи и приклекна до него. Лицето на Кал бе мъртвешки бледо, очите — изцъклени, едва дишаше. Но когато разкъса ризата му, видя изстреляният куршум да излиза от раната. Кучето се приближи, близна лицето на стопанина си и изскимтя.

— Всичко е наред, ще се оправиш. — Гейдж хвана ръката на Кал и насочи цялата си сила. — Кажи ми нещо.

— Улучи ме в реброто — успя да промълви Кал. — Доста разкъсвания. — Бореше се да успокои дишането си, а Лъмп плъзна нос по рамото му. — Не мога да кажа точно.

— Достатъчно. Фокс, помогни ми, за бога.

— Гейдж…

— Какво! Не виждаш ли, че е…

Обзет от гняв, Гейдж рязко извърна глава. Видя Фокс, застанал на колене, да притиска напоената си с кръв риза към гърдите на Бил.

— Повикай линейка, ще държа това върху раната.

— Върви. Господи! — Кал издиша и вдиша дълбоко. — Аз ще се оправя. Върви.

Но Гейдж задържа ръката му в своята и извади телефона си. Приковал поглед в бледото лице на баща си, повика помощ.



Сибил се събуди с главоболие и отпадналост, които не я изненадаха. Сутрините не бяха любимата й част от деня, особено след неспокойна нощ, а сега сънищата бяха истинско мъчение. Освен това вечерта Гейдж се бе затворил в себе си. Почти не бе проговорил, спомни си тя, докато обличаше халат, в случай че в къщата има мъже.

Е, не носеше отговорност за неговите настроения, реши тя. Всъщност той не бе единственият вглъбен в себе си. Щеше да седне с кафето си на задната тераса, сама. И да се предаде на мрачни размисли.

Идеята леко я ободри, или щеше, ако не бе заварила Лейла и Куин да водят приглушен разговор в кухнята.

— Разкарайте се. Никой да не ме заговаря, преди да съм поела две солидни дози кофеин.

— Съжалявам. — Куин препречи пътя й към печката. — Ще трябва да почакаш.

Очите й проблеснаха предупредително.

— Никой не може да ме накара да се откажа от сутрешното си кафе. Отдръпни се или лошо ти се пише, Кю.

— Никакво кафе преди ето това. — Куин взе теста за бременност от плота и го размаха пред лицето на Сибил. — Твой ред е, Сиб.

— Мой ред за какво? Разкарай се!

— Да намокриш лентичка.

Копнежът й за кафе отстъпи място на искрено изумление.

— Какво? Полудяла ли си? Това, че при вас двете сперматозоидът е срещнал яйце, не означава…

— Забавно е, че имам още една подръка.

— Ха-ха!

— Любопитни сме — продължи Лейла. — Както самата ти изтъкна онзи ден, и на трите ни идва по едно и също време.

— Не съм бременна.

Лейла се спогледа с Куин.

— Нали и аз говорех така?

Почти отчаяно жадувайки за кафе, Сибил завъртя очи.

— Видях ви бременни. И двете. Не видях себе си.

— Рядко имаме видения за себе си — отвърна Куин. — Неведнъж си го казвала. Нещата са много прости. Искаш кафе? Е, върви в тоалетната. Няма да ти сторим път, Сиб.

Сибил намръщено грабна кутийката.

— Бременността прави и двете ви непоносими.

После тръгна към тоалетната на първия етаж.

— Това със сигурност означава нещо. — Лейла потърка ръце, обзета от глупаво безпокойство. — И да сме прави, и да не сме, означава нещо. Иска ми се да можехме да разберем какво.

— Имам някои идеи, но… — Куин тревожно закрачи към прага на кухнята. — Ще помислим по-късно. След теста. Каквото и да реши, трябва да сме с нея.

— Разбира се. Какво да реши… О, искаш да кажеш, ако е бременна, а не желае да бъде. — Лейла кимна и застана до Куин. — Няма спор. Ще направим необходимото.

Изчакаха още няколко минути и Куин зарови пръсти в косите си.

— Край. Вече не издържам.

Отмарширува до вратата на банята, почука и без да изчака, я побутна.

— Сиб, колко време… О, Сиб!

Приклекна и посегна да й помогне да стане от пода.

— Какво ще правя? — промълви Сибил. — Какво ще правя сега?

— Като за начало стани от пода. — Лейла пъргаво се наведе и й помогна да се изправи. — Ще ти сваря чай. Ще решим как да постъпим.

— Такава глупачка съм. — Сибил притисна пръсти към очите си, докато Куин й помагаше да се довлече до стола. — Трябваше да се досетя, че това очаква и трите ни. Проклето съвпадение. Било е точно пред очите ми.

— Изведнъж ми хрумна посред нощ. Всичко ще бъде наред, Сибил. Каквото и да е желанието ти, каквото и да решиш, ние с Лейла сме с теб и ще се погрижим.

— За мен не е същото като за вас двете. С Гейдж… не кроим планове. — Сибил успя да се усмихне. — Не сме свързани както вие с Кал и Фокс.

— Влюбена си в него.

— Да, влюбена съм. — Сибил погледна Куин в очите. — Но това не означава, че сме двойка. Той не търси…

— Забрави какво търси. — Резкият тон на Лейла накара Сибил да примигне. — Какво търсиш ти?

— Е, определено не това. Искам да довършим започнатото тук и да прекараме известно време заедно. Не бива да мисля за по-нататък, а не съм толкова силна и хладнокръвна, че да не мисля и да не мечтая да постигнем нещо заедно. И не съм толкова оптимистично настроена, колкото ми се иска да бъда.

— Знаеш, че не е нужно да решаваш веднага. — Куин погали косите й. — Може да си остане между трите ни, докогато желаеш.

— Знаеш, че не можем да постъпим така — отвърна Сибил. — Всичко това има смисъл и той може да се окаже въпрос на живот и смърт.

— Богове, демони, съдба — сопна се Лейла. — Никой от тях няма право да решава вместо теб.

Когато Лейла сложи чая на масата, Сибил хвана ръката й и енергично я стисна.

— Благодаря. Господи! Благодаря. Ние трите, те тримата. Ан Хокинс е имала трима сина и те са били надеждата, вярата и смелостта й. Сега отново са трима… и трите нови живота в нас. Има симетрия, която не е за пренебрегване. В много култури, в много легенди бременната жена притежава особена сила. Ще използваме тази сила.

Пое си дъх и взе чая.

— Мога, когато всичко свърши, да избера да прекратя този живот в мен. Изборът е мой и, да, майната им на боговете и демоните. Изборът е мой и той не е да се откажа от тази възможност. Не съм дете и не ми липсват средства. Обичам бащата. Каквото и да се случи между нас с Гейдж, искрено вярвам, че е било предначертано. — Отново си пое дъх. — Зная, че това е правилният избор за мен. И признавам, че съм изплашена до смърт.

— Ще го преживеем заедно. — Куин хвана ръката й, задържайки я в своята. — Ще се подкрепяме.

— Да. Засега си мълчете. Трябва да намеря най-подходящия начин да го кажа на Гейдж. Най-подходящия момент, най-подходящите думи. А междувременно трите ще се опитаме да открием как можем да използваме този изненадващ бум на плодовитост. Ако се свържа с…

— Запомни мисълта си — каза Куин, когато телефонът звънна. Поглеждайки дисплея, тя се усмихна. — Здравей, любов моя. Какво… — Усмивката й изчезна, както и руменината й. — Идваме. Ще… — Тя погледна тревожно към Сибил и Лейла. — Добре. Да, добре. Много ли е зле? Ще се срещнем там.

Тя прекъсна връзката.

— Бил Търнър… бащата на Гейдж е бил прострелян.



Бяха откарали майка му с линейка, спомни си Гейдж. Толкова светлини, сирени, суматоха. Не бе отишъл с нея, разбира се. Франи Хокинс го бе отвела и му бе дала мляко и бисквити. Добре се бе погрижила за него.

Сега в линейката лежеше баща му. И отново светлини, сирени, суматоха. Не знаеше с каква скорост се движат, докато седеше притиснат между приятелите си в пикапа на Фокс. Долавяше мирис на кръв. Кръвта на Кал и на стария.

Много кръв бе изтекла.

Кал все още изглеждаше блед и раната му не бе съвсем зараснала. Гейдж усещаше как потръпва до него от болката и напрягането на изцелителните сили. Но Кал не бе мъртъв, не лежеше в локва от собствената си кръв както във видението. Бяха променили тази… потенциална възможност, както би се изразила Сибил.

Още една точка за отбора.

Не бяха имали видение за стария. Не бяха видели баща му, жив или мъртъв. Не го бяха видели да се втурва през вратата зад гърба на обезумелия Сай Хъдзън. Не бяха съзрели тази непоколебимост в очите му. Не бяха го видели и неподвижен на пода, докато кръвта му обагря смачканата риза на Фокс.

Изглеждаше сломен, осъзна Гейдж, толкова безпомощен и стар, когато го бяха натоварили в линейката. Това не бе истинският образ. Нямаше нищо общо с образа на Бил Търнър, който Гейдж носеше в съзнанието си както снимката на майка си в портфейла.

На нея тя бе вечно млада, вечно усмихната.

В съзнанието на Гейдж Бил Търнър бе едър мъж, който се клатушкаше от тежестта на биреното си шкембе. Имаше суров поглед, сурово изражение, тежка ръка. Това бе Бил Търнър. Очите му бяха жестоки като плесниците.

Кой бе онзи безпомощен човечец в линейката, по дяволите? И защо той пътуваше след него?

Всичко се размиваше пред погледа му. Пътят, колите, сградите, когато Фокс сви към болницата. Не можеше да различи очертанията, да проясни очите си. Като насън слезе от пикапа, когато Фокс спря до бордюра, и закрачи към входа на спешното отделение. Част от ума му регистрира откъслечни подробности. Преходът от юнската жега към поддържаната с климатик прохлада, множеството звуци, гласове, суетенето на медицинските лица около безпомощния човек, чиято кръв изтичаше. Чуваше телефонен звън… вбесяващо настойчив металичен звук.

Вдигнете телефона, помисли си той, вдигнете проклетия телефон.

Някой му заговори, засипа го с въпроси. „Господи Търнър, господин Търнър“, и Гейдж се запита как, по дяволите, старият да отговори, когато вече го бяха откарали на количка. Изведнъж си спомни, че господин Търнър е самият той.

— Какво?

Каква била кръвната група на баща му?

Дали имал алергии?

Възрастта му?

Дали приемал лекарства, опиати?

— Не зная — бе единственото, което Гейдж можа да каже. — Не зная.

— Аз ще отговоря. — Кал хвана ръката му и леко я разтърси. — Ти седни, пийни кафе. Фокс…

— Ще донеса.

След малко Гейдж държеше чаша кафе. Как ли се бе появило? Изненадващо добро кафе. Седеше с Кал и Фокс в чакалнята. Сиви и сини канапета, столове. Телевизор, по който вървеше някакво сутрешно шоу, в което мъж и жена седяха зад бюро и се кискаха.

Чакалнята пред операционната, спомни си той. Старият бе вътре. ОР, така го бяха нарекли. Огнестрелна рана. Старият се намираше в операционната, защото в тялото му имаше куршум. „Трябваше да съм аз“, спомни си Гейдж, когато мислено повтори в съзнанието си сцената, в която пистолетът се бе завъртял към него. „Този куршум беше за мен.“

— Трябва да се поразходя. — Когато Фокс стана заедно с него, Гейдж поклати глава. — Не, просто имам нужда от глътка въздух. Само… да проясня ума си.

Качи се в асансьора заедно с жена с посивели коси и тъжни очи и мъж със старомодно сако, закопчано плътно върху заоблено като футболна топка шкембе.

Запита се дали и те не са оставили безпомощен близък.

Мина покрай магазинчето за подаръци, пълно с разноцветни балони с надписи „Скорошно оздравяване!“ или „Честито момченце!“, хванали прах скъпи аранжировки от изкуствени цветя, рафтове с лъскави списания и евтини романи. Излезе през входната врата и тръгна наляво, без ясна посока.