Огледа се и реши, че общината е използвала в уебсайта си снимки на друг град или пропускаше нещо. Той извади картата, провери отново и се убеди, че според написаното в нея това беше Бун Крийк. Погледна в огледалото за обратно виждане и се зачуди къде, по дяволите, бяха показаните в брошурата красоти. Тихите улички между редици от дървета. Цъфналите азалии. Красивите жени в ярки рокли.

Докато се чудеше, погледът му попадна върху надничащата над редица от дървета бяла църква и реши да се върне на кръстовището със светофара. След серпентината гледката неочаквано се промени и скоро се намери в град, някога очевидно красив и живописен, но днес запуснат. Видя много магазини със спуснати щори и видът им подсказваше, че отдавна не работят. Опасващите цялата предна част на къщите веранди, украсени с висящи саксии с цветя, и американското знаме не успяваха да скрият олющената боя и мухъла под стрехите. Дворовете тънеха в сянката на огромни магнолии, но добре подрязаните храсти на рододендрона не успяваха да прикрият напуканата мазилка. Въпреки това изглеждаше уютно. Няколко възрастни двойки с дебели пуловери бяха насядали на плетени столове по верандите си. Когато мина покрай тях, те му махнаха приятелски и се усмихнаха.

Трябваше да мине през няколко махащи с ръка и усмихващи се двойки, за да осъзнае, че го поздравяват не защото мислеха, че го познават, а защото хората тук махаха на всеки преминаващ автомобил. Като зави от едната улица към друга, Джеръми най-после се оказа на брега, припомняйки си, че градът е разположен на земята, където река Бун Крийк се слива с Памлико. Докато минаваше през центъра — някога без съмнение най-оживената част — му се стори, че градът просто загива. Между празни дворни места и къщи със заковани прозорци видя два магазина за антики, старовремска гостилница, таверна, наречена „Лукилу“, и бръснарница. Повечето от работилничките и магазините имаха отпред табели с местни имена. Личеше си, че работят от десетилетия, но вече губеха битката с фалита. Единственото доказателство за съвременен живот бяха тениските в неонови цветове с надписи „Аз оцелях сред среща с призрак в Бун Крийк“, увиснали на витрината на голям многоетажен магазин.

Джеръми откри бързо „Хърбс“, където Дорис Маклилън му бе писала, че работи. Ресторантът се намираше близо до оцветена в прасковено викторианска къща в реставриран квартал от миналото столетие. На покрития с чакъл паркинг, както и пред самия хотел бяха спрели коли, през леко разтворените завеси на прозорците и по верандата се виждаха маси, всичките заети. Джеръми реши, че ще е по-добре да изчака клиентите да намалеят и тогава да поговори с Дорис.

Той си отбеляза местонахождението на общината — малка с нищо незабележима тухлена постройка в края на улицата — и тръгна по главния път. Инстинктивно отби към бензиностанцията, свали слънчевите очила и смъкна стъклото на прозореца. Сивокосият съдържател на бензиностанцията в изцапан работен комбинезон и шапка с надпис „Дейл Ърнхарт“ стана бавно от стола пред магазинчето и тръгна към колата, предъвквайки нещо, което Джеръми реши, че е тютюн.

— Мога ли да ви помогна?

Акцентът му беше класически за Юга и по зъбите му имаше кафяви петна. На малка табелка на гърдите му беше изписано името „Тъли“.

Джеръми попита за гробището, но вместо да отговори, възрастният мъж се взря внимателно в него.

— Кой е починал? — попита накрая.

— Моля? — примигна Джеръми.

— Нали си тръгнал на погребение? — попита съдържателят.

— Ах. Не. Просто искам да разгледам гробището ви.

Мъжът кимна.

— Но имаш вид на човек, тръгнал на погребение.

Джеръми огледа дрехите си: черно сако върху черно поло, черни дънки и черни обувки. Човекът имаше основание.

— Не, просто обичам да нося черно. Все пак за посоката…

Съдържателят бутна назад шапката си и бавно заговори:

— Аз не обичам да ходя по погребения. Те ми напомнят, че трябва да се отбивам по-често в църквата да изчистя греховете си. Преди да е станало късно, нали чаткаш?

Джеръми не знаеше какво да отговори. Не беше от въпросите, с които се сблъскваше често, особено в отговор на въпрос за посоката на някакво място.

— Не мисля — изрече накрая.

Човекът извади парцал от джоба и започна да чисти маслото от ръцете си.

— Разбирам, че не си тукашен. Имаш смешен акцент.

— От Ню Йорк съм — отвърна Джеръми.

— Чувал съм го, но не съм ходил там — каза мъжът и огледа тауруса. — Тая кола твоя ли е?

— Не, взех я под наем.

Другият кимна и замълча за момент.

— Та за гробището — върна се на темата журналистът. — Можете ли да ми кажете как да стигна дотам?

— Предполагам, че ще мога. Кое от тях ти трябва?

— Нарича се Седар Крийк.

Човекът го изгледа любопитно.

— За к’во ти е да ходиш там? Там няма к’во да се види. В другия край на града има по-хубави гробища.

— Но аз се интересувам от това.

Мъжът изглежда не го чу.

— Да нямаш там заровен роднина?

— Не.

— Или си от онези богаташи от Севера? Може да искаш да строиш ня’къв хотел или мол на онази земя там?

Джеръми поклати глава.

— Не. Всъщност съм журналист.

— Жена ми обича моловете. И хотелите също. Може да е добра идея.

— Ах — изпъшка Джеръми, питайки се докога ще продължи всичко това. — Ще ми се да помогна, но нямам нищо общо със строителния бизнес.

— Искаш ли малко бензин? — попита мъжът и се придвижи към задната част на автомобила.

— Не, благодаря.

Но онзи вече отвърташе капачката.

— Супер или обикновен?

Джеръми се размърда на седалката. Явно беше, че човекът няма да го остави на мира, ако не купи бензин.

— Обикновен, предполагам.

Мъжът наля бензин, свали шапката си и прокара ръка по косата си.

— Ако имаш няк’ви проблеми с колата, не се колебай да ме потърсиш — каза, връщайки се към прозореца. — Имам опит и с двата вида автомобили и ги поправям на прилична цена.

— Двата вида ли?

— Нашите и чуждестранните — поясни мъжът. — Ти за к’во помисли, че ти говоря?

Без да изчака отговор, поклати глава, сякаш събеседникът му беше някакъв тъпак и не си заслужаваше да говори с него.

— Между другото, казвам се Тъли. А ти?

— Джеръми Марш.

— И си урологист?

— Журналист.

— В града няма нито един урологист. Но в Грийнвил има няколко.

— Аха — отвърна Джеръми, без да си прави труда да го поправя. — И все пак, за посоката на „Седар Крийк“…

Тъли се почеса по носа, огледа пътя напред, после върна поглед на Джеръми.

— Сега няма да видиш нищо там. Призраците няма да се появят преди полунощ, ако си дошъл за това.

— Моля?

— Призраците, викам. Щом нямаш заровен роднина там, значи си дошъл за призраците, прав ли съм?

— Ти чувал ли си за тях?

— Разбира се. И съм ги виждал със собствените си очи. Но ако искаш билет, трябва да отидеш до общината.

— Трябва ли ми билет?

— Ами не може да влезеш в нечий дом просто така, нали?

На Джеръми му трябваше малко време, за да проследи мисълта на човека пред себе си.

— Ах, да — сети се той. — Историческата част и обиколка на призрачното гробище, нали?

Тъли го изгледа, сякаш беше най-задръстеният тип, стъпвал някога на тази земя.

— Естествено, че говоря за Обиколката — отвърна. — Ти за к’во помисли, че говоря?

— Не бях сигурен. Но посоката…

Възрастният мъж поклати глава.

— Добре, добре — отвърна, сякаш най-после бе разбрал, и посочи към града. — Трябва да се върнеш в центъра, оттам да хванеш главния път и да караш на север, докато стигнеш завоя и оттам след пет километра пътят свършва. Завиваш на запад и продължаваш, докато стигнеш до разклона, оттам продължаваш по пътя, дето води към къщата на Уилсън Танърс. Ще видиш таратайка на трупчета, завиваш отново на север, продължаваш направо и ето ти го гробището.

Джеръми кимна.

— Добре.

— Сигурен ли си, че разбра?

— Разклона, къщата на Уилсън Танър, колата на трупчета — повтори той механично. — Благодаря за помощта.

— Няма проблем. Радвам се, че помогнах. Сметката ти е седем долара и четирийсет и девет цента.

— Приемате ли кредитни карти?

— Не. Не ги обичам тия неща аз. Не ми харесва правителството да знае всичко, к’вото правя. Това не му влиза в работата.

— Тогава имате проблем — каза Джеръми, бъркайки в задния си джоб за портфейла. — Чух, че правителството е пуснало шпиони навсякъде.

Тъли кимна, явно беше наясно с това.

— Сигурен съм, че при вас, докторчетата, е още по-зле. Което ми напомня…



Тъли продължи така най-малко още петнайсет минути. Джеръми трябваше да чуе всичко за прищевките на времето, за тъпите разпоредби на правителството и как Уайът — собственикът на другата бензиностанция — щял да излъже Джеръми, ако реши да отиде там, защото пипал настройките на колонките. Но главното, което научи, бе, че Тъли има проблеми с простатата и трябвало да става поне пет пъти нощем. Той поиска мнението на Джеръми по въпроса, понеже бил уролог. И попита за виагра.

След като си прехапа два пъти бузата, за да не избухне, от другата страна на колонката спря кола, прекъсна разговора им и Джеръми си отдъхна. Шофьорът натисна клаксона, Тъли отиде при него, надникна в колата, измъкна някакви жици от таблото и плю встрани. Обеща, че ще оправи нещата, но понеже бил много зает, онзи трябвало да остави колата си при него поне за седмица. Непознатият изглежда очакваше този отговор и след миг двамата вече говореха за госпожа Данджинъс и опосума, който влязъл в кухнята й миналата нощ и изял плодовете в купата на масата.

Джеръми използва момента да се измъкне. Спря пред смесения магазин, за да купи карта и пакет картички с изгледи от Бун Крийк, и не след дълго вече пътуваше по криволичещия път към града. Като по магия намери веднага завоя и разклона, но пропусна отбивката за къщата на Уилсън Танър. Върна се назад и трябваше да се повърти известно време, за да открие тясната, покрита с чакъл алея, скрита под огромни дървета.

Той мина между дърветата и колата заподскача из дупките с различна големина и дълбочина. Мина доста време, докато гората най-после се разреди. Отдясно се появи знак, който го осведоми, че наближава Рикърс Хил, където по време на Гражданската война се е водила някаква си битка, и след няколко минути спря пред главната порта на гробището „Седар Крийк“. Над него се издигаше Рикърс Хил. „Издигаше“ беше относително понятие, защото след кратък оглед установи, че това е единственият хълм в района. Навсякъде се виждаха дъбове, покрити с испански мъх, но голямата магнолия в центъра доминираше над всичко. Подаващите й се над земята корени приличаха на артритни пръсти.

Джеръми веднага забеляза, че гробището — някога спокойно и красиво място за съзерцание, каквито обикновено бяха тези места — сега беше занемарено и изоставено. Пътеката зад портата беше издълбана от силните дъждове и покрита със загнили листа. Няколкото туфи анемична трева от двете й страни изглеждаха нелепо, тук-там се виждаха паднали клони. Неравният терен напомни на Джеръми за повърхността на бурно море. Бурените властваха над всичко и вече достигаха до надгробните плочи, почти всичките изпочупени и с дълбоки пукнатини.

Тъли се оказа прав. Нямаше много за гледане тук. Но мястото беше идеално за свърталище на духове. Щеше да има огромен ефект на телевизионния екран. Джеръми неволно се усмихна. Имаше чувството, че гледа холивудски декор.

Излезе от колата и протегна скованите си крайници. Мина отзад, отвори багажника и извади фотоапарата. Духаше студен вятър, който обаче не можеше да се сравни с арктическия северен вятър в Ню Йорк, и той пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на боровия аромат. По небето се носеха кълбести облаци, в далечината се рееше ястреб. Той се загледа в самотния, покрит с тъмни борове Рикърс Хил. В подножието му, където започваше полето, се виждаше голям запустял склад, вероятно за тютюна, от тенекиения му покрив липсваше поне половината. Стените му се рушаха, сградата се бе килнала на една страна и на Джеръми му се стори, че ще се срути при първия по-силен порив на вятъра. Освен склада той не видя друго доказателство за живот на цивилизовани хора.