— И ти ми липсваш, Гейб — казах вместо това.

В този момент до моята офис кабинка изникна Фил.

— Луси, имаш ли записки от вчерашната среща за бюджета? — попита той.

Кимнах утвърдително на Фил и ти казах, че трябва да затварям. Ти обеща скоро пак да звъннеш, а аз отговорих, че би било чудесно и че тогава ще поговорим по-дълго.

Но ти така и не се обади — чак до последния ден от престоя при майка ти, когато набързо ми писа по мейла, че вече си по-добре и нямаш търпение да се върнеш в Багдад. В този момент цялата тревога за теб, загрижеността, която усетих, като ти чух гласа — всичко прерасна в гняв. Как можа да се обадиш и да събудиш старите чувства, щом изобщо не си имал намерение да доведеш нещата докрай? Не беше честно, Гейб! Заради онова, което направи и което поиска от мен — ако бях рефер, ако животът беше вид спорт — щях да се изправя и да извикам: „Фал!" или „Повтори!", като едно време на летните лагери. Но в реалния живот няма рефери, нито повторения.

Същата вечер се нахвърлих да целувам Дарън още по-страстно.

НО НЕ МОЖЕХ ДА ТЕ ИЗБИЯ ОТ ГЛАВАТА СИ — продължавах да мисля как си пострадал при опитите да докажеш на всички хора по света колко си приличаме заради надеждата, че има начин да надделеем над насилието.

В това би трябвало да се съдържа някакво послание. Мъдрост, която бих могла да предам на следващото поколение. Исках да превърна тази ужасна случка в нещо полезно, някак да продължа твоята мисия.

Няколко седмици по-късно предложих сюжет за новия епизод на „Иска се цяла галактика". Историята беше за Рок-си, сива извънземна, която отива на друга планета да прави снимки за нейната „Книга за грижата" — тънка брошура, която беше съставила в един от предишните епизоди с намерение да я раздава на приятели и съседи. Но като пристига и започва да прави снимки, част от жителите на чуждата планета не проумяват смисъла на нейното занимание и защо й е да ги снима. Затова вземат, че я набиват. Около сюжета на този епизод в офиса се разрази бурен дебат, но насилието над деца от деца в този момент беше на дневен ред, затова Фил одобри идеята.

Не зная дали си прочел някой от отзивите, но това и до днес си остава най-коментираният епизод в историята на шоуто „Иска се цяла галактика". За първи път в анимационен детски сериал по телевизията беше показано физическо насилие. Това се обсъждаше в интернет, учените глави говореха за него по новините. Рейтингът на шоуто се вдигна и това ни даде кураж да се захванем и с други нелицеприятни теми. Този епизод тласна „Иска се цяла галактика" в съвсем различна посока. И ми спечели поредното повишение.

Сигурно би трябвало да ти благодаря. За вдъхновението. Съжалявам, че не го направих по-рано. Но ето сега ти благодаря.

XXXV

СТРАННО, ЧЕ ДОКАТО ДВАМАТА С ТЕБ БЯХМЕ ЗАЕДНО, понякога си фантазирах за бъдещето — не нещо конкретно. Мислите ми се рееха ту в една, ту в друга посока. Представях си как се запознавам с майка ти — съжалявам, че така и не се случи наистина. Или пък че двамата се местим в по-голям апартамент, така че да имаш собствен кабинет, а не само масичката за кафе, на която работеше. Представях си ни как заминаваме на дълга ваканция — и за това съжалявам, че не се случи в действителност.

С Дарън бъдещето не беше въпрос на фантазия, а се планираше стъпка по стъпка. Той винаги има план. Дарън е запален по шахмата и аз постепенно осъзнах, че гледа на живота като на партия на шах: премисля до шест или осем хода напред, за да е сигурен в постигането на целта, която преследва. Жертва фигура. Взема царицата. Шах. Мат.

Няколко седмици преди рождения ми ден от нашата първа година като гаджета той ме попита дали си имам списък на живота.

— Какво?! — изумих се.

— Нали знаеш — обясни, — списък с неща, които искаш да направиш, преди да ритнеш камбаната. — И измъкна от джоба си някакъв сгънат лист. — Аз започнах моя — леле — почти преди пет години, като навърших двайсет и пет. Оттогава все отмятам и прибавям по нещо.

Имаше нещо мило в това гаджето ми да е близо пет години по-голямо от мен — като се има предвид развоя на професионалната кариера, как хората се женят, как всичко завършва с добър край — но понякога тази разлика ми изглеждаше твърде голяма, сякаш той е постигнал много повече в живота от мен. Това беше един от тези случаи.

Той разгъна листа на масата — бяхме в „При Тереза" на ул. „Монтагю", любимото му заведение за неделна вечеря. Надзърнах и видях:

Списък на живота

1. Да карам сегуей[26]

2. Да участвам в маратон — осъществено

3. Да отида на гръцки остров — осъществено

4. Да стана леководолаз — осъществено

5. Да отида на круиз — осъществено

6. Да си взема домашен любимец от приют

7. Да науча китайски — осъществено

8. Да карам състезателна кола

9. Да се оженя

10. Да стана баща

11. Да отида в Австралия

12. Да участвам в триатлон

13. Да си купя къща на плажа

15. Да стигна с колело от Бруклин до Монтик пойнт

— Внушителен списък. И внушителен брой зачеркнати задачи. Как беше в Гърция?

— Красота — каза той. — Отидохме с братовчед ми Франк. Той живее в Силициевата долина. Свястно момче. Изпихме много узо, гмуркахме се с шнорхели и се возихме на яхта. Също така изядохме огромни количества вкусна храна.

— Е, какво ще е следващото? — попитах с надеждата да не каже „да се оженя", да не ми предложи още сега, на това място.

Той прегледа списъка.

— Предполагам или сегуей, или велопреходът — отвърна. — Или триатлонът, но ако наистина реша да се заема с него, ще ми трябват страшно много тренировки.

— Колко е разстоянието от Бруклин до Монтик пойнт? — попитах.

— Около двеста километра — отговори. — Направил съм маршрут, обаче не съм сигурен дали съм напълно готов.

— Но сега, след като имаме и велосипеди… — казах усмихнато.

Той ме изгледа въпросително.

— Ще дойдеш ли с мен? Вдигнах рамене.

— Какво ще кажеш да го направим за рождения ти ден? — предложих. — До юни ще имаме време да развием издръжливостта си. Разполагаме с три месеца за тренировка.

Той се наведе през масата и ме целуна.

— Звучи ми като най-страхотния начин да отпразнувам трийсетия си рожден ден. Но поводът да стане дума за списъка на живота бешетвоятрожден ден. Има ли нещо, което държиш да направиш?

На мен обаче нищо не ми хрумваше.

— Май ще е най-добре да направя списък, пък да видим какво ще излезе — казах, измъквайки от чантата си химикалка и стара касова бележка от аптеките „Дуейн Рийд". Моят списък на живота все още е на гърба на тая касова бележка. Едва ли някога ще имам възможност да ти го покажа. Трябва още сега да добавя това към своя списък на живота:да покажа този списък на Гейб. Или може би: да накарам Гейб да си състави списък на живота. Но дори да добавя тия две точки, едва ли ще имам шанс да ги задраскам някога. Докажи ми, че греша, Гейб. Моля те.

Най-отгоре на гърба на касовата бележка написах „Списък на живота", после откраднах няколко точки от списъка на Дарън — въпреки че № 2 и № 3 ми изглеждаха по-скоро реална възможност, отколкото съкровено желание.

1. Да отида в Австралия

2. Да се омъжа

3. Да стана майка

4. Да се изкача на върха на Емпайър Стейт Билдинг

5. Да карам лодка

6. Да отида на дълъг уикенд в Париж просто ей така

7. Да стана изпълнителен продуцент на детски телевизионни предавания

8. Да имам чифт обувки на Маноло Бланик с високи токчета

9. Да си имам куче

10….

— Свършиха ми идеите — обърнах се към Дарън.

— Ще измислиш и още — каза той. — На мен с времето ми идват все повече. Но пък началото ти е страхотно. — Той придърпа списъка към себе си. — О, някои са лесни! Знаеш ли какво ще направим за рождения ти ден? Отиваме на върха на Емпайър Стейт Билдинг. И тогава ще може да зачеркнеш няколко наведнъж.

— Така ли? — попитах.

— Абсолютно — отвърна.

Сякаш виждах как колелцата в главата му трескаво се въртят, докато премисля какво още бихме могли да направим. Питам се дали тогава реши да уреди пътуването до Париж, за да може там да ми предложи. И дали там е планирал отиването в Австралия за трийсетия ми рожден ден. Или е замислил да ми купи обувки на Маноло Бланик. Него наистина го бива в планирането. И не се притеснява да изчака, докато планът проработи. Всъщност това е едно от нещата, заради които му се възхищавам.

После обаче той стигна до номер 7.

— Искаш да си изпълнителен продуцент на детски телевизионни предавания? — попита.

— Да — кимнах. Той се ухили.

— Много сладко. Направо се стъписах.

— Моля?! — възкликнах.

— Работата ти е очарователна — каза. — Също като теб самата.

Примигнах. Звучеше толкова. снизходително. макар че той нямаше това предвид, сигурна бях. Поне се надявах да е така. Нямаше как да не помисля колко сериозно приемаше ти моите мечти. Колко важни бяха за теб.

— Работата ми не е сладка — отсякох. — Нито е очарователна.

Дарън направо изгуби ума и дума. Явно го бях стреснала. Изглежда, изобщо не допускаше, че е казал нещо нередно. Което още повече влоши положението.

— Дали би казал за някой мъж, изпълнителен продуцент на… „Закон и ред" примерно, че работата му е сладка? — попитах. — Кое точно те кара да мислиш, че моите професионални стремежи са сладки?

Дарън най-после си възвърна дар словото.

— Чакай, чакай — подхвана. — Нищо такова не съм искал да кажа. Съжалявам. Явно съм използвал неточна дума. Знаеш за колко очарователна те смятам — всичко, свързано с теб, е очарователно. Обувките, четката за коса, пакетчето дъвки в чантата. Всичко — само защото е твое.

Оставих химикалката и взех вилицата, за да хапна още малко от спагетите, макар да бях сита — само и само да не се налага да отговоря веднага. А ми се щеше да кажа: „Аз съм много повече от очарователна". Щеше ми се да кажа: „Искам да разбереш колко важна е за мен професията ми". Щеше ми се да кажа: „Искам да ме обичаш заради това, не въпреки това". Но Дарън имаше толкова много прекрасни черти, освен това искрено се разкайваше — не беше ме наранил умишлено. Пък и беше интелигентен. С времето щеше да проумее. Преглътнах спагетите.

— Надявам се да съм нещо повече от очарователна за теб — казах.

— Ама, разбира се — откликна той. — Ти си красива, нежна, забавна, умна. Искаш ли да продължавам? Няма да ми стигнат прилагателните, за да те опиша.

Разсмях се.

— Е, не бих имала против още няколко… Дарън също се усмихна — облекчен.

— Хъм, какво ще кажеш за секси? Ами, внимателна и деликатна?

— Тия си ги бива — казах.

Понякога се питам дали не е трябвало да приема този разговор по-насериозно навремето. Дали не е трябвало да го продължа и да си кажа всичко, което ми напира отвътре, но съм преглъщала дотогава? Защото той така и не разбира. Не съвсем.

XXXVI

ЗАПОЧНАХМЕ ПОДГОТОВКАТА ЗА РОЖДЕНИЯ ДЕН на Дарън, като си купихме дисаги за велосипедите и по три чифта къси клинове за велосипедисти, освен това резервирахме нощувка със закуска в Сейвил и Саутхемптън. Решихме да го отпразнуваме малко по-рано и да направим прехода през почивните дни за Деня на загиналите във войните. Вече бяхме наели лятна къща в Монтик пойнт и решихме да прекараме там последната нощ, а после да вземем влака обратно за вкъщи. Всичко се подреждаше идеално — точно както Дарън обичаше.

Започнахме с тренировките в края на март и стигахме с велосипедите до Уестчестър, карахме по моста „Джордж Вашингтон", или поемахме към Кони Айлънд. Дарън настояваше да зареждаме дисагите със сандвичи, одеяла и вода, за да си организираме импровизирани пикници по пътя — така за тренировките към значителните разстояния се добавяше и солиден товар. За последния тренировъчен преход минахме по Бруклинския мост до Манхатън и после нагоре чак до манастира музей „Клойстерс". Денят се случи великолепен — слънчев и прохладен — и ние се заливахме от смях за милион неща, които сега дори няма да звучат забавно, ако ти ги кажа. Тогава обаче бяхме в едно от ония настроения, когато всичко е повод за смях.

— Чувствам се истински късметлия, че те срещнах — каза ми Дарън, когато се прибрахме вечерта.

— И двамата сме късметлии — отговорих. — Защото се намерихме. — В този момент чувствах нещата точно така. Наистина.

СУТРИНТА, КОГАТО ТРЯБВАШЕ ДА ПОЕМЕМ на път, се събудих много рано. При спомена за последния ни велосипеден преход се вълнувах, предвкусвайки предстоящия пробег, но и малко се безпокоях. Това щеше да е първият по-дълъг период от време, в който с Дарън ще сме само двамата. Приличаше на репетиция за едно съвместно бъдеще. Какво ли ще е, ако ни писне един от друг? Или пък напротив — ако не се случи.