Ийън се спускаше по тревистия склон на хълма към стръмните скали край реката, но не беше сам. Беше с три кучета, две, от които тичаха няколко метра напред, а другото вървеше близо до него. Като че ли никое от тях нямаше достатъчно престижно родословие, за да се разхожда по добре поддържаната ливада.

— А-а, тези разбойници надушиха, че си е дошъл — каза Хана и застана до Сабрина.

Кучката, която крачеше най-близо до Ийън, напомняше на Сабрина за току-що родено сърне — висока, крехка, с гладка пясъчна козина. Тя се намръщи, като видя, че животното почти не стъпва на задния си ляв крак и накуцва.

— Тримейн има ли навик да рита питомците си?

— Не, за бога, никога — каза Хана и притисна ръка до гърдите си. — Господарят я намери няколко седмици след като се върна от войната. Спаси горкото куче от група хулигани, които го тормозеха, биеха го с пръчки и го ритаха, искаха да го убият просто за удоволствие. Кръстихме я Гуинивиър.

— Гуинивиър — прошепна Сабрина, докато гледаше как Ийън от време на време я гали по главата. Може би дълбоко у него все още живееше едно малко момче, което търсеше Камелот. Но тя бързо пропъди тази мисъл. В този човек нямаше нищо романтично, нищо благородно.

— Черният косматко с белите лапи е Байрон, а онова нисичко зверче, което е като кутре, надхвърлило нормалния ръст, е Шекспир. Господарят Ийън ги прибра от улицата — Хана скръсти ръце и се загледа в мъжа, който вървеше из ливадата като светец. — Винаги е имал слабост към бездомните същества. Спомням си, че веднъж домъкна едно мече, майката, на което била застреляна от ловец.

Слънчевата светлина се процеждаше на златни струи през клоните на дъбовете, карията и кестените, които бяха пръснати из широката поляна като последните фигури, останали върху шахматна дъска със зелени и златни полета. Внезапно Ийън се спря, гърбът му се стегна, той вдигна глава като дива котка, надушила опасност. Сноп лъчи пробиваше клоните и го огряваше, той се обърна и се вторачи право в Сабрина.

— Само да бяхте видели физиономията на дядо му, когато донесе мечето вкъщи. Той…

Думите на Хана се стопиха като нежно жужене. Сабрина виждаше само Ийън, гледаше как слънцето милва лицето му, как вятърът подхваща черните му коси и го превръща в същество, дошло от друго време и място, от едно царство на мечти и сънища.

За миг забрави гнева, болката, унижението, което й бе причинил. Чувствата се надигнаха в нея като познат и топъл прилив. Искаше да го докосне. Всеки повей на наситения с аромати ветрец събуждаше неудържимо желание да пипне лицето, косите, устните му. Внезапно изражението му се измени, чертите му се напрегнаха и той се обърна, сякаш не можеше повече да издържи гледката.

Сабрина се отдръпна от прозореца. Жестът на Ийън я жегна като нож. Щеше ли някога да се научи да крие чувствата си?

— Ако не искате да ми помогнете да се махна от тук, по-добре ще е да си вървите — каза тя и прекъсна словоизлиянията на Хана.

Хана млъкна и устните й се разтвориха.

— Не мисля, че тук ще се намери и един човек, който да тръгне срещу волята на господаря. Защото няма нито една жена, мъж или дете, които да не го обичат от цялото си сърце.

Докато гледаше как Хана излиза от стаята, Сабрина обгърна тялото си с ръце. Ключът отново щракна. Тя се облегна на прозореца и се загледа в празното място на ливадата, където Ийън бе стоял само преди миг. Но сега го нямаше. Бе потънал в гъстата гора, а тя продължаваше да стои в този затвор.

Трябваше да има все някакъв начин да избяга.

Помисли дали да не завърже чаршафите, пердетата и всичко, което й попадне, за да си направи въжена стълба. Но от земята я деляха повече от десет метра. Дори и да й се удаде да я изработи някак, имаше сериозни опасения, че може и да не стигне цяла до долу.

Ветрецът шумолеше в листата на близкия дъб, чийто крехки клони се опираха в каменните стени до прозореца. Тя погледна дървото и устните й се извиха в усмивка, щом видя дългите, криви клони, които се полюляваха само на около метър от затвора й. Можеше пък и да помогне. Довечера, под прикритието на тъмнината, щеше да покаже на Ийън Тримейн, че е подценил противника си.

Глава 11

Сабрина стоеше изправена на перваза на прозореца си, дланите й се опираха на стената, пръстите на босите й крака се бяха вкопчили в хладния камък. Беше оставила в стаята обувките, копринените чорапи, подплатата и нощницата, която Хана й донесе. Топлият вечерен ветрец шумеше в листата на вековния дъб, повдигаше подгъва на роклята й, от милувката му кожата й настръхна. Тя бавно коленичи.

„Просто не изпускай от поглед този клон — каза си тя и се наведе, за да го хване. — Не поглеждай надолу.“

Клонът се клатеше под тежестта й, докато тя пълзеше към ствола на дървото. Дъбът изскърца с приглушено стенание, от вибрациите по гърба й полазиха тръпки и далечни спомени я завладяха. Този път нямаше кой да я спаси, никой не би подложил гърба си, за да падне на него, ако клонът се счупи. Едва дишаше, напредваше сантиметър по сантиметър и се молеше клонът да издържи.

Лунната светлина пронизваше листака и тя от време на време можеше да види тъмните очертания на клоните. Щом веднъж се озова до ствола, започна да се спуска, опъваше крака надолу и опипваше внимателно в търсене на следващия клон, на моменти увисваше само на ръце, докато краката й се вееха, за да намерят поредната опора. Накрая се оказа на не повече от три метра над земята.

Както си седеше на клона с гръб към дънера, спусна крака по дължината му. Когато увисна само на ръце, пусна се и падна в гъстата трева.

Претърколи се на една страна, едва смогваше да си поеме въздух, но тихо благодареше на Господа. Беше се поожулила на няколко места, сърцето й биеше до пръсване, но трябваше да превъзмогне изкушението да остане в меката, хладна ливада. Опасността още не беше преминала.

Изправи се на крака и се опита да се ориентира. На другия край на алеята започваше гората, високите дървета се сгъстяваха и образуваха плътна преграда. Под лунните лъчи конюшните, до които водеше друга чакълеста алея, се забелязваха само като очертания на около стотина метра от къщата.

На втория етаж на дългата сграда не трепкаше нито един светилник, конярите спяха. Между нея и конюшните имаше голямо открито пространство. Ако успееше да се добере дотам, без да я забележат, да вземе един кон и да стигне до града, все още имаше някаква надежда.

Ийън не можеше да заспи. Отвори бюфета за алкохол в кабинета на дядо си и се усмихна, когато наля брендито от кристалната бутилка в малката чашка. Странно, тази къща бе негова от три години, но все още си оставаше на дядо му. И това щеше да бъде така завинаги. Всеки камък, всяко парче дърво говореха за Ийън Макклеърън.

В безмълвен поздрав към своите баба и дядо Ийън повдигна чашата и погледна портрета, който висеше над камината. Ребека Станхоуп Макклеърън се усмихваше на внука си, косата й, златиста като мед, падаше навита върху рамото й, сините очи не изпускаха нито едно от движенията му и тя изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да се впусне в някоя лудория. Беше прекрасна, упорита жена с достатъчно силна воля, за да се опълчи срещу аристократичния си баща и да се омъжи за един шотландец без пукната пара в джоба.

Ийън Макклеърън бе вперил в съименника си светлозелени очи, усмихваше се, опрял ръка на рамото на Ребека, сякаш знаеше тайните на всички векове. И сигурно беше така. Може би тайната му бе, че е открил най-подходящата жена. И поне дядо му изобщо не е могъл да се притеснява, че жената, която обича, се е омъжила за него само заради издутата му кесия.

— Чудя се, дядо, какво ли би казал, ако знаеше, че съм заключил една красавица горе? — запита той и излезе на каменната тераса. Без съмнение дядото, който бе шегобиец по душа, щеше да одобри.

Байрон и Шекспир, които се изтягаха на терасата, се обърнаха към него. Байрон размаха пухкавата си опашка в знак на радост, докато Шекспир само го погледна. Закръгленият душевадец се изпълваше с енергия само в часовете за хранене. Ийън отпи от брендито, приятна топлина се разля в гърлото му, докато се наслаждаваше на свиренето на щурците. Обичаше това място. Тук винаги цареше спокойствие. Но сега му беше трудно да се успокои.

Гуинивиър докуцука от френските прозорци, за да легне до него.

— Ти си рядка находка, Гуен — каза Ийън и я погали по главата. Кучето притвори очи, изви гръб и притисна муцуна до крака му. — Ти си една вярна жена, за разлика от моята красива червенокоска.

След онази нощ със Сабрина на борда на „Бел“ не бе поглеждал друга жена. Не че нямаше възможност. Имаше три удобни случая да се люби с различни жени, едната, от които бе много хубава червенокоса вдовица от Сан Франциско, но тя просто не беше желаната.

След завръщането си в Ню Йорк една вечер дори се отби в „Лувър“, чийто сатенени постели неведнъж го бяха приютявали с безименни момичета, но сега напусна елегантния бордей, без да отведе нито една по стълбите.

Не можеше да си обясни защо му е да се държи като монах. Може би просто не искаше да се убеди в правотата на едно ужасно предположение — имитацията на нещата няма да облекчи болката му. Никога досега не бе изпитвал такива чувства заради жена. Тя възбуждаше не само плътта му, достигаше най-съкровените дълбини на душата му.

Защо, след като познаваше толкова жени, съдбата му бе отредила да стане зависим именно от тази безсърдечна чаровница? Защо трябваше образът й да го преследва денонощно? Защо, когато не беше с нея, имаше чувството, че не живее пълноценно?

— Кажи ми, Сабрина, защо? — прошепна той и погледна чашата си. Защо го беше измамила? Заради пари? Предполагаше, че след мъките през войната парите бяха станали най-важното нещо в живота й. Беше почти готов да й прости. Почти. — Просто не знам какво да правя с теб, Сабрина.

В този миг Байрон се разлая и изтръгна Ийън от болезнения размисъл. Изправено, кучето се взираше през балюстрадата към нещо извън къщата. Като се надигна на кривите си крака и притисна кръглия си нос о парапета, пълничкият Шекспир също взе да приглася с дълбок гърлен лай.

„Сигурно е елен“ — помисли си Ийън и се загледа в ливадата, която се ширеше около къщата.

— По дяволите! — прокле той, когато луната освети една бягаща женска фигура.

Сабрина беше изминала половината път до конюшните, когато откъм къщата се надигнаха първите викове. Спря на алеята и се загледа натам. Сърцето щеше да изхвръкне от гърдите й, когато видя, че на терасата има човек. Нямаше съмнение, че този висок мъж с широки рамене е Ийън Тримейн.

Луната осветяваше лицето му. Дори от това разстояние можеше да се забележи, че кипи от гняв. Не смееше и да помисли какво ще стане с нея, ако я хванат. Обърна се, повдигна роклята си и хукна към конюшните. Виковете на Ийън разбудиха двама от конярите, които излязоха от оборите. На няколко крачки от сградите те спряха, за да закопчаят панталоните, нахлузени направо върху пижамите. Гледаха я, сякаш беше призрак.

— Спрете я! — изкрещя Ийън.

Тя нямаше намерение да им се остави. Когато пресече алеята и се озова в гората, високите дървета закриха луната. Насреща й се изпречиха тъмни силуети. Камъни и клони нараняваха краката й. Тревите омотаваха глезените й. В тъмното зад нея сякаш тътнеха виковете, кучешкият лай и бягащите стъпки на цяла потеря, които бумтяха в ушите й и се сливаха с бесния шум на кръвта.

Тръпки я побиха от страх и болка. За да ги надмогне, тя прехапа долната си устна. Нещо я хвана за косата, главата й отхвръкна назад и тя изпищя. Обърна се, за да отстрани своя преследвач, и ръцете й се натъкнаха на един крив клон.

— Натам!

Писъкът я беше издал. Тя задърпа овързаната си коса, закърши с треперещи пръсти крехките вейки. Тропотът зад гърба й се усили. Едно последно дръпване и косата й се освободи.

Ийън беше наблизо, така близо, че можеше да почувства дъха му по шията си. Тя се хвърли в гората като лисица, преследвана от разярени ловни кучета. Въздухът, напоен с аромата на мъх, дъб, бряст и кария, навлизаше през ноздрите и изпълваше дробовете й. Нещо прошумоля в шубрака от лявата й страна. Тя се опита да не мисли за съществата, които се криеха в тъмното.

— Сабрина!

Хукна слепешком. Страхът от Ийън бе по-голям от всичките й други страхове. Когато излезе от гората, луната й се стори ослепителна като слънцето. Наоколо бе пълно с полски цветя, които под нощното светило изглеждаха ефирни като снежна дантела — лютичета, теменуги и детелина, чийто аромат се носеше по ветреца. Към реката водеше стръмен скален склон, на места пръстта бе осеяна с речни камъчета, тук-там се виждаха млади фиданки и избуяла трева. Тя погледна зъбатия скат, усети пулсирането на уморените си крака.

— Сабрина!

Лъскавата синя коприна блестеше като пътеводен лъч под луната. Тя започна да се спуска надолу. Ако само успееше да се спусне до реката, до прикритието на дърветата, тогава… Камъните под крака й рязко се претърколиха, остра болка прониза глезена й. Тя се строполи на земята с вик, обърна се настрани, камъните се посипаха върху нея, прокъсаха роклята, нараниха я.