Гърлото й пресъхна, очите й се наляха със сълзи. Как можеше да седи тук и да се самосъжалява, когато Ийън беше пред прага на смъртта? Тази мисъл я разстрои още повече. Тя пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Трябваше да бъде силна. Заради Сабрина.

Вратата се отвори и всички се обърнаха. Керълайн влезе, огледа ги и поклати глава.

— Безпокоя се, че нещата не са се променили съществено — каза тя и седна на дивана до Дънкан. Бледосинята копринена пола се разстла около нея.

— Тя как е? — гласът на Дънкан бе пресипнал от недоспиването.

— Изтощена. Едва ли е спала и няколко часа, откакто това се случи — Керълайн взе бродерията си от палисандровата маса. — Но отказва да се отдели от него дори и само за да се преоблече. Моля се да не съсипе здравето си.

Дънкан се намръщи и пак се загледа в обувката си.

— Ще отида при нея за малко — каза Елън и стана. След дългото, напрегнато очакване на по-добри новини шумоленето на полите й се стори на всички като вопъл в тихата стая. Когато хлопна вратата, подскочиха като при изстрел.

— Кого мислиш подозира Юинг? — Ранд погледна баща си и се облегна.

Хенри спря пред черната мраморна камина и стрелна Дънкан, преди да сведе поглед.

— Не знам. Просто не знам кой би искал да убие Ийън.

— Мисля, че подозира почти всички ни — каза Керълайн, без да вдигне очи от шевицата.

— Този човечец е направо абсурден — каза Делия, докато размесваше картите. — Какви причини може да има някой от нас да убие Ийън?

Стаята утихна. Чуваше се лекото цъкане на палисандровия часовник над камината и приплъзването на картите.

— Пари.

Простата дума накара всички да се обърнат към Тим. Той вдигна поглед от ръцете си и се вгледа право в Дънкан.

— Чичо Ийън струва цяло състояние.

Дънкан удържа погледа му. Напрежението прескочи помежду им като искра, но Тим сведе глава.

„Не е възможно Тим да си въобразява такива неща за чичо Дънкан“ — помисли Луси. Но той вярваше в това. Очите му го издаваха. Съмненията я пронизаха. Възможно ли е? Омразата може да подтикне човек към ужасни злини.

— Аз смятам, че е Уолтър Стриклънд — Делия раздаваше картите. — Той презира Ийън. Освен това изглеждаше доста нервен, докато го разпитваха вчера. Почти колкото Фелисити.

— Мисля, че това е съвсем нормално — каза Керълайн и я погледна, преди отново да се съсредоточи върху ръкоделието си. Забоде иглата в памучното платно и продължи: — Той сигурно разбира, че е доста сериозно заподозрян.

— Това е ужасна смърт — каза Ранд, докато подреждаше картите си. — Сякаш нещо те изяжда жив отвътре. А Ийън винаги е бил толкова силен.

— Не говори така, сякаш е умрял — гласът на Хенри трепереше от вълнение. Внезапното избухване сякаш изчерпа всичката му енергия. — Той ще се оправи — той наведе глава, като че ли умората не му позволяваше да я държи вдигната. — Трябва да се оправи.

Ранд поклати глава и погледна масата. Но Луси видя съмнението в очите му. Това съмнение се бе загнездило в душите на всички.

— По-рано чух една история за някакъв французин, който се женел за богати наследници и после ги отравял с арсеник — Делия млъкна, за да огледа картите си. Премести една и продължи: — Успял да убие шест жени, преди да го хванат и да го обесят.

Дънкан се надигна от стола.

— Не намесвайте дъщеря ми в това.

Делия го погледна и разтвори устни.

— Моля ви, разбира се, че не я намесвам.

Но съмнението ги душеше като гъст дим. Луси огледа лицата на роднините на Тримейн и й стана ясно, че мисълта не минава за първи път през главите им. Обзе я страх, гърдите й се свиха, едва смогваше да си поеме дъх. Ако Ийън умре… ако заподозрат Сабрина… Господи, ще я обесят.

— Ако смятате, че Сабрина има нещо общо с това, много се лъжете — Луси скочи от мястото си. — Не я познавате. Тя е толкова мила. Тя е… почтена. Тя никога, никога не би сторила зло.

Луси се обърна и се втурна навън, преди някой да я спре. Тичаше по терасата и топлият въздух милваше бузите й. Виолетовият органдин и млечната коприна се носеха зад нея, докато слизаше по стълбите. Щом се озова в уханните дълбини на градината, се строполи на една от трите пейки до шадравана.

Грешаха! Сабрина е невинна. Чичо й Дънкан е невинен! Беше някой от другите! Нечия топла ръка се отпусна на рамото й и я изтръгна от мъчителния унес. Без да се обърне, знаеше кой е.

— Иди си — прошепна тя и се обърна, за да не види сълзите й.

— Луси — Тим тихо седна до нея.

— Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му от раменете си. Стана и го погледна през сълзи. — Мислиш, че е тя, нали? Мислиш, че е чичо Дънкан.

Тим стана и протегна ръце към нея. Тя се дръпна.

— Луси, не исках да…

— Не я разбираш. Никога не се опита да ме изслушаш дори. Ти просто я обрече. Обрече и мен.

На лунната светлина лицето му изглеждаше лишено от цвят. Той стоеше и я гледаше. Очите му бяха тъмни и неспокойни, дълбоки бръчки прорязваха челото и лицето около устните му.

— Искам да разбера.

Луси поклати глава. Обърна се към фонтана и го отблъсна така, както той направи с нея преди няколко дни.

— Иди си.

— Не мога. Не бих те изоставил в това състояние.

Луси избърса сълзите по лицето си.

— Защо? И друг път си ме оставял разплакана.

Той замълча, но не помръдна. Чувстваше присъствието му зад гърба си, топлината и напрежението на тялото му. Водата бликаше сред бузестите херувими, отскачаше нагоре в светли, сребърни струи и се връщаше обратно с ритмичен плясък. Тя се опита да се съсредоточи върху фонтана и да не обръща внимание на мъжа, който отказваше да си тръгне.

— Обичам те. Сега разбирам колко крехка може да бъде любовта. Научих го от чичо Ийън.

Тя се опита да забрави всичко, освен мъката, която й причини. Но усети, че мисли за деня, в който за първи път почувства топлите му, силни прегръдки.

Тим хвана ръката й. Когато се опита да се отскубне, той я дръпна, за да го погледне в лицето. Тя вдигна очи към него, решена да не отстъпва.

— Мисля, че ти казах да ме оставиш.

Тим падна на колене в гъстата трева пред нея и хвана дланта й в две ръце.

— Не ме отхвърляй, Луси. Омъжи се за мен.

Луси се смая дотолкова, че забрави да диша. Стоеше като вкаменена и гледаше лицето му. Обичаше го толкова отдавна, че вече не си спомняше откога.

— Не мога да се омъжа за човек, който смята, че някой от семейството ми е способен на убийство.

— В действителност не мисля така — той допря ръката й до бузата си. — Толкова съм разтревожен за чичо Ийън, че… изобщо не помислих.

Луната посребряваше златистата му коса. Луси плъзна пръсти през разпилените кичури и ги приглади назад от челото му. Упоритостта май не й се удаваше много.

Той я погледна, очите му преливаха от любов.

— Омъжи се за мен — прошепна.

— Истината ли говориш този път? — попита тя и леко се усмихна.

Тим притисна устни към ръката й.

— Обичам те, Луси! — гласът му се сля със звуците на фонтана.

Надежда изпълни душата й и прогони страха и гнева.

— Изправи се, Тимъти Рейнолдс.

Той се поколеба за миг. Гледаше я неспокойно, сякаш е съдия, от който зависи дали ще отиде на бесилото, или ще бъде свободен. Луси помилва бузата му и се усмихна.

— Смяташ ли, че трябва да изчакаме, преди да съобщим на другите?

Той въздъхна облекчено и я придърпа в прегръдките си.

— Не. Чичо Ийън ще иска целият свят да разбере.

Луси потръпна, ръцете й се сключиха около стройното му тяло, топлината му я погълна. Тя се молеше безмълвно за човека, чийто живот висеше на косъм. Знаеше, че ако Ийън умре, душата на Сабрина ще иде в гроба заедно с него.

Глава 30

Ветрецът нахлу през отворените френски прозорци в стаята на Ийън и развя нежно един кичур от косите на Сабрина. Тя погледна палисандровия часовник над камината. Наближаваше полунощ — още един ден, третият. Вече живееше минута за минута и благодареше на Бога за всеки миг, подарен на Ийън.

Седна на ръба на леглото, хвана ръката и погали косата на любимия си. От лампата до леглото струеше светлина, позлатяваше кожата му и хвърляше сини отблясъци по черната коса. Сабрина оглеждаше лицето му внимателно, този образ бе останал в паметта й завинаги. Смъртта можеше да й го отнеме всеки момент и тогава щяха да й останат само спомени.

Беше го избръснала след вечеря и сега кожата му лъщеше. Сабрина прокара пръсти по челото, бузата, долната му устна. Усети, че дъхът му е влажен и топъл. „Изглежда по-добре“ — помисли си тя. Дишането не бе така накъсано, кожата бе топла и суха, пулсът под пръстите й беше умерен.

— Оправя се — прошепна тя и погледна кучето на пода. — Ще се грижим за него, нали моето момиче?

Гуинивиър положи глава в скута й. Сабрина прехапа устни и погали гладката й козина. Едва сдържа сълзите си. Най-после станаха приятели. Тя погледна Ийън. Искаше й се да сподели с него тази победа. Помисли, че след време и това ще стане.

Докторът осъществяваше редовното нощно нападение над провизиите в кухнята и Сабрина бе насаме с Ийън. В стаята беше само Ярдли. Нямаше нищо против него. Дори се чувстваше сигурна. Днес след обяд някакъв друг детектив го смени за няколко часа. Гледаше я така, сякаш е готова да удуши Ийън всеки момент. Наистина ли смятаха, че се е опитала да убие съпруга си? Беше им дала достатъчно поводи да вярват, че го мрази. И това не й даваше миг покой. Тормозеше я повече от всички обвиняващи погледи.

Някой се раздвижи до рамото й и тя погледна назад. Ярдли седеше на един от столовете до камината с книга в ръка и гледаше към вратата на гостната. Шекспир и Байрон лежаха в краката му. На прага стоеше Джеймс Макдафъл.

Той кимна на детектива и се приближи.

— Как е?

— Мисля, че по-добре — пръстите на Сабрина хванаха ръката му още по-здраво. — Може би виждам само това, което ми се иска.

Мак не отговори. Стоеше до леглото и я гледаше.

— Едва сега виждам как стоят нещата при вас — той погледна Ярдли през рамо и се приближи към Сабрина. Прошепна толкова тихо, че само тя го чу: — Вие много го обичате.

Сабрина не можа да проговори и само кимна.

— С него съм от детските му години. Мис Брена се страхуваше, че някой ще отвлече мис Елън и момчетата и аз трябваше да ги пазя. Винаги се оглеждах за опасности, опитвах се да ги защитавам — Мак погледна в пода. Мълча известно време и после каза: — Мисля, че се увлякох с вас.

Сабрина му се усмихна. Изглеждаше разтревожен, лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, имаше сенки под очите. Беше му болно може би колкото и на нея.

— Зная защо не сте ми имали доверие.

Мак поклати глава.

— Ще ми се никога да не бях давал на майора тези карти. Сега щяхте отдавна да сте женени и много щастливи.

Сабрина усети, че кръвта й замръзва.

— Какви карти?

Мак я погледна.

— Персоналът на борда ми даде едно тесте от картите на баща ви.

— След това? Искате да кажете, сутринта, когато пристигнахме в Сейнт Луис?

Мак кимна.

— Мислех, че ви интересуват само парите му — хрипливият шепот издаваше, че не е свикнал да говори тихо. — Не бяха една и две жените, които го преследваха за това.

— Господи! — очите й се замъглиха от сълзи, когато погледна Ийън. — Значи не ме е лъгал — Прошепна тя.

— Съжалявам много. Знам, че това едва ли ще оправи кашата, която забърках, но само се опитвах да го предпазя.

Сабрина вдигна ръката на Ийън в скута си. Всички ядни думи, цялата омраза — оказаха се толкова нелепи.

— Надявам се, че можете да ми простите.

Сабрина кимна. Да му прости. Тя искаше прошка. Беше способна да прости на човека, който само се опитваше да защити Ийън.

— Това няма значение.

Всичко, което имаше значение, бе Ийън да се почувства добре.

— Благодаря ви — прошепна Мак и постави ръка на рамото й. — Вие сте прекрасна жена — постоя още малко, погледна Ийън жално като изгубено куче и тръгна към гостната.

Сабрина се наведе над Ийън, приглади с ръка гъстата му грива, няколко кичура се замотаха в пръстите й. Сълзи се стичаха от очите й, падаха по лицето му като летен дъжд. Значи е казвал истината. Обичаше я. През цялото време е искал да се ожени за нея, а тя…

Прехапа устни, стисна очи, опита се да потисне реката от сълзи. Не успя. Раменете й се затресоха от сподавени хлипове, сълзите бликаха по лицето й и капеха по голите гърди, бузите, очите, събираха се на малки езерца по кожата му.

— Не плачи.

Думите бяха по-тихи от шепот, толкова тихи, че й се сториха плод на въображението. Тогава ги чу пак и пръстите му се размърдаха в ръката й, едва я притиснаха, за да се опитат да я успокоят. Тя отправи замъглен поглед към него и видя, че се усмихва, устните му бяха извити в онази пиратска усмивка, от която дъхът й спираше.