— Стига да ни го върнете обратно — каза Луис Рамзен и й върна усмивката. — Не можем да го пуснем да си иде, преди късметът му да го напусне.

— О, разбира се, че ще ви го доведа — постави ръка на рамото му. — Имам предчувствието, че и на вас ще ви се усмихне щастието.

Свежият нощен въздух охлади пламналите й бузи. От балната зала се носеше валс и изпълваше розовите градини, но мелодията не успя да успокои гнева й. Коприната и атлазените й фусти нежно шумоляха, докато вървеше към другия край на терасата.

— Тъкмо им прочиствах вътрешните джобове, котенце — каза Дънкан, когато се бяха отдалечили дотолкова, че никой не можеше да ги чуе.

Сабрина вдигна пръст към устните си.

— Говори по-тихо — каза тя и се огледа. Завесите на музикалния салон се полюляваха и през отворените врати на терасата се процеждаше светлина. Сабрина се чудеше дали там няма никой.

— Какво беше толкова важно, че ме отмъкна от масата? — почти прошепна Дънкан.

— Татко, тези хора са наши гости.

Лунните лъчи пробиваха короната на явора до терасата и набраздяваха лицето му със сребърни ивици.

— Хм, тези хора са гости на онзи янки, който ти е съпруг.

— Те са мои гости! Те ме приеха топло и…

— Защо толкова си се загрижила, че глутница чакали са те приели? — той я огледа внимателно и лицето му се изкриви от гняв. — Разбирам. Ти все още си в негова власт.

Омразата му накара Сабрина да се отдръпне и да се подпре на студения гранитен парапет.

— Аз все още го обичам, татко.

— По дяволите, Сабрина! Този човек иска да ти стори зло.

Тя си пое дълбоко дъх и усети опияняващото ухание на прясно окосена трева.

— Не смятам така. Вече не.

Тежките му стъпки отекнаха по терасата. Когато застана до нея, докосна рамото й.

— Този човек е звяр. Щом разбере, че така го обичаш, ще те унищожи.

— Не ме разбираш. Без него душата ми е мъртва. Съществувам, дишам, ям, скитам като бездомник през дните си, но не съм жива. Не и без него.

Той хвана ръцете й под раменете, пръстите му я стиснаха почти до кръв.

— Просто не си имала възможност да надживееш това.

Тя поклати глава.

— А ти не си имал възможност да го приемеш.

— Никога — каза той и отпусна ръце. — По-скоро бих го убил.

— Моля те, татко! — тя протегна ръка да го хване.

Дънкан отстъпи, за да избегне умолителния жест.

— А какво ще правиш, като те изхвърли? Колко време ще му бъдеш интересна, щом знае, че си му вързана в кърпа?

Отново я обзеха съмненията, които толкова се опитваше да забрави.

— Той казва, че ме обича.

— Лъже.

Беше чула доста лъжи от Ийън Тримейн и се чудеше в какво да вярва. Но искаше да му се довери. Убеждаваше се, че се е променил.

— Татко, разбери, трябва да опитам. Искам да видя дали от този брак може да излезе нещо.

— Ако останеш с него, ще е без моята благословия — обърна се да си върви и тя го сграбчи за ръкава.

— Моля те, не ме карай да избирам между теб и съпруга си.

Баща й я погледна, очите му бяха като парчета абанос, лицето му излъчваше омраза.

— Ти вече направи своя избор, Брина.

Той се отдалечи и Сабрина отстъпи смутено към балюстрадата. За да надмогне желанието да го повика, постави ръка на устата си. Нямаше смисъл. Само окончателната й раздяла с Ийън би го удовлетворила. Но за нея това беше немислимо. Поне докато смяташе, че възможностите пред брака й са реални.

Тя се обърна и се загледа в ливадата, сълзи замъглиха очите й. В съзнанието й нахлуха спомени за дома — Роузбрайър, къщата беше пълна с любов и надежди и ехтеше от смях. Ръцете й се вкопчиха в гранита.

Нямаше връщане назад. Миналото трябваше да се погребе, но дали тя бе способна да се довери на човека, когото обича?

До отворените френски прозорци на музикалния салон стоеше Керълайн и се вслушваше в тежките стъпки на Дънкан, който прекоси гранитната тераса. Беше дочула част от гневното спречкване между него и Сабрина и яростните думи, изречени на висок глас. Само се молеше да не ги е чул някой от съседната гостна.

Излезе на терасата и му препречи пътя. Дънкан се спря на известно разстояние, гледаше я така, сякаш се чуди дали да не я прегази.

— Трябва да поговорим малко — каза тя и го хвана за ръката.

— Така ли? — подръпна го към салона, но Дънкан дори не помръдна.

— Дънкан О’Нийл, можеш да ми отделиш няколко минути.

Той замълча, гледаше я, лицето му беше напрегнато.

— Добре.

Щом влязоха, Керълайн затвори вратите и за миг се поколеба, преди да се обърне.

— За какво става дума, Кери?

Беше обръснал брадата си и само над устните имаше малък мустак. Изглеждаше подмладен и много елегантен. Точно както преди.

— Как дръзваш да посегнеш на двамата млади? — каза тя и пристъпи напред, като се опитваше да овладее вълнението си. — И не ми казвай, че не е вярно. Току-що те видях. И чух всичко.

— Не мога да стоя отстрани и да гледам как този янки се гаври с моето момиченце. Веднъж го направих. Втори път няма да стане.

Керълайн пристъпи толкова близо, че усети топлия му дъх по лицето си. Наклони глава, за да го погледне в очите.

— Знаеш ли, че тя го обича?

— Ще го преживее.

— А знаеш ли, че той я обича?

Дънкан изпръхтя презрително.

— Значи и теб е обработил? Това ми напомня за един друг янки, който също успя да ти влезе под кожата.

Нима още му имаше зъб? И сега ли я обичаше?

— Не намесвай съпруга ми в тези неща.

— Кажи ми, не си ли съжалявала след това? Не си ли си представяла как ще се чувстваш, ако си женена за мен, а не за Темпълтън ван Кортленд?

Керълайн сведе поглед към рамото му. Много пъти си спомняше за необуздания младеж, когото изостави. Питаше се как ли ще се почувства сега в прегръдките му.

— Но ти доста бързо се утеши.

— Едва след като даде съгласието си на този богаташ.

— Бях млада. Исках повече от едно малко градче като Нечиз.

— Повече от мен.

Тя отстъпи, чувстваше, че се огъва пред тази настъпателна атака.

— Беше щастлив с Рейчъл.

— Тя бе чудесна жена. Красива и нежна. За разлика от по-малката си сестра, която беше бясна като фурия.

Керълайн отпусна ръка на едно от креслата в стил кралица Анна близо до камината — това беше част от многото покупки, които направиха със Сабрина през седмицата. Върхът на пръста й се плъзна по извезаната на облегалката червена роза. Скъпи вещи, хубави дрехи, могъщество, богатство — някога това означаваше много за нея. Прекалено много.

— А знаеш ли как се чувствах аз всеки път, когато те виждах с нея?

— Не. Как се чувстваше?

Сякаш умираше. Сякаш се пръсваше на хиляди парчета.

— Не можем ли да забравим миналото?

Дънкан мълчеше. Керълайн усети погледа му, докато се опитваше да добие отново онова елегантно хладно изражение, с което толкова много си служеше напоследък. Мислеше си, че вече й е минало времето да се вълнува така.

— Ти все още си една от най-необикновените жени, които съм срещал. Красива, сърцата, своеволна и дяволски упорита. Сабрина много повече прилича на теб, отколкото на Рейчъл.

— Обичам я като свое дете — обичаше я не заради сестра си, а заради самия него. Беше ужасно да си го признае — отвратително и срамно, но вярно. — Ще й сториш голямо зло, Дънкан О’Нийл. Ако я обичаш, остави я сама да избира пътя си.

Той стисна злобно устни.

— Както ти го избра, нали Кери?

Тя го погледна в очите. Този човек някога я прегръщаше, любеше. Направи от нея жена. Сърцето й бе останало при него.

— Не сме ли вече достатъчно стари, за да си простим?

Той пристъпи към нея: любов, ярост и дълбок копнеж изпълваха очите му. Хвана лицето й в две ръце и го повдигна към устните си.

Керълайн се отпусна и обви раменете му с ръце, отново го целуваше след цяла вечност. Отдавна тлеещите въглени пламнаха в душата й. Пак беше на шестнадесет и стоеше в розовата градина на майка си с най-хубавия мъж на целия окръг Адамс. Божичко, страхотно й беше липсвал.

— Никога не съм преставал… — прошепна той и гласът му преливаше от чувство. — Никога.

Нито пък тя. Дънкан тръгна към вратата и тя се отпусна в креслото.

— Какво ще правиш със Сабрина?

— Всичко възможно, за да я убедя да се махне от това северняшко копеле.

Керълайн знаеше, че няма голям избор, но щеше да направи каквото може, за да го спре. Мислеше както за щастието на Сабрина, така и за себе си.

Ийън обикаляше залата като гладен тигър. Балът беше към края си, а той успя само веднъж да танцува с жена си. Къде по дяволите се губи тя? За последен път я видя на дансинга с Колин Рийд. Докато се оглеждаше, видя Колин, който танцуваше мазурка с Луси ван Кортленд.

— Виж я само — чу той гласа на Тим зад гърба си. Обърна се и погледна племенника си. Русата коса на Тим беше разчорлена, сякаш досега бе държал главата с двете си ръце.

— Коя да видя?

— Луси. Цяла вечер флиртува с кого ли не.

На Ийън му се струваше, че той я гледа така, сякаш всеки момент ще я метне на рамо и ще я скрие в най-близката пещера.

— А ти да не си мислеше, че ще отиде в манастир?

Тим издаде дрезгав звук.

— Тя никога не ме е обичала.

— Мисля, че грешиш. Но щом ти не я обичаш, какво значение има това за теб?

— Ако си мисли, че може да ми казва, че ме обича, а после да върти на пръста си половин Ню Йорк… — Тим стисна зъби и млъкна. — Няма да оставя това така.

Ийън пъхна ръце в джобовете си и се намръщи, като видя, че племенникът му се упътва право към Алайза Рензълиър. Надяваше се, че няма да направи глупостта да предложи брак на една жена, само за да ядоса друга.

— А, ето те и теб — каза Фелисити и постави ръка на рамото му. — Цяла вечер те търся.

— Какво искаш? — Ийън я погледна.

Като срещна погледа му, тя свали ръката си и отстъпи крачка назад.

— Да поговорим насаме.

— За какво?

Ийън знаеше, че ще го преследва цялата вечер, докато не постигне своето. Беше по-добре да приключи набързо с нея. Имаше толкова други грижи затова излезе от залата и Фелисити го настигна скоро. Точно когато стигнаха коридора, който водеше към кабинета му, вратата на музикалния салон се отвори и пред тях застана Дънкан О’Нийл.

Той се закова на място, щом ги видя, огледа първо дребната блондинка, а после Ийън.

— Кълна се в бога, Тримейн — каза той и спря пред тях. Лицето му гореше от ярост. — Ако сторите зло на дъщеря ми, ще ви убия.

Ийън издържа гневния му поглед.

— Не възнамерявам да ви дам подобен повод.

— Ще бъда нащрек, Тримейн.

Той гледаше след Дънкан, който високомерно се запъти към балната зала. Чудеше се каква е причината за това внезапно избухване. През открехнатата врата на съседната гостна надникнаха любопитни очи. Публика — ето от какво се нуждаеше Дънкан.

— Май не те харесва особено — каза Фелисити, като подтичваше, за да смогне с дългите му крачки.

Не отговори. Въведе я в кабинета и затвори вратата.

— Добре. Какво искаш?

Фелисти се усмихна, но Ийън забеляза, че изразът в очите й не се промени.

— Ще ти налея нещо за пиене.

Той отиде до камината, чудеше се каква дяволия е замислила този път. Облегна лакти на полицата и опря чело на хладния сив мрамор. Ако Фелисити се опита да разстрои Сабрина, щеше доста да се замисли дали да не я удуши.

Той я чуваше как се движи зад гърба му. Рубиненият атлаз шумолеше леко, течността плисна в кристалната чаша. Хубави, приятни звуци. Но жената, от която идваха, не представляваше никакъв интерес за него. Тя затвори барчето и миг след това ръката й се отпусна на рамото му.

— Бренди — подаде му чашката. — Виждаш ли, запомнила съм, че това е любимото ти питие.

Пръстите му обхванаха ръбовете на гравирания кристал.

— Какъв е проблемът, Фелисити? — попита той и се намръщи, когато погали ръката му.

Фелисти се приближи, дланта й се плъзна нагоре по ръката му, облъхна го тежка миризма на подправки. Забеляза, че деколтето й е изрязано повече от друг път. Стегнатият червен атлаз разкриваше вдлъбнатината между бледите й гърди и Ийън направо се чудеше как ги задържа да не изскочат навън. Думите й едва ли имаха значение, но снаряжението й беше като за лов на едър дивеч.

Хвана я през кръста и почувства стегнатия корсет. Тя се ухили спокойно и доволно, което му подсказа, че нещата се развиват според плана й.

— Говори по същество — каза той и я отблъсна.

Тя се препъна назад, устните й се разтвориха, очите й се разшириха.

— Как се осмеляваш… — прехапа устни.

Ийън си помисли, че желанието й, независимо какво е, я е довело до отчаяние. Той сръбна от брендито и по езика и гърлото му се разляха огньове.

— Ийън, скъпи — каза тя и се усмихна, — трябва ми помощ.

— За какво?

— Онзи ден чух един разговор между Уолтър и Елсбъри — пръстите й си играеха с една от златните къдрици на рамото. — Изглежда, съпругът ми е успял да продаде повече акции, отколкото има. Страхувам се, че ще се разорим.