Сабрина се изкачваше по широката дъбова стълба на имението Тримейн и си мислеше, че вече й е дошло до гуша да гледа Ийън и неговия харем. Отметна назад един кичур, който бе паднал на рамото й от спретнатия в началото на вечерта кок. Нито косата, нито краката й бяха издържали на последния рил.

Погледна надолу към сините копринени пантофи, които се подаваха изпод роклята, и видя, че върху едната има тъмно петно. Тимъти Рейнолдс не беше най-добрият танцьор в залата, но бе един от най-приятните младежи, с които се бе срещала в Ню Йорк. Но чичо му беше негодник.

Една от спалните на втория етаж бе запазена за гримьорна на дамите на бала. До една от стените имаше голямо легло, постлано с бял брокат. Всички останали мебели — диваните, креслата, раклите и тоалетките също бяха бели. Сабрина се почувства така, сякаш влизаше в ледена пещера.

Две момичета стояха до една от тоалетките и наблюдаваха млада жена, която се кипреше пред огледалото. Сабрина бе посетила дебютния бал на едно от тези момичета миналата седмица — госпожица Фани Уорън.

— Руж! — каза Глория Фелпс и се наведе, за да види по-добре какво прави приятелката й. — Алайза, едва ли ти трябва руж.

— Само мъничко — каза Алайза, докато нанасяше цвета по бузата си. Тя наклони русата си глава, огледа се и доволно се усмихна. — Никой няма да забележи.

Когато Сабрина се приближи, момичетата се обърнаха. В отговор на усмивката и поздрава си тя получи топли приветствия от Глория и Фани. Но с Алайза Рензълиър нещата стояха по-различно. Зад усмивката й Сабрина долови студения поглед на лъвица, която наблюдава натрапник в ловните си територии.

Преди пристигането на лейди Джулия Алайза се радваше на най-широк кръг почитатели през този сезон. Но откакто се появи Джулия, повече от половината й ухажори я напуснаха заради англичанката. Когато тъмните сини очи на Алайза се впериха в нея, Сабрина се усмихна дори по-широко. Натруфена, разглезена и своенравна, красивата Алайза наистина заслужаваше да си ожули нослето, препъвайки се в една английска графиня.

Сабрина седна пред съседното огледало — второто от общо четирите, подсигурени за гостенките. След като отказа помощта на камериерката, която дойде веднага, тя се зае да събере необузданата си грива. Момичетата до нея се кикотеха, бъбреха и продължаваха да се оправят. Празненства и балове, стремеж да блеснат като красавиците на града, безпокойство за прическите и дрехите или за непопълнените докрай карти за запазени танци — ето това беше животът, който съдбата трябваше да отреди и на Сабрина.

Но участта й се бе оказала друга. И тя често не можеше да си обясни защо.

Вместо да живее в охолство и удоволствия, на тяхната възраст тя изпрати баща си и братята си на война. Докато младите госпожици на Ню Йорк се приготвяха за следващия бал, тя ровеше в градината, за да намери нещо, с което да се нахрани. А после дойде Виксбърг. Дланите й овлажняха, щом спомените нахлуха в съзнанието й.

Сабрина решеше косата си и от време на време надаваше ухо към оживения разговор на момичетата. Тя им завиждаше, завиждаше на невинността им, на радостта, на бляскавото и сигурно бъдеще, което имаха пред себе си. Нейният живот далеч не беше така ясен. Похарчи всичките си спестявания, за да дойде да потърси справедливост, включително и тези хиляда долара, които Ийън бе захвърлил в лицето й, за да й плати за „услугите“. Но си струваше да направи всичко, за да го постави на мястото му.

— Мама ми каза, че единствената причина, поради която Тримейн се е върнал в обществото, е, че си търси съпруга — Фани въздъхна замечтано. — Той е най-привлекателният мъж, когото съм срещала.

Ръката на Сабрина стисна четката по-силно, сърцето й прескочи.

— В него има нещо опасно — каза Алайза развълнувано. — Той е като див звяр, заобиколен от безобидни марионетки. От пръв поглед си личи, че е способен да убива хора.

— Татко казва, че господин Тримейн е герой от войната — каза Фани. — Но той отказва да говори по въпроса. Когато се опитах да му спомена за това, промени темата. Не ви ли изглежда странно? Не е ли нормално да му се иска да говори за това, което е направил?

Герой. Колко ли души е убил? Сабрина недоумяваше. Вероятно Брендън и Денис бяха загинали от ръката му.

— Видя ли как сияеше Гречън Чембърс тази вечер? — попита Глория. — И то само защото Тримейн танцува два валса с нея. Смята, че дори е готов да поиска ръката й.

— Това едва ли ще стане, защото аз също ще изразя мнението си по въпроса — прозвуча решителният глас на Алайза.

Сабрина отново прекара четката през косата си. Жените тук се държаха така, сякаш Ийън беше последният мъж под слънцето, единственият достоен за тях в целия град. Нищо чудно, че той се бе превърнал в надменен грубиян и изобщо не го беше грижа за Джулия Уиндъм.

А може би наистина си търсеше съпруга — една от тези натруфени госпожички, които нямаха никакви грижи и разполагаха с цял набор от кокетни усмивчици. Можеше да ги има всичките.

Но при мисълта, че Ийън ще се ожени за друга, сърцето й се сви от остра болка. Защо ли се чувстваше толкова безпомощна? Защо се остави да бъде наранена? Вече беше толкова уморена…

— Ще трябва да ме извините, уважаеми — Алайза стана от стола като принцеса, която се изправя сред придворните си. — Ийън ме помоли за следващия валс и не мога да си позволя да го разочаровам.

Със смях и шеги по адрес на Алайза момичетата напуснаха стаята. Сабрина остави четката на бялата тоалетка и в очите й блеснаха сълзи. Изглежда, бе постъпила ужасно глупаво, като дойде тук. Като английска графиня тя едва ли можеше да впечатли Ийън повече, отколкото го бе впечатлила като жена от Юга. Държанието й досега бе твърде уверено и спокойно. Той бе за нея просто още едно завоевание.

Тя грабна гъстите плитки и започна да ги навива на тила си. Битката още не беше приключила. Трябваше някак да привлече вниманието му, да го накара да си плати за това, което бе й сторил. Все имаше някакъв начин!

Като приключи с косата си, излезе от стаята, готова за сражение. Плавният ритъм на валса се завъртя около нея, докато тя слизаше по стълбите. На последното стъпало Сабрина се спря и се загледа във входа на залата. Знаеше, че Ийън е вътре и танцува с красивата Алайза. Разбра, че не е способна да се върне там. Не и в този момент.

Обърна се и потъна в един дълъг коридор, за да се скрие от музиката, смеха и жените на Ийън Тримейн. Докато се разхождаше, разглеждаше мраморните статуи на гръцки божества, разположени до стените. Слабините на по-мъжествените от тях бяха стратегически прикрити с бяло платно, за да не дразнят чувствителността на дамите. Но тя вече не изпитваше нужда от подобни премълчавания. Не и след като бе познала плътта на един от тези езически идоли.

Към края на коридора една отворена врата събуди любопитството й и тя спря. Само един от газениците гореше и меката му светлина се посипваше по отрупаните с книги рафтове от полиран орех, които опасваха стените на библиотека. Стотици книги я мамеха иззад стъклените витрини. Повечето от речните кораби разполагаха с малки библиотеки, но те едва ли можеха да се сравняват с тази или с това, което пожарът в Роузбрайър й бе отнел.

Сабрина направи няколко крачки по мекия зелено-златист килим и привлечена от книгите, надникна през стъклото като дете в сладкарски магазин. Отвори една от вратите и прокара пръсти по заглавието „Брулени хълмове“ — много й се искаше да забрави целия свят с тази книга. Въздъхна и затвори вратата. Книгите трябваше да почакат.

— Леля Керълайн ли ти каза, че е безопасно да наминеш насам сега?

При звука на мелодичния баритон на Ийън Сабрина се завъртя на пети и се хвана за шията. Той стана от едно кресло с ветрилообразна облегалка в дъното на стаята. Лицето му тънеше в сенки.

— Господин Тримейн, не знаех, че има някой тук.

— Така ли? Леля ти току-що излезе. Предполагам, казала ти е, че вече не играе в твоя спектакъл.

Поначало Сабрина нямаше намерение да намесва леля си, но Керълайн, след като чу какво се е случило между Ийън и племенницата й, настоя да участва. А щом веднъж беше взела решение, да я накара човек да се откаже от него, беше по-трудно, отколкото да изкопчи някое петаче от голям скъперник. Дори след като Сабрина й посочи всички рискове, и тя знаеше, че репутацията й може да пострада сериозно, Керълайн остана непреклонна.

— Страхувам се, че не знам за какво става дума — каза тя напълно откровено. Никой не знаеше какво може да хрумне на Керълайн в следващия момент.

— Естествено е, че не знаеш.

Той напусна прикритието си, приближи се до нея и светлината се отрази в гневните му очи. Беше заставена да се бори с инстинктивния си страх и желанието за бягство. Знаеше, че от дълго време чака този сблъсък. И това беше само първата битка.

Устните му се изкривиха в усмивка, когато погледът му нахално се плъзна по тялото й, сякаш я събличаше. Кожата й потръпна, сякаш я галеше. Сабрина усети пулса си дълбоко вътре из онези дебри на плътта, в които само той някога бе проникнал.

Когато погледите им се срещнаха, изражението му красноречиво показваше, че той знае точно какво се намира под копринените й дрехи, как се е чувствала тя от допира му, колко съвършена беше хармонията между телата им. Той повдигна чашата си за поздрав към нея, преди да отпие.

Да върви по дяволите! Сякаш я беше жигосал, беляза душата й и я остави жадна за нещо повече от отмъщение. Мразеше го за това. Ако и сега негодникът си мислеше, че с един поглед ще размъти разсъдъка й, лъжеше се. Това бяха мислите на Сабрина, докато се опитваше с отчаяни усилия да се овладее. Щеше да го научи тя! Лейди Джулия не беше от жените, които могат да се поддадат на влудяващия му мъжки магнетизъм.

— Господин Тримейн, ако имате да кажете нещо, казвайте. Неясните ви намеци ме отегчават до смърт.

Устните му се извиха в имитация на усмивка.

— Наистина си много добра. Мислила ли си някога за кариера на сцената? От теб би излязла прекрасна актриса.

На около две стъпки от нея той се спря. Беше достатъчно близо и тя успя да види вече наболата брада по гладките бузи и да усети привлекателния му дъх. Бе твърде близо.

— Вие наистина сте много груб. Никога ли не ви е хрумвало да се научите как да се държите в обществото? Това поне ще ви направи по-поносим.

— Да, може би ще изглеждам по-добре. Но човек не може да промени същността си, нали? — той разклати чашата с бренди и се вгледа в кехлибарената течност. Ръбът на чашата блестеше като огнен обръч. — Винаги ли използваш този парфюм?

Въпросът я завари неподготвена.

— Доста често. Една от дамите, която посещаваше майка ми, разбъркваше жасмин с подправки. Това е само една от миризмите, които приготвя, но ми е любима.

— Странно е, че двете със Сабрина използвате еднакви парфюми.

Странно. Беше запомнил парфюма й. А имаше ли и други неща, които е запомнил? Дали и нейният образ не го преследваше поне в известен смисъл така, както неговият образ преследваше нея?

— Сигурен ли сте, че толкова си приличат?

В очите му като че ли проблесна съмнение. През отворените прозорци нахлуваше ритъмът на валс. Като се сети, че сега Алайза обикаля залата и търси Ийън, Сабрина се усмихна още по-широко.

— Заинтригувана съм, господин Тримейн. Изглежда, не можете да ме погледнете, без да си спомните онази жена. Наистина ли толкова приличам на Сабрина?

— Толкова, че почти не е за вярване. Почти.

— Изглежда, доста ви е впечатлила.

— Когато бях на дванадесет години, ме ужили стършел. Спомням си жилото му и до днес.

Сабрина трябваше да положи усилие, за да продължи да се усмихва.

— Обичахте ли я? — една последна искрица надежда я подтикваше да попита, за да се увери дали има смисъл да продължава с кроежите си до края.

Белязаната му вежда се повдигна.

— Прекалено директна си.

— Това е един от недостатъците ми — тя не сваляше очи от него и сякаш го предизвикваше да я излъже. — Ще ми кажете ли?

— Има ли някакво значение? Повече от всичко на света.

— Да, може би. На нито една жена не допада непрекъснато да я сравняват с друга.

За момент Ийън се вгледа в нея, сякаш много внимателно претегляше думите си. Кадифените завеси се полюшваха от вятъра, сякаш танцуваха по валсовите звуци.

— Всичко, което се случи между мен и Сабрина, беше лъжа.

— Да, разбирам — това вече й дойде прекалено. Макар че чак сега го осъзна. До този момент се надяваше, че миналото може да бъде забравено, че може би се е лъгала…

Наивна жена!

Почувства, че ще се издаде, и се обърна с гръб към него. Нощният ветрец люлееше дантелените пердета и те докосваха няколко снимки в рамки от палисандрово дърво, поставени близо до прозореца на една маса модел „Дънкан Файф“. Една от тях привлече вниманието на Сабрина. Тя я взе и я наклони към светлината.

Беше снимка на млад мъж, облечен в кожени бричове, с кариран вълнен пояс, опасан около бялата му риза. Той стоеше изправен, с кавалерийска пика в ръка и светлите му очи я гледаха закачливо. Това беше Ийън. Дори само от тази момчешка снимка можеше да се види, че е предопределен да обърка живота на доста жени.