Ийън положи ръка върху кърпата, а тя взе от кутията ножици.

— Срещали сме се в градина по пълнолуние и аз нищо не помня?

Сабрина го погледна в очите, зелени като първите пролетни листенца. В продължение на девет години този човек я беше спохождал само на сън. И все пак чувстваше присъствието му почти навсякъде. Сега изпълваше малката кабина, жизнеността му пулсираше във въздуха, омайваше сетивата й и я караше да диша с пълни гърди. Сякаш беше пробягала километри, докато намери това място, за да си отдъхне, и най-сетне бе спряла зашеметена, без дъх, пияна от щастие. Той беше тук! Той наистина беше тук! И се усмихваше.

— Причинявате ми болка — каза тя, докато разрязваше ризата му над раната. — Всяка жена обича да я смятат за незабравима — „… дори да е само на тринадесет“ — довърши наум.

— Повярвайте ми, мис Сабрина О’Нийл, вие наистина сте незабравима — думите му бяха последвани от кадифен смях, но си личеше, че е малко притеснен. — Защо ли не мога да си спомня за вас?

— Може би малко съм се променила оттогава — Сабрина разпра ръкава, махна изцапаната превръзка и я остави на дъбовите дъски, които се подаваха изпод бяло-червения килим.

Притисна леко раната с намокрената бяла кърпа и тя се напои с кръв. При други обстоятелства гледката сигурно би я накарала да припадне, но не и сега. Не и след Виксбърг, където постъпи като помощничка в болницата и за първи път дрехите й бяха така напоени с кръв, че трябваше да ги изстиска. Може би твърде много неща се бяха променили, откакто се видяха.

— В Ню Орлийнс ли сме се срещали?

— Не.

— Саратога Спрингс?

Тя се втренчи в тавана, защото погледът му я стресна, сякаш Ийън се опитваше да я докосне, да я прегърне, да й внуши, че може да я гледа така, докато е жив. Сърцето й се качи в гърлото.

— Изглежда, срещате твърде много жени.

— Но не и като вас — не я изпускаше от очи.

Така можеше да пресече всеки опит за преструвка, да разкрие и най-съкровените й тайни. Това беше мъж от плът и кръв, а не образ от сънищата или фантазиите на някое момиченце. Можеше да погуби и нея, и баща й, ако не е достатъчно предпазлива. Беше време да спре да се държи като недорасла ученичка или като плаха стара мома, която за последен път е виждала мъж преди стотина години…

— Коя си ти? — запита той и погали с пръсти бузата й.

Нежното докосване разбуди копнежите й. Коя ли беше? Вече и тя се чудеше. Тя не беше станала жената, за която тогава му говореше и която той трябваше да чака толкова дълго.

От големия салон се разнесе валс. В онази нощ също звучеше валс… Щеше ли да се сети? Наивно беше да си мисли, че е запомнил някакво глупаво момиченце. И все пак се надяваше!

— Помниш ли сватбата на Елинор ван Кортленд?

— Та това беше преди години.

Докато я оглеждаше, тъмните му вежди се смръщиха, над дясното око имаше сърповиден белег. Но това не грозеше мъжественото му лице, а само му придаваше по-дяволито изражение — като на закоравял пират. Това внушение се подсилваше и от леко изкривените му пълни устни.

— В градината на ван Кортленд почти преди десет години — постепенно объркването отстъпи място на прозрение. — Ти! — той се разсмя и кабината се изпълни с мъжествена музика. Без да иска, Сабрина също се усмихна. — Е, значи пак се видяхме, дяволче.

Все още с усмивка на уста, тя взе бинт и започна да превързва ръката му.

— Май те помолих да не ми казваш така.

— Но ти, изглежда, си го заслужаваш. Погледна го.

— Нима?

— Накара ме да мисля, че съм си загубил ума. Само луд би могъл да забрави жена като теб — поклати глава той.

— Красотата е преходна — тя погледна надолу, за да завърже краищата. — Само това, което е в душите ни, остава до края на живота — но в момента не беше сигурна, че харесва това, което е в душата й. Бе живяла в омраза толкова дълго и сякаш нищо друго не й бе останало. — Готово. Утре трябва да я сменим.

Ийън докосна лицето й и пръстите му се плъзнаха по кожата като летен ветрец. Сабрина вдигна очи. Той се доближи и дъхът й секна. Палецът му галеше скулите, а погледът му сякаш проникваше до дъното на душата й. Дълбоко в нея, където всичко беше загадка, тлеещият въглен трепна и се разгоря, като обля вените й с топлина.

Подхвана главата й и я придърпа към себе си. Искаше да я целуне така, както хиляди пъти бе правил в сънищата й. Само че сега беше наистина. Топло и истинско чудо. Наведе се към нея, черните коси хвърляха перести сенки върху лицето му. Устните му се разтвориха, тя почувства влажния дъх по страните си и усети първия допир на целувката.

Устните му се движеха по нейните, галеха нежно като самурена четка, която едва докосва платното, и раздухваха пламъка в гърдите й. Времето сега нямаше значение. Инстинктивно тялото й откликна — притисна се о неговото, за да потърси топлината му. Ето значи какво е да те докосва и да те целува една мечта…

— Благодаря ти — прошепна той, докато устните им все още не се бяха разделили.

Тя също изпитваше странната потребност да му благодари. Сега валсът се чуваше по-силно. Ийън я отблъсна от себе си с усмивка. Замаяна, Сабрина осъзна, че вратата към салона се отваря, и това я върна към действителността, но развали магията. Стъпи твърдо на крака, обърна се на другата страна, за да скрие руменината си, и се зае да оправя аптечната кутия.

С периферното си зрение долови влизането на Еджи, последвана от Дънкан и капитана. Еджи застана до леглата и леко се отдръпна встрани, за да направи място на другите. Когато Сабрина вдигна глава, капитан Андерсън й се усмихна. Устните му изглеждаха като цепнатина сред рошавата руса брада.

Тъй като преди това бе служил в конфедеративната флота, капитан Ейвъри Андерсън знаеше, че Сабрина и баща й се препитават, като обират златото на янките. Но той приемаше нещата по друг начин, според него раняването на един янки не беше престъпление.

Докато Ийън разказваше на капитана за случилото се, Дънкан стоеше до бюрото и погледът му хищно се стрелкаше наоколо. Сабрина видя, че нищо не му убегна, дори и тайната усмивка на Ийън — така топла и сърдечна, както и целувката само миг преди това. Но тя знаеше, че баща й разбира нещата по съвсем друг начин — за него жертвата вече беше в капана.

— Ще се радваме, ако ни придружите в салона, за да се повеселим заедно, мистър Тримейн — каза Дънкан, щом капитанът излезе. Това беше ход на хищник, който е надушил жертвата и е готов да нападне.

— Татко, мисля, че господин Тримейн има нужда от почивка.

— Не, добре съм — каза Ийън и облече сакото си. Като погледна окървавения и раздран ръкав, добави: — Но няма да е лошо да се преоблека.

— Чудесно — каза Дънкан. — Ще се срещнем в салона.

След като го изпрати, Сабрина остана със свито гърло. Думите сякаш се гърчеха и я пареха при опита да се изплъзнат. Длъжна беше да му каже, да го предупреди. Но как би могла? Как да предаде баща си?

Ийън прекрачи прага, обърна се към нея и хвана дясната й ръка в голямата си топла длан.

— С нетърпение чакам да те опозная по-добре, дяволче — докосна с устни пръстите й и дъхът му я парна.

„Ако можех да променя нещо“ — мислеше си Сабрина и докато гледаше как Ийън се стопява в мрака, топлият отпечатък на целувката му изстина от хладния вятър. Ако само можеше да бъде пак онова момиче, за което мечтите и надеждите бяха всичко… Но животът я беше променил.

Глава 2

— Котенце, той те гледа така, че за теб ще бъде детска игра да го подмамиш — каза Дънкан, когато Сабрина затвори вратата.

Тя се опита да си поеме дълбоко дъх, но въздухът се процеди в гърдите й като гъст сироп. Погледна бюрото — там върху дантелена покривка стоеше единствената вещ от дома им, която бе успяла да спаси — в орехова рамка имаше снимка на семейството пред белите колони на двуетажна тухлена къща. Това бяха нейните роднини и нейната къща. Сега всичко беше само спомен.

Сабрина разбираше жаждата на баща си за мъст. И тя искаше същото. По време на обсадата на Виксбърг двете с майка й живяха няколко месеца в една пещера. Когато се върнаха в Роузбрайър, откриха, че в дома им са настанени федерални войски. Местоположението на къщата беше стратегическо, тъй като от капитанския пост, разположен на покрива, се виждаше реката на север от Нечиз.

Сабрина и майка й получиха позволение да останат, но видяха само как войниците секат вековните дъбове и магнолиите, за да се топлят през зимата, как тъпчат розите, които бяха семейна гордост, и спят в леглата на братята й, почиващи сега някъде по бойните полета. Майка й почина от пневмония, а по дъбовия под на салона, който беше точно над стаята й, тропаха войнишки ботуши.

Само седмица след смъртта й къщата бе опустошена от пожар. Янките й казаха, че е злополука. Само че за Сабрина не беше тайна, че един от тях разби газена лампа в една от стаите, защото не му се удаде да спечели благоразположението й. Той просто не можа да приеме, че се е провалил пред една жена от Юга. Завинаги запомни пламъците, които ближеха прозорците на къщата, и гадната усмивка на лейтенанта. Те оставиха в съзнанието й незаличим спомен и я изпълниха с омраза.

Янките разрушиха дома й и трябваше да си платят за това — такава беше логиката, с която тя и баща й оправдаваха деянията си. Но сега, когато Ийън беше тук, този мотив й се струваше неубедителен.

Погледна баща си.

— Предпочитам да не играеш карти с мистър Тримейн.

Дънкан поглади единия край на мустаците си, рижи като гъстата му коса.

— И защо да не играя?

Как да му обясни какво изпитваше към Ийън? Към един янки!

— Той познава леля Керълайн.

— Че нея я познава половин Ню Йорк — Дънкан я погледна изпитателно. — Само не ми казвай, че тази е истинската причина.

— Може би просто се е уморила да краде — каза Еджи, която се бе разположила на долното легло. — Мястото й не е на корабите. Тя трябва да приеме поканата на мис Керълайн и да заживее почтено.

— Смяташ, че ще бъде много щастлива в гнездото на осите — отвърна Дънкан и погледна старицата гневно.

Еджи вирна носа си и на свой ред го изгледа ядосано.

— Ти сигурен ли си, че точно янките са твоят проблем?

— Мога и сам да се грижа за дъщеря си — рече той и тропна с юмрук по бюрото. — Няма нужда Кери да ми помага.

— Мисля, че е време вие с мис Керълайн да се помирите за доброто на Брина. Не можеш да казваш…

— Еджи, моля те! — Сабрина стискаше пулсиращите си слепоочия. Тези разправии й бяха познати до болка. Изкушението, което изпитваше при мисълта за поканата на леля й, не й даваше мира. Отново щеше да има дом и да бъде близо до Ийън. Но не можеше да приеме. Баща й хранеше твърде голяма омраза към сестрата на майка й, тъй като на младини тя го беше изоставила заради друг.

— Сабрина, не разбирам какво толкова намираш у този нещастник — обърна се Дънкан към нея.

Трябваше да го накара да проумее. През последните девет години споменът за Ийън й даваше сили да оцелее в един свят на разруха. В мечтите той я прегръщаше и закриляше и това беше единственото й спасение. В тези мъчителни и кървави дни имаше моменти, когато вече не знаеше дали Ийън изобщо е съществувал, или е просто плод на безкрайни детски фантазии.

— Ийън ми напомня каква бях някога — тя погледна баща си. — Спомням си каква исках да бъда, а сега виждам каква съм станала.

— По дяволите! — Дънкан отвори дъбовата врата с такъв замах, че тя се върна обратно и за малко не го удари, докато излизаше към палубата.

— Ама че темперамент! — вметна Еджи, приглаждайки кичур коса, който се бе изплъзнал от прошарените й кестеняви плитки, хванати в стегнат кок. — Дори и като млад гордостта го заслепяваше до такава степен, че не можа да разбере какво е добре за теб.

— Той прави всичко, което е по силите му, Еджи.

Сабрина последва баща си на палубата. Вихърът бе докарал спокоен дъжд, луната проблясваше от време на време иззад абаносовочерната завеса, но някъде надолу по реката светкавиците продължаваха да разсичат сивите облаци. Бурята още не бе преминала.

Дънкан стоеше облегнат на парапета, обгърнал с ръка един от гравираните подпорни стълбове на горната палуба.

— Моля те, татко, опитай се да разбереш — каза тя и постави ръка на гърба му. Той се стегна и напрежението на мускулите му се почувства под вълненото черно палто. — Изпитах силно чувство още първия път, когато срещнах Ийън Тримейн.

Той продължи да гледа тъмните очертания на бреговете.

— Тогава ти си била още дете. Нямаш и най-малка представа що за човек е сега. Може би е дошъл, за да заграби и последното, което е останало в земите ни.

— Но аз трябва да знам. Искам да разбера какъв е сега и дали изобщо имаме някакви шансове.

Той се обърна и я загледа настойчиво.

— Нима забравяш майка си и братята си? Или споменът за тях избледнява при вида на този янки.