Оживено място, вяло си помисли той. Безброй коли на паркингите, други обикаляха, търсейки място за паркиране. Някои от пристигащите щяха да се отбият в магазинчето, за да купят лъскаво списание или балон. Толкова много болни хора, помисли си той и се запита колко ли от тях са с огнестрелни рани. Дали имаше подходящо пожелание за пострадал от пистолет?

Чу Сибил да го вика по име. Въпреки че му се стори абсурдно да чуе гласа й на това място, Гейдж се обърна. Тя подтичваше по тротоара към него. Тъмните къдрици, озарени от слънцето, се развяваха около красивото й лице.

Хрумна му, че ако умре, ще си отиде щастлив, отнасяйки със себе си спомена, че жена като Сибил Кински е тичала след него.

Сибил сграбчи ръцете му.

— Баща ти къде е?

— В операционната. Какво правиш тук?

— Кал се обади. Куин и Лейла влязоха. Видях те и… Какво се случи?

— Сай влезе с 38-калибров пистолет в офиса на Кал и започна да стреля във всички посоки. Кал също пострада.

— Кал…

— Добре е. Знаеш как е.

Пристигна линейка с включени сирени и светлини. Още някой е загазил, помисли си Гейдж. Още един живот висеше на косъм.

— Гейдж, да поседнем някъде.

Той се приближи и застана срещу нея, срещу Сибил с циганските очи.

— Не, просто… излязох да се поразходя. Стана бързо. За две секунди. Бум, бум. Кал пада. Сай отново се прицелва в него, аз изкрещявам. Не…

Не бе точно така, спомни си той.

— Няма значение.

Сибил обви ръка около кръста му. Ако можеше да поеме тежестта му, би го направила. Но бремето върху плещите му не бе физическо.

— Напротив. Всичко има значение.

— Прав си. — Леко го побутна и тръгнаха обратно към болницата. — Разкажи ми.

— Първо се втурнахме към Сай, но той е като планина, а и беше обсебен. Блъсна ни и полетяхме назад. Тогава изкрещях. Той се прицели в мен.

Гейдж мислено повтори на забавен кадър всяко движение, всяка подробност.

— Кучето спеше под бюрото, както обикновено. Изведнъж скочи и се нахвърли. Едва повярвах на очите си. Фокс отново тръгна към Сай, вероятно щеше да успее да стигне до него. Никога няма да узнаем. Старият връхлетя като товарен влак, сграбчи Сай, тримата се сборичкаха, с кучето. Пистолетът стреля случайно. Видях, че Фокс не е ранен, и отидох при Кал. Не се сетих за стария. Фокс беше добре, а Кал беше ранен и се мъчеше да изтласка проклетия куршум навън. Дори за миг не се сетих за стария.

Сибил спря и се обърна към него. Не каза нищо, само се вгледа в лицето му, задържайки ръцете му в своите.

— Погледнах натам. Фокс беше свалил ризата си. Опитваше се да притиска раната. Огнестрелна рана в гърдите. Старият не може да извади куршума сам като нас.

Сибил пусна ръцете му и обви своите около кръста му.

— Не зная какво би трябвало да чувствам.

— Не си длъжен.

— Аз можех да поема този куршум. Беше малко вероятно да ме убие.

— Кал можеше да отнесе още един, със същата вероятност. Но ти си се опитал да го спреш. Това правят хората, Гейдж. Опитват се да спрат злото.

— Не видяхме тази възможност, Сибил.

— Не, не я видяхме.

— Промених обстоятелствата. Поисках да се срещнем, за да бъдем тримата, иначе Кал щеше да е сам в офиса, когато Сай влезе и стреля. Бяхме там.

— Гейдж, чуй ме. — Сибил протегна двете си ръце и погледна над преплетените им пръсти право в очите му. — Задаваш си въпроси, питаш се дали имаш вина за случилото се. Знаеш… в сърцето и съзнанието си от двадесет и една години се бориш с това и знаеш чия е вината.

— Кал е жив, което означава повече за мен от…

— Въпросът не е повече или по-малко.

— Той… старият, за първи път в живота ми се застъпи за мен. Трудно е да зная, че може би е и за последен.

Докато стояха под юнското слънце и сирена на линейка разкъсваше въздуха, сърцето й се сви.

— Можем да надникнем, да видим какво ще стане с баща ти, ако би помогнало.

— Не. — Той потърка буза в косите й. — Ще почакаме.



Гейдж предполагаше, че ще трае часове. Чакането, въпросите без отговор и съмненията. Но едва бе стигнал до чакалнята, когато при тях влезе лекар с хирургическо облекло. Веднага щом срещна погледа му, разбра. Видя смъртта в очите му. Нещо се преобърна в него, като след юмручен удар в корема. Когато това чувство отшумя, остана вцепенен.

— Господин Търнър…

Гейдж стана и даде знак на приятелите си да се отдалечат. Застана срещу лекаря, за да чуе, че старият е мъртъв.



Щеше да погребе стария до съпругата и дъщеря му. Това бе малкото, което можеше да направи. Нямаше да има бдение или погребална гощавка, Гейдж не виждаше смисъл. Кратко и скромно. Остави на Кал да уреди подробностите за погребалната служба, стига да е кратка. Бог знаеше, че Кал познава Бил Търнър по-добре от него. Определено онзи Бил Търнър, който бе умрял на операционната маса.

Отнесе единствения запазен костюм на баща си от апартамента в погребалната агенция. Поръча паметника, плати за разходите в брой.

Все някога щеше да намери време да разчисти апартамента и да дари всичко на благотворителни организации. Или, щом изгледите бяха, че скоро Кал ще урежда неговото погребение, можеше да остави тази досадна дейност на двамата си приятели.

Излъгаха полицията, но Гейдж нямаше да прекара безсънна нощ заради това. С помощта на Джим Хокинс бяха потулили доказателствата. Сай не помнеше нищо и Гейдж реши, че щом е трябвало старият да умре, не бива смъртта му да е напразна.

Излезе от погребалната агенция с мисълта, че е направил всичко възможно. И видя Франи Хокинс до колата си.

— Сибил каза, че си тук. Не исках да влизам, да се натрапвам.

— Никога не си се натрапвала.

Тя обви ръце около него в енергична прегръдка.

— Съжалявам. Зная как бяха нещата между теб и Бил, но съжалявам.

— Аз също. Само не знам какво означава това.

— Каквито и да са били отношенията ви, какъвто и да е бил в миналото, накрая е защитил теб, моето момче и Фокс с цената на живота си. А ти направи всичко, което можеше, за тях, за Холоу и за Бил.

— Стоварвам вината за смъртта му върху самия него.

— Спасяваш един добър човек, един невинен, от присъда за убийство и затвор. — Лицето на Франи излъчваше съчувствие. — Не Сай е стрелял по Кал и Бил, и двамата го знаем. Не е честно Сай да прекара остатъка от живота си зад решетки, далеч от жена си, децата и внуците си.

— Зная. Говорихме за това. Старият не е в състояние да каже какво мисли по въпроса, така че…

— Трябва да знаеш, че Бил смяташе Сай за приятел, и беше взаимно. След като Бил престана да пие, Сай беше един от хората, които сядаха с него на кафе или газирано. Мога да те уверя, че баща ти би искал да постъпиш точно така. Сега ще се разчуе, че Бил е нахълтал с пистолета, един бог знае защо, защото ние нямаме никаква представа, и когато Сай и вие сте се опитали да го спрете, е станала злополука. Той не би искал Сай да отнесе наказание за нещо извън контрола му. Вече нищо не може да навреди на Бил. Ти ще знаеш какво се е случило всъщност, какво е сторил накрая. Няма значение какво знаят всички други.

Думите й му донесоха утеха, смекчиха чувството за вина.

— Не изпитвам нито болка, нито гняв. Не мога.

— Ако и когато имаш нужда, ще ги изпиташ. Сега трябва да знаеш единствено, че си постъпил правилно. Това е достатъчно.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Почти всичко.

— Когато не съм тук, ще слагаш ли цветя от време на време? И за тримата.

— Разбира се.

Гейдж отвори вратата на колата й.

— А сега ще ти задам един въпрос.

— Слушам.

— Ако знаеш, че ти остават две седмици живот, как би ги изживяла?

Франи понечи да каже нещо, но го премълча и Гейдж разбра, че заради него потиска инстинктивната си реакция. Вместо това само се усмихна, после добави:

— Ще ги изживея както ми харесва, ще си позволя неща, от които обикновено се лишавам или се колебая. Ще грабна всичко, което поискам, и ще кажа на хората, които ме дразнят, какво мисля за тях. И по-важното, ще кажа на всички, които обичам, колко много означават за мен.

— Няма ли да се изповядаш и да се опиташ да изкупиш греховете си?

— Ако досега не съм ги изповядала и изкупила, майната му. Това е философията ми.

Гейдж се засмя, наведе се и я целуна.

— Истински те обичам.

— Зная.



Както обикновено, Франи бе попаднала право в целта. Но всичко по реда си. Гейдж отлично знаеше, че ничия смърт не може да спре приближаването на Седемте. Трябваше да свикат отново прекъснатото съвещание в офиса на Кал, този път — с участието на шестимата.

— Положението е пределно ясно — заговори той. Всички седяха в хола на Кал в нощта преди погребението на баща му. — Някои от книгите и легендите, до които се е добрал Линц, имат странен образен език, но всичко се свежда до следното: хелиотропът, нашият камък, е ключът. Късче от камъка Алфа, точно както откри Сибил. Източник на сила. Странно защо, в някои от източниците на Линц това късче е наричано „Свещеният камък“. Не мисля, че е съвпадение.

— Къде е ключалката? — попита Куин.

— В сърцето на демона. В черното, отровно сърце на Голямото зло. Трябва да пъхнем ключа, да го завъртим и тогава ключалката ще се отвори и копелето ще отиде в ада. Толкова е просто.

— Не — възрази Сибил, — не е просто.

— Само трябва да вдигнем залога.

— И искаш ти да бъдеш този залог?

— Струва ми се твърде висок — намеси се Лейла. — Защо да играем неговата игра? Ще създадем своя, със свои правила.

— Играта не е негова — поправи я Гейдж, — а единствената. Развръзката, очаквана от векове. Магическият камък ще го унищожи и затова дойде при нас разделен на три части, затова едва сега успяхме да ги съединим. Сега, когато сме достатъчно зрели и всички сме тук. Трябва да го направим шестимата. И вие ще участвате, но само един от нас трябва да завърти ключа. Тази чест се пада на мен.

— Как? — попита Сибил. — Като влезеш в него? Като те отнесе в ада със себе си?

— „Влизане в мрака“, вече знаеш това — каза той, взирайки се в лицето й. — Сама си стигнала до същите изводи като Линц.

— Според някои теории хелиотропът, или Свещеният камък, тази частица от Алфата, ще унищожи мрака, демона, ако прониже сърцето му. Това може да стане — припряно продължи тя, — ако бъде потопен в кръвта на избраника, ако той влезе в мрака в точния момент.

— Крила си това от нас?

— Все още търся потвърждение. От различни източници. Не го споделих — добави тя след миг мълчание.

— „Влизане в мрака“ — повтори Гейдж. — Във всички легенди се среща тази или подобна фраза. Мрак, нощ. Сърцето на звяра, и то когато е в истинския си образ. Bestia. Всяко незащитено живо същество наоколо ще загине заедно с него. Смъртта му изисква равностойна жертва. Пролята кръв. Светлина, която да задуши мрака. Открила си и това — обърна се той към Сибил.

— Някои източници говорят за саможертва, за равновесие. — Опита се да смекчи онова, което щеше да изрече, да го оспори… но размисли. Имаха право да го чуят. — Повечето от източниците, на които попаднах, твърдят, че за да бъде прободен в сърцето, демонът трябва да приеме истинския си образ и камъкът да бъде забит в него от пазителя, от светлината. И тази светлина да влезе с ясното съзнание за саможертва. Трябва да го направи по собствена воля.

Гейдж кимна.

— Напълно се връзва с теориите на Линц.

— Звучи логично. Съвършено, нали?