— И аз искам да спя с теб — отвърна тя. — Искам да кажа, че не искам, но ще бъде хубаво, но аз… Ох, Господи, мисля, че ще е по-добре да си поема малко въздух.

Той я целуна отново. Този път и тя го целуна и устните им се сляха взаимно. Бяха застанали сред танцуващите, захвърлени сред своя собствен малък свят. Езикът му обходи устата й — тя изпита внезапно силно желание към него. Той я притисна още по-силно и после я освободи.

— Почакай тук — рече той. — Ще ти донеса палтото.

Тя изчака спокойно, главата й бе силно замаяна от алкохола, който беше изпила. Въобще не можеше да разсъждава, чувстваше се не на себе си и просто искаше пак да е в сигурните ръце на Пол.

От коридора се чу някаква врява и тя отиде там.

Двама мъже се биеха. Единият беше дебелият, а другият — жителят на Карибските острови, който беше на бонгото преди това. Двамата крещяха оскърбителни, неприлични думи и се търкаляха по пода. Никой не се опитваше да ги спре.

— Защо се бият? — попита тя едно момиче, което стоеше до нея.

— О, мила, Бруно винаги трябва да се сбие с някого — каза момичето. — Няма да е Бруно, ако не го направи.

Носът на жителя на Карибските острови започна да кърви обилно. На Линда изведнъж й прилоша. Излезе през входната врата. Студеният въздух й подейства леко и отрезвяващо. Отиде до колата и седна вътре.

Накрая Пол пристигна.

— Притесних се за теб, помислих си, че си тръгнала демонстративно заради мен. — Седна до нея и я прегърна. Тя се отдръпна. — Какво има? — попита той.

— Чувствам се ужасно. Мисля, че ще припадна.

— Тогава да се връщаме вътре и ще те заведа горе в банята.

— Не, не искам да се връщам там.

— След минута ще се почувстваш по-добре. — Отново я прегърна и този път тя не се отдръпна. Целуна я, а ръцете му опипаха тялото й.

Тя се почувства отмаляла, със замаяна глава, и когато затвори очи, всичко се завъртя край нея. Усещаше как Пол я докосва, как устните му са върху нейните, но всичко изглеждаше като че ли ставаше някъде другаде.

Изведнъж той я остави и запали двигателя. Стори й се, че пътуват безкрайно дълго, но всъщност беше съвсем кратко. После той й помогна да слезе от колата. Двамата изкачиха безброй стъпала и се озоваха в стая, където той я бутна на някакво легло.

Тя не оказа съпротива, когато той свали ципа на роклята й и я съблече, защото за нея това не беше реалност.

Целуна я бавно. Леглото беше меко и тя се чувстваше много удобно. Ръцете му бяха силни и топли, дланите и пръстите му създаваха фантастична възбуда. Обърна я по корем и тя почувства как той разкопчава сутиена й.

— Не съм тук — прошепна тя. — Намирам се на друга планета. Много съм пияна, не трябваше да се възползваш от неизгодното ми положение. Аз всъщност съм в изгодно положение… — започна да се кикоти.

Той започна да я целува по гърба и тя изведнъж се отдаде на буйната страст, която сякаш я завладяваше завинаги.

— Обичам те — каза единият от тях.

— Обичам те — каза другият.

И да бяха го искали, нямаше да бъде толкова хубаво.

Линда се събуди в пет часа сутринта. Усети изсушаваща жажда и тежест в очите, а лицето й беше като изстъргано с шкурка. Огледа се наоколо и не повярва на очите си. Откри, че се намира в малка, разхвърляна стая, а Пол се беше проснал на другия край на леглото и спеше.

Тя седна в леглото и потърси нещо да се покрие. Главата й сякаш щеше да се пръсне, ако се задвижеше много бързо. Предпазливо придърпа покривката на леглото, уви я около себе си и стана.

Пол не помръдна, докато тя пипнешком търсеше пътя към вратата. Озова се в тесен коридор, в който бяха нахвърляни безразборно безброй вещи. Проправи си път до банята, която също беше малка, занемарена и студена. Включи лампата — тя беше гола крушка, а когато пусна студената вода, през мивката пренебрежително претича голям черен паяк. Почти изпищя.

Изпи бързо четири пълни канчета с вода. Канчето миришеше леко на паста за зъби, но се почувства малко по-добре.

Взря се с печален поглед в отражението си в огледалото, закачено над мивката. Гримът й беше размазан по цялото лице. Косата й беше разрошена и сплъстена. Изглеждам, като че ли тук ми е мястото, помисли си тя, изпълнена с безсилие. Върна се с леки тихи стъпки в спалнята и потърси дрехите си. Когато ги намери, се облече бързо. Погледна към Пол, който продължаваше да спи дълбоко. Втренчи продължително поглед в него и след това, откривайки палтото си, излезе.

На улицата беше студено и тихо. Колата й започна да кашля и да се запъва и тя си помисли, че никога няма да я запали. Накрая успя и потегли към къщи по пустите улици.

Влезе тихо в къщата и отиде право в банята. Всичко изглеждаше чисто и ново. Взе си гореща вана и се строполи на леглото, където остана да лежи и мисли. Господи, чувстваше се виновна и ядосана на себе си, че позволи всичко това да се случи. Да, беше пияна, но беше ли това някакво правдиво извинение? Никога не се беше представяла в ролята на невярна съпруга и това не беше нещо, което можеше да приеме лесно.

Какво ли щеше да каже Дейвид?

Защо първата й мисъл беше винаги за Дейвид?

Най-после заспа, знаейки, че сутринта трябваше да го погледне в лицето, което нямаше да бъде лесно.

Мяташе се и се въртеше в съня си. Нощта беше дълга и неспокойна.

4

Дейвид излезе от турската баня в осем сутринта, чувствайки се освежен и ободрен. Помисли да се обади по телефона на Клаудия, но после реши да изчака един ден и да види дали тя ще му се обади.

Паркира колата си, купи си сутрешните вестници и след това се отправи по „Парк Лейн“ към „Гросвънър Хауз Хотел“, където възнамеряваше да закуси преди да се прибере у дома.

Поръча си бекон, яйца, препечени филии хляб и кафе и седна да прегледа вестниците. Погледът му веднага се прикова върху снимка, която заемаше половината от първата страница на „Дейли Мирър“. Беше озаглавена ОЩЕ ПОЧТИ-БУНТОВЕ НА ТРАФАЛГАРСКИЯ ПЛОЩАД и на нея имаше разгневена тълпа хора, обградили двама полицаи, които тъкмо изнасяха някаква жена вън от пътя. Полата на жената се беше заметнала над коленете й толкова високо, че можеше да се видят бикините й. Косата й беше паднала върху лицето, а едната обувка се канеше да падне от ритащия й крак. Снимката наистина беше ефектна.

Сервитьорката дойде с поръчаната от него закуска. Беше закръглена коренячка лондончанка. Надникна над рамото му във вестника.

— Я па тая, на каква се мисли, че прилича — изломоти тя със столичния си акцент. — Добре, че сичките тия боклуци ги спряха. Сбирщина палячовци, това са те. Трябва да ги натикат и заключат където им е мястото! — Отдалечи се с блуждаеща походка, продължавайки да кудкудяка безсмислени реплики. Дейвид втренчи поглед и остана като ужилен. Жената без съмнение беше Линда. Неговата Линда! Тръсна ръка, отказвайки да повярва на очите си. Какво правеше тя? Какви ги мислеше?

Отпи голяма глътка кафе и опари езика си, изруга, почувства, че няма да може да яде нищо и извика за сметката.

Сервитьорката се върна с бавни леки стъпки.

— Какво има, скъпи? Всичко ли е наред?

Той й мушна пари.

— Всичко е наред — каза той и излезе шумно и гневно навън.

Пазачът на паркинга се въртеше край колата му. Дейвид се втурна към него.

— Боя се, че ще трябва да почакаме, докато свърша с написването на тази квитанция, сър — каза пазачът. — Предполагам, че сте добре запознат, че тук е забранена зона за паркиране.

— Хайде, свършвай по-бързо — каза Дейвид безцеремонно.

Пазачът му хвърли гневен поглед и продължи невъзмутимо да си върши работата.

Най-накрая Дейвид можа да потегли. Лицето му беше мрачно. Представяше си какво ще каже на Линда. Всичко беше толкова нелепо. Неговата жена — на протестен митинг! Беше толкова абсурдно. Та тя не разбираше нищо от политика и бомби. Кухнята, децата и социалните мероприятия, като чай с приятелки и вечеря навън два пъти седмично, бяха нейната сфера на действие. Забранете бомбата, значи! За каква по дяволите, се мислеше?

В този момент Клаудия беше забравена. Натисна силно педала на газта и полетя към дома си.

Посрещна го Ана.

— Мисис Купър спи късно — обяви тя. — Вие искате чай?

— Не — изръмжа той, намиращ се вече на половината път по стълбите към спалнята.

Линда спеше свита и заровена под завивките. Той дръпна пердетата и стаята се изпълни със светлина. Тя не помръдна. Започна да ходи с равни крачки из стаята, да кашля, и когато тя пак не прояви никакви признаци на събуждане, той отиде до нея и я разтърси грубо за рамото. Когато тя накрая отвори сънливо очи, той пъхна в лицето й броя на „Дейли Мирър“.

— Какво означава всичко това? — попита той настойчиво и гневно.

Ох, Господи, помисли си тя, нима беше разбрал за нея и Пол! Как? Толкова бързо! Седна бързо в леглото.

Дейвид стоеше, намръщен заплашително, и продължаваше да говори:

— Какво е това? Някаква тайна амбиция да се направиш на пълна глупачка ли? — Отново размаха вестника пред нея. Тя го взе.

Облекчение се разля по нея, когато разбра защо той е толкова разярен.

— Каква ужасна снимка! — възкликна тя. — Не знаех, че снимат.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — След това я имитира — Не знаех, че снимат! — Грабна вестника със замах и извика ядосано — Какво правеше там? За какво се мислеше?

— Нямах какво друго да правя. Просто се озовах там. Съжалявам, че си толкова ядосан за това.

— Не съм ядосан — изкрещя той. — Умирам от удоволствие да гледам снимки на жена си по целите страници на вестниците, с вдигната пола до кръста, в компанията на куп безделници.

Тя стана от леглото.

— Няма да стоя тук, а ти да ми крещиш. Може би ако беше прекарал един уикенд у дома за разнообразие, това нямаше да се случи.

Точно в този момент телефонът иззвъня. Линда внезапно почувства как я залива топлина и се изчервява. Ами ако беше Пол? Да вдига ли слушалката или по-добре да остави Дейвид да говори?

Дейвид не я остави да се двоуми. Грабна слушалката и излая:

— Да?

Линда затаи дъх. Но скоро се успокои, защото се оказа, че се обажда някой от неговия офис. Възползва се от това, че Дейвид е зает с разговора, и се облече.

Когато той свърши, изглеждаше малко по-спокоен.

— Искаш ли закуска? — попита тя.

— Не. Имам няколко делови обаждания по телефона. Довечера има парти за пускането на сапуна „Красивата Девойка“. Ще дойдеш при мен в офиса в седем часа и ще тръгнем оттам. Моля се на Бога никой да не е видял твоята снимка във вестника.

Тя изстена тихо при мисълта за още едно парти и след това планира мислено деня си, като предвиди да бъде у дома, за да посрещне децата и да посети фризьора.

Междувременно Дейвид мислеше за свои неща. Клаудия най-вероятно щеше да е на партито — беше й платено да бъде там. Запита се дали няма да е възможно да постигне едно тихо помирение с нея без никой да забележи. Трябваше да се увери, че Линда не е станала подозрителна; тя изглежда се безпокоеше малко повече от необходимото от неговите дълги отсъствия. Навярно започваше да го подозира, въпреки че той беше успял да мине незабелязано през годините с различни любовни връзки и тя въобще не беше открила това. Поне той щеше да види Клаудия. Започна деловите си обаждания.

Децата нахлуха шумно в къщата точно в четири часа — бащата на Линда винаги беше точен. Тя току-що се беше върнала от фризьора и Стивън връхлетя с малкото си жилаво тяло върху нея и щеше почти да я събори и развали прическата й.

— Прекарахме страхотно, мами — възкликна той. — Умирам от глад. Какво ще има с чая? Баба прави чудесни сладкиши!

Джейн, неговата сестра, целуна леко Линда. Беше шестгодишна и доста срамежлива.

— Радвам се, че сме у дома, мамо. Косата ти изглежда много хубава. Ще излизате ли с тати?

Линда поздрави баща си и двамата седнаха да си побъбрят, докато Ана поднесе чая, а децата се втурнаха наоколо да откриват наново различните си играчки. Докато баща й с монотонен глас разказваше какво са правили Стивън и Джейн по време на уикенда, тя слушаше, но наполовина.

Мислеше си за Пол. Какво ли мисли за нея? Защо не се обади по телефона? Какво щеше да каже тя, ако той се обадеше и Дейвид беше тук?

Накрая баща й си тръгна и когато децата бяха предадени на грижите на Ана и седнаха да вечерят, тя започна да се подготвя.

Тъкмо когато щеше да излезе от къщата, телефонът звънна. Толкова очакваше да е Пол, че почувства как изведнъж я избива пот и ръката й започва да трепери, докато вдига слушалката:

— Ало.

— Здравей, мила, Моника е. Ама че си го свършила след партито! Да не си някакъв загадъчен характер! Не го очаквахме от теб. Представи си, да ни напуснеш вчера и да не кажеш нито дума за там, където отиваш. Какво мисли Дейвид за всичко това?