Тони Парсънс - Светът е пълен с чудеса

— Родителите съсипват първата половина от живота — заяви майка й, когато Кат беше на единайсет, — а децата — втората.

Каза го с подобие на усмивка, както при онези шеги, които всъщност изобщо не са шеги.

Кат беше изключително схватливо дете и искаше да проумее това твърдение. Как точно беше съсипала живота на майка си? Само че не разполагаше с време. Майка й нямаше търпение да се махне. Отвън чакаше черното такси.

Една от сестрите на Кат плачеше — а може би и двете. Ала това вече не засягаше майка им. Защото в таксито я чакаше мъж, който я обичаше, без съмнение я караше да се харесва и със сигурност й помагаше да повярва, че там някъде я чака един несъсипан живот — вероятно зад вратата на апартамента му под наем в „Сейнт Джон Ууд“.

Детският плач се засили, когато майката хвана куфарите и чантите и се отправи към вратата. Да, сега вече Кат беше сигурна, че и двете й сестри се дерат, макар че самата тя беше със сухи очи, вцепенена от шока.

Когато вратата се затръшна зад майка им и остана само едва доловимото ухание от парфюма й — „Шанел № 5“, тъй като майка им беше жена с предсказуем усет за миризмите, както и за мъжете — Кат изведнъж осъзна, че е най-възрастният човек в къщата.

На единайсет и вече натоварена с отговорности.

Тя огледа всекидневния хаос, от който се отърваваше майка й. Играчки, храна и дрехи бяха разхвърляни из дневната. Бебето Меган — малък дебелобуз Буда на три години, всъщност вече излязла от бебешката възраст — плачеше, понеже беше ухапала пръстите си, докато дъвчеше бисквита. Къде беше бавачката? На Меган не й позволяваха да яде бисквити преди хранене.

Джесика, бледо и тъжно седемгодишно момиченце — Кат бе почти сигурна, че е любимката на баща им, — се бе свила на дивана с палец в уста и пищеше, защото… Ами защо всъщност? Защото ревливата Джесика винаги така правеше. Защото малката Меган беше метнала Барби стюардесата на Джесика и беше счупила миниатюрната й количка за напитки. И вероятно най-вече защото майка им си бе тръгнала с такава лекота.

Кат гушна Меган и се покатери на дивана, където Джесика си смучеше палеца, сякаш тя беше бебето в семейството. Кат вдигна малката си сестра на хълбок и се обърна към другата:

— Хайде, глупаче!

Успяха точно навреме.

Трите сестри притиснаха лица към еркерния прозорец на току-що разбития си дом точно когато черното такси потегли. Кат запомни профила на мъжа в колата — по-скоро обикновен на вид мъж, който едва ли заслужаваше тази драма — и как майка й се обърна, за да зърне къщата за последен път.

Беше много красива.

В следващия миг я нямаше.

След като майка им си отиде, детството на Кат неусетно свърши. До края на този ден и до края на живота й.

Баща им направи каквото можа — „най-добрият татко на света“, пишеха всяка година Кат, Джесика и Меган на картичките за Деня на бащата, а малките им сърчица преливаха от обич, — а много от бавачките им бяха доста по-мили от обичайното. Години след като си бяха заминали, една бивша домашна помощница от Хелзинки и друга от Манила пращаха коледни картички. Само че накрая дори най-ценените детегледачки се връщаха към истинския си живот и най-добрият татко на света прекарваше повечето време на работа, а в свободните часове се опитваше да разбере какво точно го бе сполетяло. Зад сдържаността и непоклатимите като скала маниери, отвъд цялата доброта и обаяние — „Той е копие на Дейвид Нивън“1, казваха възхитените непознати на момичетата, докато растяха — Кат долавяше безгранично отчаяние, паника и тъга. Никой не си поставя за цел да бъде самотен родител и макар че трите момичета не се съмняваха нито за миг, че баща им ги обича — по онзи негов тих, благ и лишен от показност маниер — той изглеждаше по-неподготвен от повечето хора в такава ситуация.

Като най-голяма Кат се научи да запълва дупките, оставени от процесията бавачки и домашни помощници. Готвеше и гледаше по-малките, чистеше като лисицата с опашката си, а разтребването падаше изцяло на нея (много от детегледачките отказваха да свършат каквото и да е било, свързано по някакъв начин с домакинска работа, сякаш беше против правилата на синдиката). Кат се научи да пуска програмите на пералнята, знаеше как да изключи алармата и след няколко месеца на замразени полуфабрикати и готова храна сама се научи да готви. Имаше обаче едно нещо, което научи преди всички останали: преди да влезе в пубертета, Кат Джуъл вече беше усетила колко сам може да се чувства човек на този свят.

И така трите сестри пораснаха.

Меган — хубава и закръглена, с пищни форми, както казваха сестрите й, но тя единствена от трите трябваше да внимава за теглото си, отличничка в учението — кой би си го помислил? — с цялата борбеност на изтърсака.

Джесика — мечтателка с очи на кошута, чувствителна, лесно се разсмиваше и разплакваше и за изненада на всички от трите тъкмо тя се оказа магнит за момчетата, търсеше голямата любов зад бараките за колела и автобусните спирки в крайния квартал, където живееха, таеше копнеж за щастливо семейство.

Кат бързо израсна висока колкото баща си, но запази момичешкото си телосложение с малки гърди и издължени като на танцьорка крайници, както и неописуемия гняв на изоставено дете, въпреки че се научи да прикрива раните си със заповедническия авторитет на най-голямото дете в семейството.

Трите се държаха здраво една за друга, както и за баща си, който все беше на работа, усещаха липсата на майка си дори когато положението беше лошо и я мразеха и след време фактът, че Кат бе загърбила детството си, бе последната им грижа.

Кат обичаше баща си и сестрите си дори когато я побъркваха, но замина да следва в Манчестър с въздишка на щастливо облекчение — „Веднага щом оставиха вратата леко открехната“, обичаше да казва на новите си приятели. Докато Джесика се омъжи за първия си сериозен приятел, а Меган се премести да живее при първия си истински приятел, Кат се отдаде на учене, по-късно на работата си, без да бърза да създава дом и семейство и да се връща към тиранията на домашния живот.

Познаваше го до болка. Семейният живот означаваше празен хладилник, липсваща майка, Джесика, която плаче, и Меган, която грачи за „бис-ки-ти, бис-ки-ти“.

Семейният живот беше отсъстващият им баща, домашна помощница, която се чукаше с поредното момче в бараката, и нито една проклета „бис-ки-та“ в къщата.

Кат най-добре от трите познаваше реалността на домакинската работа. Усилното бъхтене, неблагодарната тежка робия, безкрайните усилия тумбаците да са пълни, лицата чисти, дупетата измити, очите сухи и кошът за мръсно пране празен.

Нека Джесика и Меган да си градят семейни гнезда. Кат искаше да отлети надалеч и да продължи да лети. Ала имаше достатъчно разум, за да разбере, че това не е философия, а душевна рана. Добила смелост след първия семестър в университета, тя реши да потърси сметка на майка си за откраднатото.

— Каква майка си ти? Що за човек си?

— Родителите съсипват…

— О, я смени плочата! — нарочно изрече на висок глас Кат.

Меган зяпна учудено голямата си сестра. Джесика всеки момент щеше да надуе гайдата. Седяха в изискана френска сладкарница в „Сейнт Джон Ууд“, където хората зад тезгяха наистина говореха на френски и повдигаха рамене по галски маниер.

— Ти беше наша майка — продължи Кат. — Имахме право на някакви майчински грижи. Не ти говоря за обич, мила мамичко. Само за малко човешка доброта. Толкова ли много искахме?

Сега вече викаше.

— Не се тревожи, скъпа — спокойно отвърна майка й, докато си дърпаше от цигарата с ниско съдържание на катран и оглеждаше младия сервитьор, който сервираше топлото хлебче с шоколад пред нея. — Някой ден ще имаш свои опропастяващи деца.

Никога, помисли си Кат.

Никога.

Когато се увери, че съпругът й се е настанил пред телевизора за мача, Джесика се промъкна в кабинета му и започна да разглежда всички снимки, които беше направил на Клои.

Стаята се превръщаше в светилище. Няколко внимателно подбрани кадъра бяха поставени в сребърни рамки, имаше и подпрени на рафтовете с книги и купче съвсем скорошни — подаваха се от плика от фотото, част от тях бяха разпилени като ветрило върху бюрото и закриваха бележката за върнато ДДС.

Джесика понечи да вземе плика, но се поколеба. Ослуша се — Боно от „Ю Ту“ пееше „Какъв съвършен ден!“. Той гледаше мача. През следващия час и нещо само пожар би помръднал Паоло от дивана. Затова Джесика взе последните снимки на Клои и ги заразглежда със свъсени вежди.

Клои в парка, на люлките, със зловещо на вид зъбче, проблясващо от долната челюст на широката й беззъба уста. Ето я след баня — едно ококорено кюфте с очи като мъниста, загърната с бебешкия вариант на халатите с качулка, които носеха боксьорите при излизане на ринга. А тук Клои беше в силните любящи ръце на баща си — по-малкия брат на Паоло, Майкъл, ухилен с глуповата самодоволна усмивка.

Клои. Бебето Клои.

Проклетото бебе Клои.

Дълбоко в себе си Джесика знаеше, че би трябвало да бъде благодарна. Другите мъже тайничко разглеждаха сайтове с имена като „Съвсем нови разгонени курви“, „Палави холандски девойки си просят наказание“, „Тайландски тийнейджърки желаят дебели западняци на средна възраст — веднага!“. Джесика беше сигурна, че единствената й съперница за сърцето на Паоло беше бебето Клои — дъщерята на Майкъл и Наоко, неговата съпруга японка. Джесика разбираше, че би трябвало да е щастлива. Обаче всяка снимка на Клои беше като нож в сърцето й. И всеки път, когато Паоло се любуваше на светилището на племенницата си, на Джесика й идваше да го удуши, да се разпищи или и двете. Как можеше толкова мил и умен мъж да е така неделикатен?

— Майкъл каза, че Клои е на етап, когато пъха всичко в устата си. Майкъл каза — чуй само, Джес! — тя си мисли, че светът е бисквита.

— Хмм — отвръщаше Джесика, загледана студено в снимката на Клои, която изглеждаше напълно безразлична към лепкавата храна, размазана навсякъде по лицето й, — мислех си, че всички деца от евро-азиатски бракове са хубави. — Замълчаване, с цел да подсили въздействието. — Но бебетата се променят, нали?

Паоло винаги избягваше караниците и не каза нищо, само събра снимките на Клои, без да поглежда жена си. Знаеше, че би трябвало да скрие снимките в най-долното чекмедже, а Джесика знаеше, че той също се чувства наранен — по-малкият му брат го превари и пръв стана баща. Само че той не беше засегнат колкото нея. Мъката не го ядеше жив отвътре.

Джесика се мразеше, задето отричаше неоспоримия чар на Клои, задето се чувстваше по този начин и говореше така на съпруга си. Част от нея до смърт обичаше Клои. Само че тя безмилостно й напомняше за собственото й дете; детето, което още не беше родено въпреки годините на опити, и това я превърна в човек, какъвто не би искала да бъде.

Беше напуснала работа, за да си роди дете. За разлика от сестрите й кариерата никога не беше стояла на първо място за нея. Работата просто бе начин да свърже двата края и нещо по-важно — може би да срещне мъжа, с когото да изгради общ живот. По онова време той караше черно такси — преди да започне общ бизнес с брат си — и когато спря да помогне на Джесика с колата, тя си помисли, че ще се държи по мъжкарски наперено. „В моята посока ли си, скъпа?“ Това бе очаквала. Но в действителност той беше толкова срамежлив, че не можеше да я погледне в очите.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Гумата ми се развали.

Мъжът кимна и си взе кутията с инструменти.

— В нашия бранш — обясни и тя за първи път видя онази ленива негова усмивка — му викаме спукана гума.

Малко след това отпрашиха.

През последния й работен ден, преди да поеме към бъдещето си на майка, колегите й в рекламната агенция в „Сохо“ се бяха събрали около балоните, шампанското и тортата с подпряна пред нея голяма картичка с щъркел, на която всички от офиса се бяха подписали.