Пясък и чакъл се изнизваха между пръстите й, докато се опитваше да се хване за нещо. Накрая успя да се вкопчи за някакви корени, които спряха кошмарното падане. Опря се на здравия крак, вдигна коляното на другия към гърдите си и опипа болното място. Точно под кокалчето на глезена усети такава остра болка, че дъхът й спря.

— По дяволите, Сабрина, ще се нараниш сама тук!

Това почти я разсмя. Един навехнат глезен не беше нищо в сравнение с това, което щеше да я сполети, ако Ийън я разкрие. Не биваше да я залови.

Тя видя, че вдясно, малко над главата й между пръстта и скалите зее вход на тясна пещера. Като се вкопчи с ръце в камъните и заби пръстите на краката си в почвата, можа да допълзи до тъмния вход на убежището.

Накрая опря дланите си в хладната спечена земя и отпусна уморените си до болка колене. На самия вход на пещерата тялото й се строполи върху гладкия гранитен под, тя положи глава върху студената скала и гърдите й се изпълниха с въздух.

Навън камъните все още се сипеха по склона. Тя сложи длан на устата си и задържа дишането си от страх, че всеки шум можеше да я издаде.

Нещо се размърда зад нея, тръпки я побиха, когато чу шума на лапи, които дращеха по скалата. Разнесе се хъркащ звук, от който пещерата закънтя. Сърцето й се вкамени. Тя пое дълбоко дъх и се обърна. Насреща й блестяха две точки — очите на мечката отразяваха лунната светлина. Онемяла от ужас, Сабрина започна бавно да се измъква, все още с гръб към изхода.

„Не трябва да я уплаша“ — помисли си тя.

Каменните стени се разтресоха от ниско ръмжене. Сабрина изпищя. Стигна до ръба и се изправи на крака. Когато се опита да побегне, болката прониза глезена й. Кракът й се прегъна и тя падна.

Ревът зад нея приближаваше…

Като се опитваше да надмогне болката, отново се изправи на крака. Една лапа перна рамото й, отново я повали и дъхът й секна. Кръвта бучеше оглушително в слепоочията, но тя успя да чуе и някакъв друг зловещ рев, който разцепи въздуха. Какъв ли още звяр бе дошъл за плячката?

Вдигна очи и видя Ийън, който стоеше на ръба на скалата пред нея. Нямаше никакво оръжие, беше разперил ръце, пръстите му бяха свити. Така, както стоеше бос срещу нея, изглеждаше много по-свиреп от мечката, изправена до краката й. Широките му гърди бяха покрити с бял лен, вятърът развяваше ръкавите на ризата и черната му коса. Беше самата дива, необуздана мощ и ловкост.

— Не мърдай! — прошепна той, без да откъсва очи от звяра.

Сабрина лежеше просната на земята. Той започна да се придвижва, размахваше ръце и крещеше зловещо, докато накрая застана до нея. Мечката изръмжа. Ийън пристъпи напред, продължаваше да вика и да пляска с ръце. Някъде над тях се разнесе лай. Дори и кучетата се оказаха достатъчно разумни и не се спуснаха по склона.

Сабрина хвърли един поглед през рамо и видя как мечката стъпи на предните си лапи. Ийън продължаваше да крещи и тя се заклати и бързо побягна назад към сигурността на леговището си.

Преди Сабрина да успее да каже и дума, Ийън я вдигна от земята и я метна на рамото си. Чувстваше твърдите му плещи. Когато се изкачиха по билото на хълма, той я положи на земята.

— Ама че глупава жена! — кресна и отметна косите от лицето й. Подхвана главата й и я загледа загрижено в очите.

— Какво, по дяволите, беше решила да правиш?

— Да избягам! — тя отблъсна ръцете му и удари Байрон по муцуната, без да иска. Кучето отстъпи, а после легна до Шекспир, който вече се бе тръшнал сред цветята. Гуинивиър стоеше на разстояние, беше няколко метра вляво от Ийън и гледаше жената пред себе си така, сякаш е змия, готова да нападне.

Ийън огледа внимателно лицето й, пръстите му милваха предпазливо брадичката.

— Зле ли се удари?

Тя повдигна очи и срещна грижовния му поглед със студено предизвикателство.

— Има ли значение? Направо се изненадвам, че не оставихте мечока си да ме схруска за вечеря. Предполагам, че го държите специално, за да впечатлите гостите си.

— Признавам, че е така. Цяло лято съм дресирал мечките из околността. Искаш ли да видиш как тази ще потанцува менует?

— Искам да си ида вкъщи.

Той погали нежно краката й и кожата й настръхна.

— Какво правите? — перна го и се опита да придърпа разкъсаната си рокля. Едната страна на полата й представляваше само раздрани ивици.

— Във всеки случай не онова, за което ти мислиш — каза той и й се ухили. Зъбите му, бели като на див звяр, блеснаха в тъмното. Наведе се и топлите му длани обхванаха навехнатия глезен.

Тя спря да диша и се опита да потисне вика на болката.

— Според мен няма нищо счупено. Но трябва да почиваш.

— Вашата загриженост ме трогва.

Глава 12

Ийън взе Сабрина на ръце и я отнесе до къщата. Тя през цялото време държеше ръцете си скръстени, а главата й бе обърната встрани от тялото му, сякаш всичко й бе безразлично, но той чувстваше всяка форма на тялото й, което притискаше до себе си. Само като си помисли, че за малко можеше да я загуби… прегръдката му я стегна още по-силно. Малката безумница бе скъсила живота му поне с десет години.

На входа стоеше Хана, очите й се разшириха от изумление при вида на Ийън и неговата дама. Той й даде наставления какво да донесе на гостенката и отнесе Сабрина в стаята й.

Когато я положи на леглото, разкъсаните парчета на роклята й се разтвориха и откриха дългите, добре оформени крака, чиято кожа лъщеше на светлината. Тя дръпна роклята и се прикри, доколкото можа. Но за Ийън вече бе твърде късно. Спомените го връхлетяха и напуснаха пределите на стаята, както димът напуска огъня. Беше прекарал само една нощ между тези копринени бедра и вече не си спомняше нищо друго.

— И така, как успя да избягаш? — въпросът му послужи като претекст да се разходи из стаята, за да прикрие инкриминиращата улика, която пулсираше в панталона му. Тази жена можеше да го влуди само с едно докосване.

Погледна я през рамо. Тя лежеше на възглавниците, разрешената огнена коса падаше около раменете й, бузите й бяха мръсни, ръцете й се кръстосваха на талията. Човек би я помислил за захвърлено дете.

Но сякаш това не бе всичко — брадичката й бе вирната предизвикателно, раменете й бяха гордо изправени. Това беше една жена, за която си струваше да се бориш. Тя можеше да застане до рамото на мъжа си, за да завладява с него империи, можеше да се всели в мъжката душа и да я гори като треска. Никога досега не бе изпитвал такова желание да я прегърне.

Тя можеше да го погуби. Може би вече бе успяла.

Облегна се на прозореца и се вгледа в розовата градина. Като дете често беше виждал баба си и дядо си да седят в белведера и хванати за ръце, опрели глави, да гледат течащите води на реката. Времето, в което бяха живели заедно, само бе засилило любовта им. Така и трябваше да бъде. Така той си бе представял живота със Сабрина. Още една илюзия.

Чу как клоните на дъба се трият о стената и едва сега погледна дървото. На устните му заигра усмивка, защото разбра как Сабрина е избягала.

— Ти винаги си проявявала слабост към катеренето по дърветата, Сабрина — каза и я погледна през рамо.

Тя леко повдигна брадичка.

— Господин Тримейн, от колко време ви мъчи тая лудост по Сабрина?

— Лудост? Ти затова ли дойде в Ню Йорк? — той се обърна към нея. — А твоята лудост каква е, Сабрина? Какво ще те успокои? Отмъщение ли? На какво се надяваше, когато дойде тук?

— Ако сте се отнесли към Сабрина по същия начин, както с мен, тогава много добре разбирам защо тази жена ще се зарадва да види главата ви на сребърен поднос.

— Значи искаш да умра.

— Ако сега имах меч, щях да ви посека.

— Истински късмет е, че нямаш.

Тя издиша през зъби.

— Вие сте така самодоволен, така убеден в себе си. Е, нека тогава да ви кажа, господин Тримейн… — в този момент в стаята влезе Хана, последвана от една тъмнокоса камериерка.

Погледът на Хана се спря първо на Ийън, после на жената в леглото, после пак на Ийън и тя леко се усмихна.

— Ще имате ли нужда от помощ? — попита и остави няколко кърпи, чаршафи и бутилка с тъмнокафява течност и остър нож.

— Не. Ще се оправя и сам. Но искам да приготвиш спалнята в другия край на коридора — Ийън се усмихна на Сабрина. — Макар и да се съмнявам, че ще можеш да се покатериш по някое дърво през следващите дни, ще ти сменя стаята, за да не те подлагам на изкушения.

Камериерката остави една кофа до леглото, после се обърна и последва Хана, която вече излизаше. Ийън повдигна кофата и се приближи към Сабрина.

— Нямам нужда от помощта ви.

— Глезенът ти трябва да се превърже — каза той.

Парчетата лед във водата иззвъняха от удара в металните стени.

— Мога и сама — тя дръпна крака си, когато той го хвана малко над глезена.

— Добре — вдигна ръце примирено.

Сабрина потопи едно от пръстчетата си в ледената вода. Студът сякаш я ужили. Погледна Тримейн, който я наблюдаваше с дяволита усмивка. Нищо не можеше да я накара да омекне пред този мъж. Пое дълбоко дъх и потопи крак във водата. Усещането от допира на леда до топлата й кожа направо спря сърцето й.

— Ще трябва да опитам да ти намаля отока — гласът му беше измамно нежен.

— Колко мило.

Той се засмя и ножът зловещо проблесна в ръката му. С острието му Ийън направи малки прорези в една от кърпите. Като свърши, той остави ножа на леглото и започна да раздира платното на ивици. Ленът се цепеше шумно.

— Колко дълго смятате да ме държите затворена? — попита Сабрина и загледа изранените си длани. След войната й трябваха месеци, за да възстанови кожата на ръцете си и да изглежда като светска дама. Онази нощ с Ийън я бе принудила отново да ги зарови в мръсотията.

— Зависи за колко време Пинкъртънс ще разкрият самоличността ти.

Тя сви пръсти и погледна изпочупените си нокти — знаеше, че изглежда изплашена.

— И за колко време смятате, ще стане това?

— Пътуването до Англия ще отнеме малко повече от седмица, после ще трябват още няколко дни, за да се свържат с графа на Ланчестър — той млъкна за момент и в тишината се чу шумът на течността в бутилката. — Зависи от трудностите, с които ще се сблъскат там. Предполагам, че няма да им отидат повече от две седмици, а може и по-малко.

— Керълайн ще разбере за моето отвличане — тя го погледна. В едната му ръка беше кафявото шише, а в другата — сгънатият лен. — Полицията ще бъде по петите ви.

— Мога да се оправя с твоята леля.

— Тя ми е кръстница — пръстите на Сабрина се свиха. Ако някой наистина можеше да се справи с Керълайн ван Кортленд, това беше Ийън Тримейн. Единствената надежда си оставаше бягството.

— Повдигни си брадата.

— Какво е това? — попита тя, щом той вдигна напоената марля към лицето й. Усети острата миризма на карбол, камфор и алкохол.

— Домашният цяр на Хана. Ще оправи някои от нараняванията ти.

Тя грабна превръзката от ръката му.

— Предпочитам сама.

— Жалко — погледна една драскотина на бедрото й. — Изгарях от нетърпение да обработя някои от раните ти.

— Нямам намерение да подхранвам похотта ви, господин Тримейн — прехапа устни, защото я защипа, когато положи марлята на брадичката си.

— Наистина ли? — засмя се Ийън гърлено. — Тогава не се опитвай да избягаш.

Макар че устните му се усмихваха, погледът му издаваше по-сериозни намерения. Тя свали марлята, пръстите й се вкопчиха в мекото платно.

— Това заплаха ли е?

Поклати глава.

— Обещание.

— Не можете да ме изплашите — тя се надяваше да го излъже.

— Нали виждаш какви неприятности си навлече сега. Следващия път щастието може и да не ти се усмихне.

Тя се усмихна.

— Когато един варварин те държи като затворник, това едва ли може да се нарече щастие.

— Уважаема, ти не си видяла нищо варварско от мен. Или поне все още не.

Погледна го злобно, когато той коленичи до леглото. Не беше прав. Каква по-голяма варварщина от това да прелъстиш една жена, да отнемеш невинността, мечтите, любовта й?

Ийън се протегна, за да вземе една кърпа и Сабрина проследи с поглед ръката му. На около две педи, върху бледосиньото кадифе, лежеше ножът. Острието му блестеше на светлината.

Ийън повдигна крака й от кофата с лед, топлите му ръце сякаш прогаряха кожата й.

Очите на Сабрина не можеха да се откъснат от ножа, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите.

Той обви глезена й с кърпата. Докосваше я така, сякаш бе направена от крехък порцелан.

Пръстите й обхванаха дървената дръжка на ножа.

— Всичко ще се оправи след няколко… — Ийън се поколеба. Думите му замряха, когато острието на ножа се опря в нежната кожа под брадичката му.

— Да не би да си мислите, че не мога да ви прережа гърлото? — бутна главата му назад и оголи уязвимата шия. — Толкова съм ядосана, че ще ви накълцам на парчета.