Тя сви устни и се огъна, за да го достигне. Той се отдръпна, ръката му се отмести и трепна над нея, не я докосваше, остави я само да почувства топлината на дланта му върху влажната гореща плът. Желанието се бореше с гордостта й. Но битката бе отдавна решена.

— Желая те — прошепна тя. — Бог да ми е на помощ, желая те.

Въздишката, която се изтръгна от устните му, бе пълна с болка, сякаш нейното смирение го порази окончателно. Но тя не можеше да го осъзнае, способността й за това бе претопена в безумно желание. Измъкна се от корсажа и обгърна раменете му, държеше го неразделно до тялото си, притискаше чувствителните си гърди към мократа му риза. Завъртя ханш, почувства, че краката му се размърдаха, пръстите му я докоснаха, докато разкопчаваше панталона си. Скоро отново ще го притежава — това ще е откупът за изгубената гордост. В момента не можеше да прецени какво й струва всичко това.

Твърдата му плът я докосна, тя се изви, за да го обхване, дългите й крака се увиха високо около гърба му, викът й се блъсна в устните му, когато двамата се сляха. Спомени и сънища, действителност и фантазия се сляха. Сега беше неин, поне в тези няколко мига. Тя посрещаше всеки буен тласък на тялото му. Сега пак враждуваха, но силите им бяха изравнени в любовната битка.

Дъждът звънтеше по прозорците, светкавици разкъсваха небето като бледо подобие на бурята, разразила си между един мъж и една жена. Гняв, желание, ярост и любов се извисяваха и се разбиваха на малки светлинки и се преливаха. Тялото му потрепери, когато навлезе в нея един-единствен последен път, дълбокият му стон се сля с тихото й хлипане. Ийън я повдигна към себе си и я остави да го поеме в цялата му дължина и плътност.

Сабрина се опитваше да го придърпа все по-дълбоко в себе си, не можеше да си представи, че трябва да се отдели от него. Той се отпусна върху й и ниско изръмжа с глава на рамото й. Сабрина усети по кожата си топлото и влажно дишане. Погледна абаносовата коса, навита на едри къдрици на тила му, и повдигна ръка — копнееше да ги погали.

Тътенът на гърма се чу някъде в далечината и я върна към действителността. Нищо не беше се променило. Още бе негова пленница, той — неин враг.

Сабрина се поколеба, сви треперещите си пръсти и юмрукът й се отпусна върху рамото му. Ийън повдигна глава и погледна лицето й, очите му бяха като свежа зеленина — бистри и неразгадаеми. Сянка премина по лицето му, желание, което така приличаше на нейното, го преследваше като призрак. Искаше да обвие ръце около него и да го прегърне. Но не можеше.

Той се дръпна, стана, залитна и се хвана за колоната на леглото, за да не падне. Тя седна, мократа коса се посипа по гърба й и кичурите прилепнаха по кожата като ледени пръсти. Тя обгърна с ръце влажното си тяло — потрепери без топлината на Ийън. Гледаше го как намъква дрехите си. Чакаше поне дума или жест, които да й подскажат, че причината за това, което стана, бе нещо повече от плътска страст, повече от порочно отмъщение.

През мократа риза видя превръзката на кръста му, върху белия лен бе избило червено петно.

— Раната ти кърви — вдигна ръка към него.

Той отстъпи, сякаш не можеше да понесе допира. Сабрина отдръпна дланта си, наведе глава, за да прикрие болката в очите си. Как можеше така жестоко да я наранява? Защо го допусна?

Без да продума, той прекоси стаята, отвори махагоновия скрин и измъкна отвътре един халат от кашмир. На лицето му имаше дълбока бръчка.

— Свали тези мокри дрехи — хвърли халата към нея.

Тя го грабна и покри с меката тъкан голите си гърди.

Гневът в гласа му покоси всяка тайна надежда за обяснение на случилото се. Съзнанието й се изпълни с унизителни образи, бузите й пламнаха. Всичко стана точно според думите му. Не й остана дори достойната възможност да бъде изнасилена.

Тя метна халата, вмъкна ръце в широките ръкави, изправи се, полите се влачеха по воднистия килим. Под това прикритие свали останалите дрехи, остави полата, фустата и бермудите да паднат до краката й и се заслуша в стъпките на Ийън, който крачеше нервно из стаята.

Стегна колана около талията си и се обърна към него. Той стоеше до набраздения от дъжда прозорец и гледаше навън. Ръцете му бяха в джобовете, мократа риза прилепваше по широките рамене. Всичко, което можеше да направи, за да не изпадне отново в унизителна ситуация, бе да не го доближава и да не го докосва.

— Какво ще правиш с мен сега?

Той не мръдна, сякаш не чуваше. Ръцете й, скрити в дългите ръкави на халата му, се свиха в юмруци. Напрежение тегнеше във въздуха и пълзеше ниско по гръбнака й. Пое дъх и се на кани да повтори въпроса си, когато той отвърна:

— Иди в стаята си и се обличай — погледът му не се отмести от прозорците. — След час заминаваме.

— Къде ще ме водиш? Той не я погледна.

— Обратно в града.

Кръвта на Сабрина замръзна. Искаше да я довърши. Познаваше по гласа му, разбираше по стегнатите му рамене. Това беше краят на всичко. Искаше да напусне живота й завинаги и никога да не се върне.

Мисълта, че няма да го види повече, проряза сърцето й като мълния. Трябваше да чувства облекчение, а не такава ужасяваща пустота, сякаш е преживяла голяма загуба.

Той е неин враг.

Не искаше да го види никога повече. И все пак… Защо така копнееше да го удари? Защо искаше да крещи, да го хване и да го разтърси така, че да разбере колко ценно е това, което изхвърля? Всичко между тях можеше да изглежда съвсем иначе. Само ако той я обичаше…

Това е краят.

Никога нямаше да го види, да чуе гласа му, да почувства допира на ръката му. Бяха мъртви един за друг. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи. Вдигна глава и излезе от стаята, преди първата сълза да се търкулне по лицето й, преди още веднъж да се унизи пред този човек.

Глава 19

Дъждът шибаше покрива на каретата и се сливаше с тъпата, пулсираща болка в тялото на Ийън. Той се размърда на кожената седалка, вгледа се в жената, която пътуваше срещу него, и се питаше дали това, което смята да направи, няма да се окаже най-голямата грешка в живота му.

Кожените пердета на прозорците бяха спуснати, светилниците не бяха запалени. Лицето й тънеше в сянка. Но той я виждаше. Дори и да ослепее, пак щеше да я вижда. Образът й бе оставил огнен отпечатък в душата му.

Каретата се залюля и спря. Сърцето му заблъска в лудешки ритъм, както хиляди пъти преди това. Като всеки път преди сражение. Този час отново бе настъпил.

Вдигна поглед от ръцете си, които държеше скръстени в скута като момиченце, и го погледна, преди да се обърне към прозореца. Дръпна пердето и сивкавата светлина обля лицето й, бледата кожа блесна, челото й бе прорязано от дълбока бръчка.

— Къде сме? — попита и пусна пердето. Ийън пое дълбоко дъх и се опита да се отърси от съмненията си. Това, което смяташе да направи, щеше да промени живота им завинаги. Стореше ли го веднъж, връщане назад нямаше. Той отдръпна пердето и се вгледа в двуетажната каменна сграда.

— Пред резиденцията на съдията.

Пусна пердето и се облегна. Страхът й бе така доловим, като на човек, изправен пред смъртна опасност. Можеше да го помирише като жасминовото ухание на кожата й, което преодоля защитните му сили и внесе в ума му пълен безпорядък. Искаше я, тук в каретата, представяше си хубавото й тяло в скута си, краката й, обвити около таза му. С тихо проклятие той отпрати натрапчивия образ.

— Не съм направила нищо незаконно — каза Сабрина и седна на ръба на седалката, сякаш се кани да побегне, но Ийън разбра по очите й, че няма къде да избяга.

— А какво ще кажеш за маскарада ти като английска графиня, която иска да впримчи богат съпруг? Това не се ли нарича измама?

Ръцете на коленете й се свиха в юмруци.

— Исках да те унизя, да те нараня. Никога не съм имала намерение да се женя.

Винаги готова за борба. Никога не отстъпваше от страх. Винаги изправяше красивата си глава и вирваше брадичката си, за да посрещне погледа му. Макар и негов враг, беше прекрасна.

— Искаше да се омъжиш за мен. Или вече си забравила?

— Де да можех. Как ми се иска да забравя каква глупачка съм била.

— Щом започваш някаква игра, трябва да си готова да загубиш.

— А ти имаше ли право да проиграеш живота ми на борда на „Бел Анджелин“? Имаше ли правото да ме прелъстиш, да ме подхвърлиш на унижение, да отнемеш и последното ми достойнство?

— А ти нямаш никаква вина за моето поведение, така ли?

— Единствената вина е, че бях достатъчно наивна, за да си помисля, че те обичам.

— Грешка. Беше достатъчно наивна, за да си помислиш, че можеш да ме убедиш в любовта си. Единственото нещо, което обичаш, са парите ми — Ийън отмести поглед към юмрука си, подпрян на бедрото, знаеше, че очите ще издадат колко го боли от нейната измама. — Това беше целта ти, Сабрина.

— Не. Никога не съм го искала. — Вдигна поглед и се разкая, че го е сторил. Тя обърна глава и обърса бузата с опакото на ръката си, но той видя сълзите, блеснали на бледата светлина, която се процеждаше през пердето.

Гърдите го стегнаха, докато се мъчеше да се овладее и се опитваше да потисне собственото си желание да я прегърне. Имаше ли човек, способен да лъже така майсторски? Не беше ли сбъркал в нещо? Зло ли й стори, като я изостави?

Сабрина бе съвършена актриса, каза си той. Подвеждаща. Измамна. Отмъстителна. Пленителна. Магьосница. Ако й повярва, ако й позволи да узнае каква власт има над него, тя ще го унищожи.

— Какво още чакаш, Тримейн? — тя вдигна глава предизвикателно и премигна, за да задържи сълзите си. — Ако очакваш, че ще те моля за милост, ще си изгниеш на седалката, преди да ти доставя удоволствието.

Той стисна зъби и отвори вратата. До стъпалото стоеше Лутър с черен чадър, протегнал голямата си ръка, за да помогне на пътниците от каретата. Сабрина дръпна черната мериносова качулка на наметката. Отказвайки всяка помощ, слезе от каретата и се запъти към вратата, без да обърне внимание на опитите на Лутър да я задържи под чадъра.

Вятърът се блъсна във високите тисови дървета, които растяха около настланата с тухли алея, дръпна качулката, смъкна я от главата й и се вкопчи в прибрания кок. Дъждът шибаше лицето й. Това й хареса, хладните капки отмиваха сълзите и прикриваха унижението й. Спря под стряхата пред дъбовата врата и зачака Тримейн, като се опитваше да събере смелост.

Почувства, че той се приближава, но не откъсна поглед от входа. Ръката му докосна нейната, когато вдигна месинговото клепало, поставено в средата на олющената дъбова врата. Сабрина се дръпна. Не искаше да го докосва. Не искаше да си спомня за глупостта си. С периферното си зрение наблюдаваше високата му фигура — нейният любим, враг, палач. Почувства се така крехка, че само едно докосване бе достатъчно, за да разруши старателно изработеното й прикритие.

Вратата се отвори и на прага се показа една дребна жена с бузи, алени като зрели малини. Ийън я поздрави. Като погледна Тримейн, госпожа Ролинс се усмихна и около тъмносините й очи се появиха ситни бръчици, кимна с глава и ги покани във фоайето. Сабрина позволи на пълничката икономка да поеме наметалото й. Тя го закачи на дървената закачалка зад вратата до черната дреха на Тримейн.

— Вашият човек Макдафъл пристигна преди не повече от час — каза госпожа Ролинс и поведе Ийън и Сабрина по един тесен коридор. — Щеше направо да ни изнесе от тук.

Очевидно тази жена нямаше навик да се среща със закоравели престъпници, помисли си Сабрина, когато тя ги въведе в приемната. Пламъците на газениците свистяха в кристалните глобуси и хвърляха трепкащи отблясъци по тревно зелената ламперия. Стаята беше претрупана с мебели и Сабрина се почувства като в хралупа на катеричка, пълна с лешници.

От дивана в стил ампир до черната мраморна камина се изправи един нисък белокос мъж. Устните му се извиха в усмивка, щом видя Сабрина. Джеймс Макдафъл се отдръпна от прозорците, местеше поглед ту към Ийън, ту към Сабрина, челото му бе прорязано от дълбока бръчка. Тя се изненада, че Макдафъл не й се хили злобно в този съдбоносен ден.

— Държа да кажа, че ме изненадвате, млади човече — съдията пристъпи към Ийън. Наложи му се да заобиколи една маса и два стола, преди да стигне до него. — Значи това е младата дама.

Ийън представи Сабрина на съдия Върнън Атли, сякаш бяха дошли на следобеден чай. Но той беше човек, способен да люби една жена сутринта и да я обеси след обяд. Сърцето му бе изпълнено само със злост, помисли си тя.

Дали ще сложат окови на ръцете й? Гърлото й се сви. Представи си, че могат да я хвърлят като животно в някоя тясна затворническа килия с решетки и гърлото й се сви. Щеше да се чувства като в пещерата във Виксбърг. Само че тогава се страхуваше да излезе, за да не я разкъсат снарядите на янките. Стоеше вътре и се ужасяваше, че може да се окаже жива погребана. А сега ще я затворят в тясната килия заради този янки. Потисна желанието да се обърне и да побегне като изплашен заек и се изправи. Скоро щеше да даде на тези янки добър урок по южняшка гордост.