Дебра Диър - Сянката на бурята

Сабрина вдигна очи от книгата в скута си и погледна часовника от кристал и злато над камината. Беше дванадесет и половина след полунощ. Ако не успее да си почине, утре ще изглежда като парцал. Да се срещнеш с няколко враждебно настроени янки беше голямо зло, но да имаш червени сенки под очите беше направо ужасно. Тя затвори книгата и я сложи на масата заедно с другите дневници. В тях се описваха осемнадесет години от живота на Евърет Джонатан Тримейн.

Беше взела дневниците от библиотеката преди три дни. Не знаеше почти нищо за човека, който бе изпълвал по-голямата част от живота й. Надяваше се, че тези книги ще й помогнат да го опознае. И успя. Може би прекалено много.

На всяка страница се говореше за Джон, за гордостта на Евърет и надеждата, че синът му ще има бляскаво бъдеще. Тук-там се казваше и по някоя дума за Ийън. Сякаш този човек имаше само един син. Това се разминаваше с очакванията й.

Тя погледна вратата, която я свързваше със спалнята на Ийън. Тъкмо се чудеше дали е заспал, когато през отворените френски прозорци долетя тиха музика. Звездите се ронеха като кристални сълзи над земята. Някой свиреше на пиано, призрачната мелодия се носеше от топлия ветрец и я обгръщаше.

Сабрина сякаш изпадна в унес, излезе в коридора и тръгна по посока на звуците, които я зовяха. Босите й крака стъпваха по студения мрамор, докато слезе по стълбите и премина по коридора, който водеше до музикалния салон. На вратата се спря.

Под лунната светлина седеше Ийън, пръстите му се плъзгаха по клавишите. Побиха я тръпки от мелодията. Бялата му риза сияеше. Вятърът нахлу през балконските врати, изду тъмните завеси, повдигна гъстата му коса и обви нощницата около краката й.

Скрита в сенките, Сабрина стоеше, докато музиката му я обгръщаше като лепкава паяжина. Не познаваше тази мелодия. Но я усещаше като стар приятел, който успокоява болката й, възпява копнежите, които я измъчваха, и я свързва с мъжа на пианото.

Ийън усети присъствието и вдигна очи, погледна в мрака и я откри. Сякаш идваше от друг свят и друго време — целият изтъкан от сенки и лунна светлина, сила и грация. Сабрина едва дишаше. Устоя на желанието да се дръпне. Само страхливците бягат.

— Чух музиката — гласът й прозвуча дрезгаво.

— Не исках да те тревожа.

Сабрина се чудеше дали Ийън наистина знае колко я тревожи. Байрон стана и припна към нея, стъпките му отекнаха по дъбовия паркет.

— Не знаех, че свириш — каза тя и се наведе да погали къдравата глава на кучето.

Ийън плъзна пейката назад от пианото и стана. Луната го обливаше в светлина.

— Сигурно има някои неща, които не знаем един за друг.

Понякога, като я погледнеше, тя чувстваше, че я познава по-добре от всеки друг и са му известни всичките й тайни, мечти и надежди. Можеше едновременно да я накара да се почувства уязвима и спокойна.

— Бейнбридж донесе ли някакви новини след обяд? — искаше да го попита по-рано, но изобщо не можаха да останат сами. За да я защити от врага, баща й не се откъсваше от нея.

Ийън поклати глава.

— Нищо повече от това, което вече ми е известно — той я погледна и се усмихна. — Някои хора не ме харесват.

Учудваше се на спокойствието му. Беше изминала почти седмица от злополуката с коня. Всеки път, когато Ийън излизаше от къщи, тя се чудеше дали негодникът няма да го нападне отново. Искаше да заключи Ийън в стаята и да постави стража на вратата. Той сигурно щеше да се разсмее, като узнае, че тя иска да го държи като затворник.

— Изхарчихме цяло състояние през последните дни — каза Сабрина и се изправи. Байрон се отдалечи от нея и заприпка към Шекспир, който се бе проснал под прозореца. — Не се учудвай, когато получиш сметките.

— Ти направи чудеса с тази къща. Започва да ми изглежда като дом — той й се усмихна трогателно момчешки. — Винаги съм искал да обзаведа къщата, но никога не ми оставаше време.

— Леля Керълайн направи чудото — вече започваше да научава някои неща за този човек. Справяше се с бизнеса отлично, но не се интересуваше от елементарни неща, като модните прически например. — Тази къща е построена по подобие на друга, нали? И тя е във Франция.

Ийън се стресна от въпроса й.

— Как разбра?

Сабрина повдигна рамене.

— Не знам.

— Видях я, когато пътешествах из Европа през лятото след колежа.

По гърба й полазиха трънки като при мъгла, когато се издига сутрин над земята. Започна да си спомня неща, които никога не бе преживявала. Видя Ийън в друго време с вързана коса, кожени бричове и бяла ленена риза.

— Още преди да съм я видял, знаех как ще се издигат каменните стени и кулите. Знаех, че ще има розова градина — той замълча за момент и се вгледа в далечината зад гърба й, сякаш мъглявите спомени повличаха и него. — И почувствах… не знам защо почувствах, че винаги съм живял в тази къща.

Беше сигурна, че са живели в къщата в някой отминал живот и че тогава са били щастливи.

Той поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от спомените.

— Сигурно намираш това за доста странно.

— Не — разбираше го напълно. Постоя така, пленена от погледа му, искаше да потисне чувствата, които я обземаха и заплашваха да я тласнат към прегръдките му. Трябваше да си отиде. Но не искаше да се върне в студеното легло. Още не.

— Леля Керълайн настоява да обзаведеш къщата с мебели от Европа — каза тя и се приближи до пианото.

— Кога искаш да заминем?

— Но това не става просто така.

— Мога да ти покажа оригинала. Искаш ли?

Нещо се преобърна в нея, когато го погледна. Смути се. Пръстите й се плъзнаха по клавишите и из въздуха се разнесе соната на Бетовен. Доста отдавна не беше свирила. Но пръстите й помнеха как да се движат.

— Предполагам, че ще трябва да дойдеш с мен. Въпреки музиката на пианото, тя чу как стъпките му бавно и уверено се приближават към нея.

— Наистина ли съм толкова отблъскващ?

— Да — каза тя и много й се искаше да е вярно. Усети го, че спира зад нея и топлината му я обгръща.

— Харесва ми да бъда с теб, Сабрина — ръцете му нежно се плъзнаха по раменете й. — Твоето място е тук — в тази къща и в моите обятия.

Тя продължи да свири.

— Говориш за леглото си, нали Тримейн.

— Няма да те лъжа. Наистина искам да споделиш леглото ми — каза той и я обхвана през кръста с една ръка, а с другата отметна косата и откри врата й. — Харесва ми да те прегръщам.

Сабрина притвори очи и почувства топлия му дъх по рамото си. Спомни си как усещаше тази топлина по гърдите, корема и бедрата си.

— Ръцете ми копнеят да те помилват — каза той и ръката му се плъзна по тялото й. — Устните ми желаят да опитат вкуса ти. Навсякъде. Господи, Сабрина, нямаш представа как го усещам — той притисна разтворените си устни към шията, влажната целувка изгори кожата й.

Пръстите й спряха да се движат. Дъхът й секна, когато ръцете на Ийън се придвижиха нагоре. Трябва да го отблъсне, да му покаже, че не означава нищо за нея. Но нещо я приковаваше на място — неговата загадъчна власт над волята й. Тя въздъхна шумно, когато пръстите му погалиха гърдите й.

— Кажи ми, че и ти искаш да го почувстваш. Кажи дали не се събуждаш нощем и не си мислиш колко ще ти е хубаво, ако лежиш до мен, ако ръцете ми те докосват, ако те любя.

— Плътска страст — прошепна тя — и нищо повече.

Ръката му се разтвори и се плъзна по извивката на гръдта й.

— Плътска страст ли? Това е огън, който се разгаря бързо и угасва внезапно, когато го изпуснеш от контрол. Това ли е всичко помежду ни? — устните му докоснаха слепоочието й. — Или е нещо повече? Не е ли тлеене, което те изгаря? Нима съдбата не ни е отредила да открием душите си, Сабрина? Не сме ли създадени да се обичаме?

Тя рязко си пое дъх, когато пръстите му погалиха върховете на гърдите й.

— Не знаех, че вярваш в приказки.

— Ето в какво вярвам — той докосна лицето й с буза. Разтворената му длан се притисна към къдриците между краката й. — Вярвам, че можем да бъдем заедно, Сабрина. Имам нужда от теб.

Копнежът в гласа му приличаше на нейния. Сабрина се опита да прибегне до гнева и гордостта, за да запази спокойствие. Усещаше, че океанът от чувства, който бушуваше около нея, скоро ще я погълне и ще я хвърли в обятията му. Ако сега се предаде, предаваше му всичко. Не можеше! Но когато се опита да се разгневи, волята й се прекърши като изсъхнала клонка и я остави беззащитна в опасността.

Ръката му се вмъкна между бедрата й и я подхвана през памучната нощница, дланта му пламтеше по възбудената й кожа.

— Ти ме желаеш, Сабрина — прошепна той и разтвори горната част на нощницата й. — Усещам го с ръката си.

Сякаш за да докаже думите му, тя го притисна още по-силно до себе си. Желанието я заля като топла вълна. Отпусна глава на рамото му и се остави на чувствата си.

Тазът му се повдигна и той притисна твърдата си възбудена плът в хълбоците й. Разкопчаваше малките перлени копчета и се движеше кръгообразно, като се притискаше в тялото й, готово да се разтвори и да му открие всичките си тайни.

— Нека те прегърна. Нека ти дам всичко от себе си.

Нощ след нощ я преследваше. Всеки път тя се събуждаше и усещаше същата болка дълбоко в себе си — болка, която само той можеше да облекчи.

— Позволи ми да те обичам.

Нуждаеше се от него. Искаше го. Щеше да го има. Поне за малко. Поне тази нощ.

— Да.

— Сабрина — прошепна той молитвено, докато ръката му се плъзгаше помежду им. Усети го как разкопчава панталона си и почувства пищната тежест на члена му върху кръста си. Тя отвори очи и видя, че ръцете му отдръпват нощницата й. Белият памук се разтваряше от допира му и разкриваше гърдите й, извивката на тялото, тъмната сянка на пъпа и по-ниско — още по-мрачната сянка на женствените къдрици. — Толкова си красива — прошепна той и подхвана гърдите й с две ръце, повдигна ги към бледата светлина и започна да милва връхчетата им с пръсти.

Сабрина простена ниско. С гръб към него завъртя хълбоците си и се притисна към слабините му. Той пое въздух през зъби и издиша до рамото й.

Разтворената му ръка бавно се плъзна по гърдите й. Облегната на него, Сабрина гледаше тъмните му пръсти, които играеха нагоре-надолу по бледата кожа. Ръката му отиваше все по-ниско, подмина тъмната вдлъбнатина на пъпа и попадна в мрака на къдриците. Пръстът му се плъзна вътре.

Показалецът и палецът подхванаха върха на гърдата й, завъртяха и леко го стиснаха. Внезапното усещане я накара да се задъха. Всичко в нея трептеше, въртеше се спираловидно нагоре, вихрено препускаше и се разнасяше във всички посоки. Пръстите му се движеха по тялото й, той свиреше на нея, музиката му я изпълни дотолкова, че тя започна да стене и да се мята под него, докато не си помисли, че ще умре, ако той не проникне в нея.

— Сега — прошепна тя и се обърна в прегръдките му като кукла на конци. Движенията й бяха напрегнати от желание.

Ийън обви ръце около кръста й и я повдигна. Пианото издрънча силно, когато я положи на клавишите.

— Красива магьосница — прошепна той, хвана бедрата й и ги обви около себе си.

Сабрина плъзна ръце по раменете му и усети допира на топла бяла коприна. Прегърна го, искаше да обхване цялото му тяло.

— Моят сладък ангел — шептеше той до нея.

Той близна устните й и тя ги разтвори. Ниско долу усети сладостния допир на топлата му плът, която се плъзна в жадната горещина на дълбините й. Сабрина се изви към него, придърпа го за раменете, повдигна таза си — притежаваше го изцяло. Ийън се приведе над нея, държеше в шепи овала на седалището й. Стоя така дълго, сякаш я поглъщаше и искаше да запази в паметта си всяка подробност от това усещане. Едва тогава започна да се движи.

Тя често чуваше музика в себе си и сега, докато телата им се движеха, звуците се посипаха върху тях като искри. За Сабрина това беше симфония — най-красивата музика, която бе слушала. Мелодията се разгръщаше бавно и уверено, тоновете се блъскаха като вълни, разливаха се, темпото ставаше все по-бързо и по-бързо, докато прибоят го разби с шумно кресчендо.

Сабрина се наведе към Ийън и извика името му, прегръщаше го като пленник между краката и ръцете си, задържаше го с всяка част от тялото си.

Когато последните тонове заглъхнаха под луната, той потръпна и простена дълбоко. Тя знаеше, че никога не може да изпита същото с друг мъж. Не и в този живот. И в никой друг.

Ийън стоеше облегнат на шията й и Сабрина усещаше мекото докосване на косата му по лицето си. Постепенно се успокояваше и действителността нахлуваше в съзнанието й. Усети под себе си пръстите му и клавишите, гърбът й се опираше на някакъв ръб. С ужасяваща яснота разбра какво й струваше тази рапсодия — честта, гордостта, душата. Много висока цена за една лъжа.