— Някоя от предишните му гостенки — вдигна един от ръкавите и се изненада, че е мокър.

Керълайн се намръщи.

— И друг път съм виждала тази рокля.

— Вероятно ще трябва да свикна да намирам изоставени женски дрехи — остави роклята и се отдалечи от леля си. — Този човек е… негодник!

— Скъпа, сигурна съм, че…

Преди Керълайн да довърши, вратата вляво се отвори. Влезе Луси, облечена в широка непоръбена риза, която се влачеше по пода. Рошавата й коса се спускаше по раменете и падаше до кръста. Като видя майка си, замръзна.

— О, боже — прошепна тя и притисна пръсти до устните си.

— Какво правиш тук? — попита Керълайн, стресната почти колкото нея.

— Само исках да проверя дали роклята ми е изсъхнала — отвърна Луси и премести треперещата си ръка на шията. Зад нея се появи Тим, който предпочете да бъде до нея, отколкото да седи предпазливо в съседната приемна. Бялата риза, която носеше, му бе с няколко размера по-голяма, ръбовете на раменете висяха, ръкавите му бяха запретнати, крачолите на черния му панталон бяха навити. И той беше шокиран колкото Луси.

— Госпожо ван Кортленд какво правите тук?

Керълайн сключи ръце пред себе си.

— Смятам, че е по-добре вие да отговорите на този въпрос, младежо.

— Госпожо ван Кортленд — Тим погледна Сабрина и лицето му пламна. — Лейди Джулия, ние… Искам да кажа, че ще обясня.

Керълайн си пое въздух дълбоко.

— Направете го, млади момко.

— Бяхме в една лодка в парка — Тим прегърна Луси през раменете, сякаш за да я предпази от опасност. — Обърнахме се.

— Вината беше моя — Луси погледна Тим. — Той ми спаси живота.

Бузите на Тим потъмняха от нежния поглед на Луси.

— Като заваля, помислих, че е добре да дойдем тук, защото е по-близо.

— Звучи правдоподобно — Сабрина погледна леля си. Керълайн я стрелна и отново прикова очи в Луси.

— И ти дойде тук без придружителката си?

— Нищо лошо не се е случило — казаха Тим и Луси в един глас.

— Сигурна съм, че всичко е наред, лельо Керълайн. Луси никога не би… — Сабрина млъкна, защото Тим я гледаше с широко отворени очи и зяпнали уста.

— Произношението ви. Чичо Ийън ми каза, че сте от Юга — той спря, без да сваля очи от нея. — Вярно е нали? Вие сте Сабрина.

— Нейната самоличност няма нищо общо с това — каза Керълайн. — Младежо, вие…

— Ти си ме излъгала? — Тим погледна Луси и свали ръка от раменете й. — Защо не ми каза истината, Луси?

— Не можех. Обещах на Сабрина.

Тим отметна русата си коса от челото.

— Значи всички вие добре сте се посмели на глупавото момченце, което е хлътнало първо по лейди Джулия, а след това по братовчедка й. Имаш ли представа колко се измъчвах през последните дни? — той изстреля последното изречение към Луси.

— Вината е моя. Луси няма нищо общо.

По дългите черни мигли на Луси блеснаха сълзи.

— Тим, моля те, опитай се да разбереш. Не можех да измамя доверието й.

— А аз? А моето доверие? Ти си участвала в това — отблъсна треперещите й ръце и се обърна яростно към Сабрина. — А вие какво искахте да направите? Да се омъжите за мен, за да си отмъстите на чичо ми?

— Нямах намерение да се омъжвам за когото и да било. Смятах, че Ийън ще се влюби в Джулия. Исках да го надхитря — спря и преглътна буцата на унижението, заседнала на гърлото й. — Но той ме надхитри.

Тим погледна Луси, лицето му бе изкривено от гняв.

— А ти си й помагала!

Луси поклати глава, по страните й се стичаха сълзи.

— Това, което чичо ви е направил, не е добро.

Тим гледаше Сабрина, в очите му блестеше омраза.

— Сигурен съм, че чичо Ийън е имал достатъчно основания да го направи.

Сабрина пристъпи към него.

— Моля ви не обвинявайте Луси. Вината е изцяло моя.

Тим вдигна ръка, за да не я допусне по-близо. Пръстите му се свиха в юмрук.

— Трябва да ви благодаря за безценния урок. Нищо не е такова, каквото изглежда — погледна Луси. — Дори и котето, което изглежда така красиво и невинно, има нокти.

Луси сведе очи.

— Съжалявам — шепотът й премина в хлипане.

Тим се обърна и се запъти гордо към вратата.

— Няма да си тръгнете от тук, млади човече — Керълайн се обърна, докато минаваше покрай нея. — Трябва да обсъдим някои неща.

Тим дори не я погледна. Излезе от стаята и затръшна вратата.

— От всички… — Керълайн вдигна глава и изправи рамене. — По мое време младежите имаха по-добро възпитание.

Луси притисна ръка до устните си и захлипа. Сабрина погледна братовчедка си и се почувства неловко, защото знаеше, че е причина за нещастието й. Всеки сподавен стон, изплъзнал се от устните на Луси, стягаше сърцето й.

Отмъщение.

Тя живя с тази мисъл в продължение на години, отмъщаваше си за всичко. Но нищо не можеше да й върне братята, майка й, Ейдън, дома. И какво постигна в крайна сметка? Луси се оказа права. Омразата може само да руши. Най-малко от всичко искаше да нарани Луси със своята себичност.

Тя вдигна глава, когато Сабрина докосна рамото й, сините й очи плуваха в сълзи.

— Не знам какво да кажа — прошепна Сабрина.

Раменете на Луси се тресяха от плач.

— Миличка, не плачи — каза Керълайн и обви с ръка крехките рамене на Луси. — Сега той е сърдит, но ако те обича, ще се върне.

Луси поклати глава.

— Той… ме мрази.

— Ще видиш — Сабрина я погали по ръката. Молеше се тази бъркотия да се оправи.

Може би Ийън ще поговори с Тим, помисли си тя. Сигурно може да усмири малко младока. Но можеше ли да се надява на помощта му? Тим я мразеше.


Ийън подпря ръка на бялата мраморна камина в гостната на Елън. Намръщи се, когато сестра му прекоси стаята.

Тя спря до прозорците и се обърна, бледожълтият лен се поклащаше, роклята й докосна подгъва на пердетата.

— Не мога да повярвам, че си се оженил за нея — тя млъкна и го погледна. — Нали каза, че била измамница.

— Точно така!

Беше ли Сабрина измамница? Сети се как изглеждаше сутринта — лицето й, ръцете. Мислеше как се е почувствала в прегръдките му. Спомни си и други неща.

Спомни си как една жена свеждаше лице над него, докато лежеше окървавен и се бореше за живота му. В тъмните й очи имаше отчаяние и страх да не го загуби. Нима всичко е лъжа? В сърцето му се бяха прокраднали съмнения, че не го е измамила. Може би искаше да повярва, че зад лъжите се крие нещо повече. Сигурно искаше да й повярва. Глупаво ли постъпваше?

Елън въздъхна.

— Да не би да го направи заради Тим?

— Не. Имам собствени съображения — искаше да си вземе своето и да се махне. Само че не искаше да се маха. Нито сега, нито когато и да било.

Елън го огледа внимателно. Лицето й се отпусна в израз на разбиране.

— Сигурно много я обичаш.

— Да я обичам? — Ийън погледна върха на ботуша си. — Може би съм хипнотизиран, луд. Истината е, че червенокосата направо ме омагьоса. Мисля, че това е по-лошо от любов.

Елън се намръщи.

— И трябваше да се ожениш за нея?

— Това е най-безопасното нещо, което можех да направя.

И единственото, което му оставаше. Не можеше да я пусне да си отиде. В това поне беше сигурен.

— Не знам как Тим ще приеме това. Напоследък той се виждаше с… — тя спря, когато някой тресна вратата.

По паркета в коридора прокънтяха стъпки, които приближиха гостната. Миг по-късно Тим влезе. Стоеше на прага, лицето му гореше, дишаше тежко, сякаш е пробягал километри.

— Ти беше прав — каза Тим и прокара пръсти през косата си. — Тази жена, Сабрина, е у вас.

— Знам — Ийън се намръщи, като позна ризата и панталона си. — А ти какво правеше там?

— Дълга история. Хвана ме бурята и… — Тим седна на дивана до камината. — Човек си мисли, че познава една жена и може да й се довери. Дори я пита дали ще се омъжи за него, а тя изведнъж се оказва различна. Какъв глупак съм!

Ийън стисна зъби. Сабрина разкъса Тим на парчета по същия начин, както направи и с него преди време. Независимо в какво искаше да вярва, истината беше пред очите му — Сабрина не е нищо повече от една малка интригантка. Трябваше да го осъзнае най-сетне. Трябваше да се примири с нея и с чувствата си.

Елън постави ръка на рамото на Ийън.

— Не бива да…

— Не сега — каза той и се изправи. — Не искам да говорим за това сега.

Ийън стисна юмруци, докато гледаше как Тим излиза от стаята. Специалитетът на Сабрина беше да унижава. Може би е време някой да й върне заради сторените злини.

Глава 21

Сабрина седна на пейката в средата на градината лабиринт в имението ван Кортленд и се загледа в стария дъб, който пазеше изхода. Короната му се разпростираше настрани и хвърляше сянка на ръба на пейката. През гъстите листа се виждаше скършен клон, поддал под тежестта на едно безумно момиче. Щеше ли животът й да бъде така объркан днес, ако тогава не бе проследила Ийън и онази проститутка? Щеше ли Луси да плаче в стаята си?

Тя затвори очи. Слънцето топлеше гърба й и усилваше аромата на розите около нея. Това бяха любимите цветя на майка й. Чуваше шумоленето на цветовете от ветреца, уханието им докосваше ноздрите й, навлизаше в душата й и я отнасяше в Роузбрайър — славното място, което някога й бе дом, при спомените, твърде дълго потискани в тъмнината на съзнанието й, твърде болезнени, за да свикне с тях.

Триетажната тухлена постройка величествено се издигаше на един висок хълм на брега на Мисисипи. Сабрина си представи как баща й излизаше сутрин на бялата тераса, която обикаляше целия покрив, и оглежда владението си. Брендън и Денис стояха гордо от двете му страни. Широките бели коридори на първия и на втория етаж в задната част бяха изнесени встрани на големи дорийски колони, огрени от слънцето.

От малкия заден двор, застлан с тухли, се спускаше тухлена пътека, която се виеше по широките тераси на хълма към зъберите над реката. Около нея имаше розови храсти, камелии и азалии, които напояваха въздуха с аромат. Както всеки ден, Сабрина и майка й се разхождаха из градината, за да наберат цветя.

— Грехота е да оставим розите да умрат на храста, Сабрина — каза й веднъж Рейчъл и й се усмихна, като постави в кошницата една розова роза. — Трябва да ги откъснем, докато са все още млади и красиви, и да им позволим да споделят нашия дом. Спомни си за това, когато си имаш собствен дом. Запомни да го кажеш и на дъщеря си.

Образите в съзнанието й избледняха и изпълниха сърцето й с копнежи. Само да можеше да ги види още веднъж — майка си, Брендън, Денис, да можеше да чуе смеха им.

По миглите й натежаха сълзи и се спуснаха по страните й. Понякога наистина не вярваше, че са си отишли завинаги.

Но сега не беше време за самосъжаление, помисли тя и избърса сълзите си. Трябваше да се върне в къщата на Тримейн. Трябваше да се срещне с този звяр и да помоли за помощ. Луси не трябваше да понесе цялата вина за това. Трябва да му обясни, че тя е просто невинен човек, покосен от кръстосания огън помежду им.

— Криеш ли се, Сабрина?

Гласът му я стресна. Как ли е успял да се промъкне незабелязано по чакълената алея, помисли си тя и го погледна. Ийън стоеше на слънцето, облечен в черен панталон и бяла риза. Розовите храсти образуваха сводове около него, розови, жълти и червени цветове се полюшваха на вятъра и се покланяха на горското божество, застанало сред тях.

— Трябва ли винаги да се промъкваш зад гърба ми? — тя стана и излезе от сянката на дъба.

— Страхуваш се да не те заловя ли?

Нещо в гласа и блясъка на очите му й подсказваше, че трябва да бъде нащрек. Винаги ли щяха да тръгват един към друг с извадени мечове? Може би така беше да е по-добре. По този начин няма да се заблуждава, че тя е за него нещо повече от последната му метреса.

Реши да подмине предизвикателството.

— Племенникът ти беше в къщата преди малко. Беше… много разстроен. И мислех, че ти…

— Знам — Ийън погледна розите наоколо. — Бях у Елън, когато той се прибра.

— Тогава знаеш какво се случи.

Той погледна един розов цвят, който се люлееше до крака му, и леко го докосна с опакото на ръката си.

— Взел е първия си урок по женско безчестие. Значи щеше да обвини Луси за всичко.

— Избързваш с преценките си, Тримейн. Гледаш да обесиш човек, преди да си му дал шанс да се защити.

Той нежно помилва розата, ръката му се върна със замах и върховете на пръстите му пернаха цвета.

— И как смяташ да се оправдаеш за всичко, което стори, Сабрина? — пръстите му стиснаха стъблото.

Ръката му се завъртя рязко и откъсна розата от храста, като остави раздърпаната й дръжка. Той бавно затвори пръсти около стъблото и стисна. Острите бодли си впиха в дланта му. Лицето му не трепна.

— С какво ще оправдаеш унищожаването на един човек? Той те обичаше. Щеше да ти даде всичко, което е по силите му.