— Разбирам ви.

Чудеше се колко ли дълго е репетирала, за да постигне тази съвършена поза на наранено честолюбие.

— И аз се надявах на същото.

През прозорците нахлуваше ветрец, повдигаше краищата на панделките под брадичката й и зеленият сатен милваше бузите й. Той си спомни, че кожата й е по-нежна от атлаз, гладка, топла и съблазнителна. А точно това бе едно от нещата, които така се мъчеше да забрави.

Тя стоеше като в рамка между колоните, отделящи крилата на прозорците, белите дантелени пердета трептяха от вятъра. Пресяната слънчева светлина трептеше наоколо й, сякаш тя самата я излъчваше — като истински ангел, който се е спуснал от небесата. Но този ангел му показа пътя към ада.

— Вие наистина сте една от най-красивите жени, които съм срещал — повтори думите, които й бе казал сякаш преди векове, като се чудеше дали тя ще забележи.

Тя се усмихна — това беше самодоволната усмивчица на лейди Джулия. В очите й се четеше увереност, че го е взела на мушката и в следващия момент вече ще е мъртъв. Но този път той бе дошъл подготвен за битката.

— Не мога изобщо да разбера как съм могъл да ви объркам със Сабрина О’Нийл.

Тя вдигна очи. Стреснатият й поглед се засече с неговия.

— Какво искате да кажете?

Той се усмихна. Гневът беше мястото, където защитата й се пропукваше. Това беше начинът да свали маската от красивото лице и да отпрати този паднал ангел.

— Огледах ви по-добре. И то точно навреме, за да забележа, че се различавате от Сабрина.

— Различавам ли се?

— Права бяхте за цвета на косата, но, доколкото си спомням сега, очите на Сабрина бяха бадемови. Изобщо не бяха така красиви като вашите.

— Бадемови? — тя отстъпи назад, когато я доближи. Той кимна и спря на крачка от нея.

— А може би бяха зелени.

— Зелени!

Ийън потърка брадичката си.

— Не, изглежда, бяха сини.

Тя го гледаше и тъмните й очи пламтяха от гняв.

— Искате да кажете, че май не сте много сигурен какъв точно е цветът на очите й.

Ийън повдигна рамене.

— Ами, срещнахме се съвсем за малко на един речен кораб.

— Да, разбирам — тя се обърна с лице към прозореца. Тялото й се напрегна. — Навик ли ви е да прелъстявате жени по корабите?

— Какво ви кара да мислите, че съм я прелъстил?

Тя го погледна през рамо.

— А нима не сте?

— Сабрина не бе нищо повече от една крадлива сметкаджийка.

— Струва ми се, господин Тримейн, че сте малко прибързан в преценките си — гласът й потреперваше от усилието да се овладее.

— Не ми беше нужно много време, за да се убедя. Постигнах го само с една игра на карти.

Тя млъкна. Гледаше през прозореца и раменете й се повдигаха от учестеното дишане.

— Чудя се защо ли си мислите, че тя би дошла тук? За отмъщение ли?

Над рамото й Ийън се вгледа в градината лабиринт.

— Предполагам.

— Но хората си отмъщават, когато някой им е сторил зло.

Жените си имат особени похвати, за да обърнат нещата в своя полза, помисли си Ийън. Те винаги са способни да изкарат мъжа негодник. Дори и ако той просто се защитава. Сабрина си играеше с огъня. Рано или късно щеше да се опари.

— И вие направихте всичко възможно това да се случи колкото може по-рано.

Той бе отнел девствеността й. Тя бе отнела сърцето му. Според него бяха почти квит. Почти.

— Тя си получи заслуженото.

Сабрина се завъртя и го погледна. Бедрото й се удари в малката маса с такава сила, че тя се разклати. Една кристална купа с бонбони падна от гладката махагонова повърхност. Преобърна се и белите ментови дражета се пръснаха във всички посоки.

Ийън и Сабрина се спуснаха едновременно, за да хванат искрящия кристал. Пръстите им се сляха. Главите им се удариха. Купата тупна на пода между тях. Отскочи веднъж и се похлупи върху дебелия златистобял килим, без да се счупи. Застана като събрана слънчева вода, дълбоките фигури на гравирания кристал блестяха в целия спектър.

— О, боже! — мърмореше Сабрина, гледаше го и потриваше челото си. По шията й пропълзя руменина и обагри белите й бузи.

Префърцунената маска на лейди Джулия беше паднала и на нейно място отново бе лицето, което Ийън обикна от пръв поглед — безпомощно, чувствително и толкова красиво. Той сведе очи и погледна гърдите й, които се надигаха често под зелената коприна и кремавата дантела. Знаеше, че тези стегнати овали също са пламнали от руменеца. О, боже, сега ли трябваше да си спомни как усещаше топлината им с ръце и устни.

Спомените го връхлетяха и той напразно се бореше да ги отпъди. Искаше му се да я прегърне, да вдъхне аромата на кожата й, да се удави в нея. Но това не беше нищо повече от една илюзия за любов и невинност.

Проклета вещица!

По дяволите болезненото му желание! Желаеше я, дори и да се чувстваше като кръгъл глупак… дори сега, след като знаеше, че всяка ласка е лъжа, дори и да знаеше, че тя е безсърдечна, още я желаеше. Това беше жената, която можеше да има само, ако й продаде душата си. Но нямаше да й позволи да отнеме душата на Тим.

Време беше да престане да мисли какво можеше да се случи. Трябваше да прави това, за което бе дошъл. Да си спомни за Тим и за кроежите на малката магьосница да съсипе един млад човек.

— Бих искал да ви опозная по-отблизо — той взе купата от пода, тежкият кристал се бе нагрял от слънцето. Постави я на масата и добави: — Сабрина е вече част от миналото. Нека да си остане там — трябваше някак да я накара да си остане там. Трябваше да прогони в миналото си това лице от сънищата.

Тя го погледна с усмивка, но когато очите им се срещнаха, той долови друго чувство. Определено доби впечатлението, че тя вече е измислила хиляди начини да го покани на една неделна вечеря.

— Ще ви хареса ли, ако се повозим малко в това утро? Ако ми дадете възможност, ще ви покажа околностите.

— Господин Рейнолдс много ми е говорил за своя храбър чичо. Ще се радвам на възможността да опозная този легендарен човек отблизо.

„И да му поизрежа малко крилцата.“ — помисли си Ийън и отвърна на усмивката й.

— Моля ви, почакайте само за минута да се преоблека.

Той се чудеше дали и един живот можеше да стигне на една зла магьосница да се преоблече като ангел.

— Разбира се.

Още веднъж се замисли за малкото момиченце, което вероятно бе срещнал в градината в някакъв друг живот. Как ли се бе превърнало в такава красива и измамна жена? Дори усмивката й бе оттренирана. Защо не бе забелязал колко фалшиво се усмихва? Защо още онази нощ на „Бел Анджелин“ не бе разбрал, че тя е една лъжлива чародейка?

Но само след няколко часа вече няма да се усмихва така радостно, мислеше си той, докато я гледаше как излиза. След няколко часа вече ще е сигурен, че няма да направи нищо лошо на семейството му. След съвсем малко щеше да я накара да приключи с този театър.

Горещият влажен вятър, напоен с аромата на детелина и полски цветя, милваше топлото лице на Сабрина. Те препускаха на север от града по един път, край който се извисяваха дъбове, кестени и брястове. През клоните им от време на време се виждаше реката, блеснала на слънцето като разтопено злато.

Поради горещината й се наложи да пренебрегне някои от нормите на приличието и да свали ръкавиците си. Ако само можеше да разкопчае горните копчета на роклята си? Щеше да е чудесно да поразхлади шията си, но една дама никога не си разголваше шията и раменете през деня, колкото и глупаво да беше това. Може би твърде много бе свикнала да прави каквото си иска. Докато копаеше в градината на Роузбрайър, за да намери нещо за ядене, изобщо не бе й хрумвало да си закопчава памучната рокля догоре.

Тя разтвори длани върху полата си. Какво ли щеше да си помисли Ийън, ако знаеше, че той е платил тази прекрасна рокля за разходка от леденосиня коприна? Каретата се люшна и кракът му докосна полата й. Едната й ръка отново се сви в юмрук. Тя хвърли кос поглед на това стегнато мъжко бедро, което се отдръпваше от нея и еленовата кожа се нагъваше отгоре му.

Спомените я завладяха и тлеещите въглени на желанието отново припламнаха. Спомни си допира на дългите, мускулести крака, някак грубото усещане на черните къдри по тях. Но по-добре тези неща никога да не й се бяха случвали. Как можа да се окаже такава глупачка!

— Как се чувства една жена, когато цял град е паднал на колене пред нея?

„Не ми доставя и наполовина такова удоволствие, каквото би ми доставило да видя на колене теб“ — помисли си тя.

— Всички са така любезни в желанието си да ме накарат да се почувствам като у дома си — каза тя и се усмихна.

— Както разбирам, повечето от ергените са нетърпеливи да споделите с тях пътя до олтара — той се ухили хитро. — А някои от семейните мъже се чудят как да се отърват от съпругите си. Разбира се, не ми е трудно да ги разбера.

Този човек се усмихваше като разбойник. Защо ли не бе разбрала още в деня, когато го срещна на борда на „Бел“, че и душата му е такава.

— Надявам се да не стана причина жените в града да започнат да си стоят у дома.

Та той дори не бе запомнил цвета на очите й! Докато тя можеше и със затворени очи да си представи всяка черта на лицето му, тялото, начина, по който я докосваше, целуваше, любеше… Не. Това не беше любов. Той бе прогонил любовта от това, което бяха изживели заедно.

Предполагаше, че за мъж като Тримейн е естествено да принизи любовните ласки до нещо примитивно, защото той беше човек без съвест, без чест, без грам почтеност. Свеждаше всичко до проява на най-низка похот. Чудеше се как ще се чувства, когато лейди Джулия му покаже, че поне една жена може да устои на невероятния му магнетизъм.

Ийън дръпна поводите и спря каретата под един бряст.

— Това е Грейндж — посочи към една двуетажна къща, малко отдалечена от пътя.

Топлият вятър я потопи в аромата му — подправки, кожа и още нещо, някаква измамна есенция я призоваваше да се докосне до страни от същността му, за които тя почти нищо не знаеше. Тази част от нея не познаваше разума, ръководеше се от емоции, които сега изобщо нямаха място.

— Грейндж?

— Навремето това е бил домът на генерал Александър Хамилтън — каза Ийън и се вгледа в обширната тревна площ, която плавно се изкачваше и обграждаше къщата.

Макар и скромна, къщата изглеждаше спретната и елегантна. Върху покрива на бялата дървена постройка имаше наблюдателна тераса. И на двата етажа фасадата и гърбът бяха с веранди, а прозорците бяха затворени с тревно зелени дървени кепенци. Ако само можеха да се върнат назад във времето, мислеше си тя. Ако само можеха да почукат на вратата и да го убедят да не се сражава с Бър в този двубой. И това щеше да е едно от хилядите неща, които й се искаше да промени, ако е способна да върне времето назад.

— Той сам е посадил тези тринадесет дървета около къщата, като символ на първите тринадесет щата от съюза — каза Ийън и постави ръце на краката си. — И сама можете да видите, че всички са прави, изключение на едно. Говори се, че това криво дърво е Южна Каролина. Добре го е направил, не мислите ли?

— О, и защо го е направил така? — попита тя и го погледна.

— Южна Каролина беше първият щат, който се отцепи от съюза, заради чиято цялост Хамилтън и много други се бореха с всички сили.

— Според това, което съм чела, много хора са били убедени, че щатите имат право да се отцепват — но какво ли му разбираше главата на Ийън Тримейн от Южна Каролина или от всичко, което се намираше на юг от линията Мейсън — Диксън?

Ийън се вгледа в нея за момент. Единият край на устните му се повдигна в усмивка.

— Много ли сте чели за войната?

— Това беше новина от огромно значение в Англия — Сабрина погледна отново къщата и преди да се почувства склонна да се предаде окончателно, опита да се овладее. — Хората се разделиха според пристрастията си.

— И тук се случи същото — с рязко дръпване на поводите той подкара дорестия конски впряг в пъргав тръс. Хамутите на конете зазвъняха, а опашките им заподскачаха.

За момент тя се вгледа в спокойния му профил, но нищо не можеше да прозре. Той бе част от нея така дълго, част от детството и от мечтите й. Това бе мъжът, към когото се насочваше цялата й любов, той я обнадеждаваше, когато целият свят наоколо тънеше в отчаяние, той й бе показал радостта от това, че е жена, и болката от прекалената обич. А тя изобщо не можеше да каже, че го познава.

— А вие защо отидохте на война? Аз си мислех, че повечето богати синове се откупват от армията. Или може би сте подражавали на по-големия си брат?

Той се засмя гърлено. Смехът му обаче изразяваше нещо много по-близо до самоненавист, отколкото радост.

— Брат ми беше от тоя тип хора, които предпочитат да изнесат паяка от къщата си, вместо да го убият — каза той и я погледна.

Душата й сякаш откликна на силната болка, която се четеше в зелените му очи. И двамата бяха изживели мъките на тази война и тя усети, че той също не е успял да намери покой, след като дулата бяха замлъкнали.