Тя чу яростния му вик в главата си и знаеше, че и другите го чуват.

Ще го изтръгна с писъци от корема ти и ще го изпия като вино.

Вече знае, помисли си Сибил. Демонът вече знаеше.

— Време е. Дръж се. — Камъкът се разклати под ръката й, но очите й не откъснаха поглед от Гейдж. — Дръж се.

— Това възнамерявам да направя.

Той пъхна ръка в огъня и грабна горящия хелиотроп.

Обърна се с гръб към нея, но лицето й се запечати в съзнанието му. За един последен миг остана свързан с Кал и Фокс. Братя, помисли си Гейдж, от началото до края.

— Сега или никога — каза той. — Грижете се за всичко, което имам.

Стискайки магическия камък в шепа, скочи в мрака.

— Не! Не, не, не!

Сълзите на Сибил закапаха през пламъците и образуваха локва върху олтара.

— Стегни се.

Куин притисна ръката й и обви другата около нея за опора. От другата й страна Лейла стори същото.

— Не го виждам — извика Лейла. — Не го виждам, Фокс.

Фокс дойде при нея и движени само от инстинкт и мъка, двамата с Кал сложиха ръце върху камъка. Мракът изрева, очите му се завъртяха в израз на задоволство.

— Няма да го погълне, не така — изкрещя Кал, надвиквайки шумотевицата. — Тръгвам след него.

— Не можеш. — Сибил потисна риданието си. — Това е нужно, за да го унищожим. Това е отговорът. Не се отделяйте от камъка и един от друг. От Гейдж. Не се отделяйте.

Мълния разсече дъжда и светът се разлюля.



Джим Хокинс залегна на улицата. До него, Хоубейкър закри очите си от внезапната ослепителна светлина.

— Чу ли това? — попита Джим, но тътенът заглуши гласа му. — Чу ли?

Коленичиха в средата на главната улица, облени от светлина, и се прегърнаха като пияници.

Във фермата, Брайън хвана ръката на съпругата си, докато стотици хора стояха сред лехите им с погледи, вдигнати към небето.

— Господи, Джоан, има пожар в гората. Хокинс Ууд гори.

— Не е просто пожар — каза тя с треперещ от вълнение глас, — а нещо… друго.



До Свещения камък дъждът се превърна в огън, а огънят — в светлина. Искри от нея пронизаха мрака и той засъска, димът изтъня. Очите на създанието се завъртяха, но вече не издаваха ненаситен глад или задоволство, а болка и ярост.

— Той ще успее — промълви Сибил. — Ще го убие. — Въпреки скръбта, която разкъсваше сърцето й, внезапно я обзе гордост. — Дръжте се за него. Не бива да го изпускаме. Можем да го върнем обратно.



Единственото, което Гейдж имаше, бяха усещанията. Неописуемата болка, нещо повече от агония. Сковаващият студ, който се редуваше с убийствена жега. Хиляди нокти, хиляди зъби го разкъсваха и всяка рана болеше. Кръвта му гореше под наранената кожа, а кръвта на демона го обливаше като катран.

Мракът около него се сгъстяваше, притискаше го в ужасяваща прегръдка и той очакваше ребрата му да изпукат. Оглушителна смесица от скърцане, писъци, смях и отчаяни молби сякаш вреше в ушите му.

Дали ще го изяде жив, запита се Гейдж.

Не преставаше да пълзи и да си проправя път през тръпнещата влажна маса, затаявайки дъх от вонята, борейки се за глътка от малкото задимен въздух, който бе останал. От жегата, разкъсаната му риза димеше. Студът сковаваше пръстите му, не ги чувстваше.

Това е адът, помисли си той.

Над него, сред тази пулсираща черна маса с горящи червени очи, се намираше сърцето на ада.

Със сетни сили, които изтичаха като вода през процеп, успя да измине още сантиметър, после още един. В съзнанието му изплуваха десетки образи. Майка му държеше ръката му, докато вървяха през онази зелена ливада. Кал и Гейдж бутаха камиончета в пясъчника, който Брайън бе сковал във фермата. Заедно се спускаха с колелата си по Главната. Притискаха окървавени китки до лагерния огън. Сибил му хвърляше онзи надменен поглед през рамо. Пристъпваше към него, движеше се под него, ридаеше за него.

Почти свърши, помисли си той. Животът му преминаваше като на кинолента. Чувстваше се дяволски уморен. Вцепенен. Изпадаше в несвяст. Почти бе мъртъв. Замаян, най-сетне зърна светлината. Тунел от светини. Шибано клише.

Картите бяха на масата. Усети… или му се стори, че усеща как камъкът завибрира в ръката му. Когато се наведе назад, през свитите му пръсти заструи огън.

Светлината стана бяла, ослепителна. В съзнанието си видя силует. Мъжът сложи ръката си върху неговата. Очи, ясни и сиви, погледнаха право в неговите.

Това не е смърт. Моята кръв, нейната кръв, нашата кръв. Краят на злото в огъня.

Съединените им ръце забиха камъка в сърцето на звяра.

Сред откритата местност експлозията накара Сибил да загуби равновесие и да се преобърне като камъче в яростен океан. Светлината пламна подобно на слънце, заслепи очите й, преди всичко внезапно да утихне. За миг гората, камъкът и небето се сляха в огнена стена, а в следващия се откроиха на фона й, неподвижни като фотографски негатив.

Край гората проблеснаха два силуета, на мъж и жена в отчаяна прегръдка. За част от секундата изчезнаха и светът отново се раздвижи.

Порив на вятъра, последно лумване на пламъци. Дим пропълзя по земята и бе погълнат от нея. Докато вятърът стихваше и огънят тлееше, Сибил видя Гейдж да лежи неподвижен върху обгорялата земя.

Надигна се, побягна към него и се хвърли на земята, посягайки към гърлото му с треперещи пръсти.

— Не мога да напипам пулс!

Имаше толкова кръв. Сякаш лицето му и цялото му тяло бяха разкъсани.

— Хайде, по дяволите! — Кал коленичи и хвана едната му ръка, Фокс — другата. — Върни се!

— Да му направим изкуствено дишане — каза Лейла, а Куин вече бе седнала върху краката му и бе кръстосала ръце на гърдите му за сърдечен масаж.

Сибил наклони главата му назад и понечи да започне дишане уста в уста. В този миг зърна Свещения камък, все още обгърнат от чисто и бяло сияние. Там, беше го видяла там.

— Да го сложим върху камъка. Върху олтара. Бързо, бързо!

Кал и Фокс го отнесоха, окървавен и безжизнен, и го положиха върху треперещите бели пламъци.

— Кръв и огън — повтори Сибил няколко пъти, целуна ръката му, после устните. — Имах сън, който съм разбрала погрешно. Всички вие лежахте върху камъка, сякаш ви бях убила, а Гейдж изскочи от мрака, за да убие мен. Моля те, Гейдж, моля те. Егото ми ме подведе. Не аз, не моята вина, а всички ние около камъка и завръщането на Гейдж след победата над мрака. Моля те, върни се. Моля те.

Отново долепи устни до неговите, отправяйки молитва да усети дъха му. Сълзите й капеха по лицето му.

— Смъртта не е отговор. Отговорът е животът.

Отново го целуна и устните му трепнаха под нейните.

— Гейдж! Той диша. Той е…

— Успяхме. — Кал сви ръката си в юмрук до главата му. — Добре дошъл отново при нас.

Очите на Гейдж се отвориха и срещнаха погледа на Сибил.

— Имах… късмет.

Потръпвайки, тя отпусна глава на гърдите му и се заслуша в ударите на сърцето му.

— Всички имахме.

— Хей, Търнър… — С широка усмивка, Фокс се наведе над него така, че да вижда лицето му. — Дължиш ми хиляда долара. Честит ни рожден ден, мамка му.

Епилог

Гейдж се събуди сам в леглото, което бе жалко, защото отново се чувстваше нормално. През прозорците нахлуваше слънчева светлина. Явно бе спал часове. Нищо чудно. Битката със смъртта бе изтощителна.

Почти нямаше спомен от похода обратно. Едва бе влачил крака между Кал и Фокс, с ръце около раменете им. Но бе нетърпелив да излезе от гората, както всички.

Чувстваше се слаб като бебе, спомни си това. Толкова слаб, че когато стигнаха до къщата, се наложи Кал и Фокс да му помогнат да отмие кръвта, калта и всичко останало, което бе донесъл със себе си от ада.

Но вече дишаше, без да усеща болка — добър знак. И когато се надигна, не му се виеше свят. Изправи се, застана стабилно на пода и никоя част от тялото му не закрещя от болка. Даде си няколко мига, за да се увери, че може да стои на краката си, и погледна към белега на китката си, после потърка този на рамото си.

Светлината и мракът. И двете бяха останали в него.

Нахлузи дънки и риза и слезе на долния етаж.

През отворената входна врата проникваше слънце и приятен летен бриз. На предната тераса забеляза Кал, Фокс и Лъмп, легнал между столовете им. Когато излезе, и двамата му се усмихнаха. Фокс повдигна капака на хладилната чанта до себе си и му подаде бира.

— Четеш мислите ми.

— Все още мога.

Фокс стана, както и Кал. Допряха бутилките си, отпиха.

— Разказа му играта — каза Фокс.

— Радваме се, че си жив — добави Кал.

— Казахте го стотина пъти, докато вървяхме насам.

— Не бях сигурен дали помниш. Вървеше като насън.

— Вече съм буден. А в Холоу как е?

— Баща ми, Хоубейкър и още неколцина са удържали положението. Наистина е било напечено — добави той, загледан в градината си. — Пожари, вандализъм…

— Обичайните прояви на безсмислено насилие — продължи Фокс. — Има няколко души в болница, други ще трябва да решат дали да построят домовете си отново. А Джим Хокинс е героят на деня.

— Има счупена ръка, няколко драскотини и безброй синини, но е оцелял. Както и всички във фермата — каза Кал. — Отидохме да проверим, да вземем Лъмп и да направим обиколка на града, докато ти спеше за хубост. Можеше да бъде и далеч по-зле. Мамка му, било е и по-зле. Нито един фатален инцидент. Холоу ти дължи много, братко.

— На всички ни. — Гейдж повдигна бирата си. — Особено на мен.

— Като заговорихме за дългове — напомни му Фокс, — искаме си хилядарките.

Гейдж остави бирата, усмихвайки се.

— Единственият облог, който се радвам, че загубих.

Той залитна назад, когато Фокс се хвърли на врата му и го целуна по устата.

— Промених мнението си за мъжките прегръдки.

— Хей, О’Дел… — Въпреки че Гейдж повдигна ръка, Кал се приближи и повтори жеста. Заливайки се от смях, Гейдж потърка устата си. — Добре че никой не видя това, иначе щеше да се наложи да пребия и двама ви.

— От двайсет и една години не съм го изричал с такава радост. — Кал отново повдигна бирата си. — Честит ни рожден ден!

— На всички ни, мамка му.

Фокс повдигна своята.

Когато тримата чукнаха бутилките си, Куин и Лейла излязоха на терасата.

— Ето го и него. Как си, хубавецо?

Когато Куин го сграбчи в прегръдката си и го целуна по устните, Гейдж кимна.

— Това вече ми харесва.

— Мой ред е. — Лейла я избута встрани и притисна устни към неговите. — Готов ли си за купон?

— Може би.

— Поканихме семействата на Кал и Фокс, но им казахме да почакат. Само дай знак, и ще им звъннем.

Голям купон за рождения ден, помисли си Гейдж. Отдавна не си бяха устройвали такъв.

— Чудесна идея.

— Впрочем някой те очаква в кухнята.

Не я откри в кухнята, а на задната тераса, сама. Когато Гейдж излезе, тя се обърна. И всичко, което му трябваше, разцъфтя на лицето й. След миг бе в ръцете му и се притискаше към него, а той я въртеше във въздуха.

— Добре се справихме — каза Гейдж.

— Да, справихме се.

Остави я и целуна синината на слепоочието й.

— Много ли пострада?

— Не, което е още едно малко чудо. Отново съм страстна почитателка на съдбата.