— Ще го задържиш, независимо дали ще оцелея или не?

— Точно така.

— Ще го родиш, дори ако случайно остана жив и не желая да участвам в отглеждането му като баща, освен като изпращам чек всеки месец?

— Да.

Гейдж кимна.

— Имала си два дни. Явно си прекарала голяма част от това кратко време в размисъл.

— Познавам ума си.

— Не се и съмнявам. А сега искаш ли да узнаеш какво се върти в моя?

— Цялата съм в слух.

Устните му трепнаха. Ако думите бяха юмруци, биха го повалили на земята.

— Иска ми се да те изпратя някъде, още тази вечер. В тази минута. Да се погрижа ти и детето, което сме създали, да заминете възможно най-далеч оттук. Никога не съм се замислял за деца. Поради безброй причини… към които можеш да добавиш и че все още не съм престанал да се гневя на себе си, защото се влюбих в теб и дори ти направих хипотетично предложение… всичко е толкова объркано.

— Лоша работа. — Сибил сви рамене, когато срещна празния му поглед.

— Добре. Но и аз мога да вземам важни решения за кратко време. Това е една от дарбите ми. Точно сега, точно в този момент не давам пет пари за доброто на човечеството и за съдбовни съвпадения. Става дума за нас двамата, Сибил, така че ме изслушай.

— По-лесно беше, когато не говореше толкова много.

— Очевидно имам повече неща за казване от всякога. Това дете… или както се нарича на този етап, е толкова мое, колкото и твое. Ако случайно оцелея в нощта срещу седми юли, и двамата ще трябва да ме приемете. Няма да си сама, а с мен. Заедно ще му покажем света, ще го водим тук и ще му дадем най-доброто, на което сме способни. Ще създадем семейство. Така ще бъде.

— Наистина ли? — Гласът й леко затрепери, но Сибил продължи да се взира в очите му. — Тогава няма да минеш само с хипотетично предложение за женитба.

— Ще поговорим за това в нощта след седми юли. — Гейдж се приближи към нея, докосна бузата й и нежно сложи ръка на корема й. — Нямахме видение.

— Явно не сме надникнали където трябва.

Гейдж притисна ръката си към нея малко по-силно.

— Обичам и двама ви.

Трогната от признанието, тя сложи ръка върху неговата.

— И ние те обичаме.

Когато я вдигна на ръце, Сибил тихо се засмя. Седнаха на леглото и тя се притисна към него, докато Гейдж ласкаво я люлееше в скута си. Дълго останаха така.



На сутринта той застана до гроба на баща си. Изненада се колко хора бяха дошли. Не само неговият кръг от приятели, а и хора от града, някои от които познаваше или бе виждал, а други бяха напълно непознати. Мнозина го заговориха и той машинално каза по нещо в отговор.

Сай Хъдзън му подаде ръка, силно я стисна и го потупа по рамото, вместо мъжка прегръдка.

— Не зная какво да ти кажа. — Очите му се взираха в Гейдж от лице, покрито със синини и драскотини. — Поговорих си с Бил два дни преди… не зная как стана. Не помня точно.

— Няма значение, Сай.

— Лекарят каза, че може би съм ударил главата си и затова в ума ми е настанала бъркотия. Може би Бил е имал тумор в мозъка или нещо подобно. Понякога хората вършат необясними неща или…

— Зная.

— Джим каза да отведа семейството си във фермата на О’Дел. Струва ми се глупаво, но все пак ще отидем. Ако имаш нужда от нещо…

— Благодаря.

Гейдж проследи с поглед убиеца на баща си, който се отдалечаваше.

Джим Хокинс се приближи към него и обви ръка около раменете му.

— Зная, че дълго време не ти беше никак леко с него. Твърде дълго. Ще кажа само, че постъпи правилно. Направи най-доброто за всички.

— По-скоро ти ми беше баща, отколкото той.

— Бил знаеше това.

Хората се разотиваха. Имаха работа за вършене, свой живот, уговорени срещи. Брайън и Джоан постояха до него още малко.

— Част от инструментите му и някои други неща са у нас, ако ги искаш.

— Не. Задръжте ги.

— Помагаше ни много във фермата през последните дни — каза Джоан. — Накрая направи всичко, което бе по силите му, за да помогне. Това се зачита. — Тя целуна Гейдж. — Пази се.

Най-сетне останаха само шестимата и кучето, кротко седнало до краката на Кал.

— Не го познавах. Бегло го помня такъв, какъвто беше преди нейната смърт. Твърде добре опознах онова, в което се превърна после. Но не и човека, когото току-що погребах. Не зная дали бих искал, дори ако имах възможност. Той умря заради мен, заради нас, това би трябвало да компенсира миналото.

Гейдж почувства нещо. Може би беше сянка на скръб, а може би — просто примирение. Но бе достатъчно. Взе шепа пръст и я хвърли върху ковчега.

— Е, това е.



Сибил изчака, докато се върнаха у Кал.

— Има нещо, което трябва да обсъдим и решим.

— И трите ще имате близнаци. — Фокс се отпусна на стол. — Като капак на всичко.

— Не, доколкото зная. Отдавна правя проучване в тази връзка, но се двоумях дали да повдигна въпроса. Времето ни е твърде кратко за колебания. Трябва ни кръвта на Гейдж.

— Все още ми е нужна.

— Ще трябва да дадеш част от нея. Онова, което направихме за себе си след нападението, трябва да бъде повторено за семействата на Кал и Фокс. По свой начин те ще бъдат на фронтовата линия. Твоите антитела — обясни Сибил. — Оцеля след ухапването на демона и е доста вероятно да имаш имунитет срещу отровата му.

— И ще забъркаш противоотрова в кухнята?

— Добра съм в това. Но не достатъчно. Ще използваме същия прост ритуал за кръвно братство. Защита — напомни тя на Гейдж. — Твоят професор Линц говори за защита. Ако Туис ни победи, ако успее да обсеби града, и по-лошо — фермата, може би това е единственият им шанс.

— Има много други хора, освен семействата ни — изтъкна Кал. — Няма да накараш всички да смесят кръвта си с тази на Гейдж.

— Не. Но има друг начин. Да я приемат вътрешно.

— Искаш цялото население на Холоу да пие от кръвта ми? О, да, сигурно кметът ще приветства идеята.

— Няма да разберат. Имаше причина да не заговоря за това по-рано. — Сибил седна на страничната облегалка на дивана. — Изслушайте ме. Градът има водоснабдителна система. Фермата — също. Хората пият вода. В „Боул-а-Рама“ все още се продава наливна бира. Не можем да обхванем всички, но ще бъде най-добрият опит за обща имунизация. Мисля, че си струва.

— Остават ни броени дни — замислено изтъкна Фокс.

— Когато отидем в гората, ще оставим Холоу, фермата, всичко. Последния път, когато го направихме, настана истинска касапница. Ще се чувствам по-спокоен, ако близките ми имат някаква защита, някакъв шанс. Ако това е кръвта на Гейдж, да източим малко.

— Лесно е да го кажеш. — Гейдж потърка тила си. — Цялата теория за имунитета е непотвърдена.

— Но стабилна — каза Сибил, — основана на наука и магия. Проучих и двата елемента, от всички гледни точки. Може да се получи. Ако не, нищо не губим.

— Освен аз — промърмори Гейдж. — Колко кръв?

Сибил се усмихна.

— Мисля, че литър и половина ще е достатъчно.

— Литър и половина? И как ще я източиш?

— Погрижих се за това. Връщам се след малко.

— Баща ми дарява кръв за Червения кръст по няколко пъти в годината — каза Фокс. — Казва, че е нищо работа, щом получава безплатни лакомства.

— Какви лакомства? — полюбопитства Гейдж и скептично погледна Сибил, която влезе с кутия за доставки. — Какво е това?

— Всичко, което ни е нужно. Стерилни игли, тръбички, банки с антикоагулант и прочие.

— Какво? — Мисълта за онова, което бе в кутията, разбунтува стомаха му. — Да не си влязла в някой вампирски сайт?

— Имам си източници. Ето. — Сибил му подаде бутилката, която бе сложила върху кутията. — Добре е да погълнеш доста вода преди източването, защото ще дадеш три пъти повече, отколкото се взема при кръводаряване.

Той взе бутилката, отново погледна към кутията и се намръщи.

— Готов си да прободеш един демон и да умреш, а те е страх от една малка игла — усмихна се тя.

— „Страх“ е твърде силно казано. Едва ли някога си боцкала някого така.

— Не, но мен са ме боцкали и зная процедурата.

— О, не! Дай на мен.

Фокс махна с ръка.

— За нищо на света. Тя ще го направи.

Гейдж посочи към Лейла, която зяпна от изумление.

— Аз? Защо? Защо?

— Защото от всички тук най-много ще внимаваш да не ме нараниш. — Леко се усмихна на Сибил. — Познавам те, скъпа. Ти действаш твърде смело.

— Но… аз не искам.

— Именно. — Гейдж кимна на Лейла. — И аз не искам. Това ни прави съвършен екип.

— Ще те напътствам — каза Сибил на Лейла и й подаде чифт защитни ръкавици.

— Е, добре. По дяволите. Първо ще измия ръцете си.

Оказа се изненадващо просто, въпреки че Лейла — която буквално бе виждал да пълзи през огън — едва не изпищя, докато забиваше иглата в ръката му. Гейдж хрупаше ореховки и пиеше портокалов сок — въпреки че бе поискал бира — докато Сибил сръчно запечатваше трите пълни банки.

— Благодарение на необичайните ти изцелителни способности успяхме да го направим наведнъж. Ще ти дадем малко време и ще пристъпим към ритуалите.

— Първо да отидем във фермата. Можем да отскочим — предложи Фокс — още сега.

— Не е зле. Искам да оставя Лъмп там. — Кал погледна кучето, изтегнато под масичката. — Този път няма да го вземаме с нас.

— Ще го оставим, после ще се отбием у семейство Хокинс — каза Фокс — и в града. От там — към водоснабдяването.

Той посегна да си вземе ореховка и Гейдж го перна по ръката.

— Не виждам банка с твоя кръв, братко.

— Той е добре — заяви Фокс. — Кой ще кара колата?



Може би бе напразна загуба на време, усилия и кръвта на Гейдж. Това не престана да терзае Сибил през следващите дни и нощи. Всичко, което й се бе струвало логично, всичко, което бе успяла да документира, потвърди, проучи и обмисли, сега й изглеждаше напълно безсмислено. Нещо, започнало просто като интересен проект, сега бе всичко, което имаше значение в живота й. Каква полза от интелекта, помисли си тя, докато потъркваше уморените си очи, когато Съдбата правеше най-съкровеното й желание неизпълнимо?

Как неусетно бе изтекло времето! Буквално оставаха броени часове. Всичко, което бе научила и видяла, говореше, че изтичат последните й часове с мъжа, когото обича, бащата на детето й. Щеше да загуби живота, който биха могли да изградят заедно.

Къде се криеха отговорите, в чието търсене бе толкова добра? Защо онези, до които достигаше, се оказваха грешни?

Вдигна поглед, когато Гейдж влезе в трапезарията, и отново сложи пръсти върху клавиатурата, без да има представа какво пише.

— Три през нощта е — каза той.

— Да, зная. В долния ъгъл на монитора има удобен малък часовник.

— Имаш нужда от сън.

— Отлично зная от какво имам нужда. — Когато Гейдж седна и изпъна крака, тя го стрелна с изпепеляващ поглед. — Определено нямам нужда да седиш тук и да ме зяпаш, докато се опитвам да работя.

— От няколко дни насам работиш денонощно. Имаме всичко, Сибил. Няма нищо повече.

— Винаги има още нещо.

— Умът ти е едно от нещата, заради които не смеех да се сближа с теб. Гениален ум. И всичко останало е впечатляващо, но умът ти ме порази най-напред. Странно, никога преди не ме бе интересувало дали жената, с която съм, има коефициента на интелигентност на Мария Кюри или е празноглава.