Опита да живее с Рейчъл. Обичаше я. Но когато я прегръщаше, усещаше тялото на Кери под себе си, целуваше нейните устни. Тя докосна гърба му, дланта й бе разтворена и напрегната в умолителен жест. Защо чак сега? Господи, не беше честно.

— Дънкан, искам да съм с теб. Ако не тук, където и да е.

— По дяволите! — прошепна той и се завъртя към нея. — Защо сега? Та аз нямам нищо. Нищо! Разбираш ли?

— Не ме интересува.

— Отблъсна ме, когато имах Роузбрайър и можех да ти дам земя и пари. Защо сега?

— Продадох младостта си за пари — тя наведе глава. Изпод черните й ресници се изплъзна само една сълза и блесна на слънчевия лъч, който докосваше бузата й. — Моля те, не позволявай на гордостта да застане между нас.

Неспособен да се въздържи, той вдигна ръка и помилва лицето й. Тя отдавна не бе шестнадесетгодишно дете, а жена. Красива, помъдряла жена. Бавно прокара пръст по бузата, избърса сълзата й, сякаш да изтрие всяка следа от болка.

— Обичам те, Кери.

Ресниците й трепнаха, тя вдигна клепачи. Очите й блестяха от сълзи и решителност.

— Ако ме обичаш, остани с мен.

— Като домашно животно?

— Чуй ме сега, Дънкан О’Нийл! — грабна ръката му. — Предпочитам да се занимавам с неща, които са по-важни от скапаната корабна компания. Бих искала да управлявам социалната сфера в Ню Йорк.

Ако не грешеше в догадките си, тази жена можеше да управлява дузина корабни компании, цялата социална сфера в Ню Йорк и пак щеше да има сили за останалата част от страната.

— Ако и този път гордостта ще ти попречи, помисли пак. Ще те преследвам. Няма да имаш покой нито денем, нито нощем. Когато се обърнеш, ще съм зад гърба ти. Когато си лягаш, ще идвам в сънищата ти. И когато се събудиш посред нощ, премръзнал и самотен, и се окаже, че твърдоглавието не може да те стопли, ще си мислиш колко би било хубаво, ако лежа до теб — тя отпусна ръце и се усмихна. — Какво ще кажеш, Дънкан О’Нийл? Пак ли ще се опиташ да избягаш?

Беше права. Толкова години живя без нея, за да си позволи сега от гордост да захвърли и малкото щастие, което им оставаше.

— Госпожице Кери Бюкенън, да не искате да кажете, че ме молите да се оженя за вас?

Тя зяпна.

— Ама че работа… — думите й преминаха във въздишка. Усмихна се и очите й блеснаха. — Изглежда, че да. Така трябва, защото ти ме помоли предишния път.

Той притисна устни до челото й и вдъхна аромата на рози, който пропиваше черните коси.

— Сигурна ли си, че искаш това? — Керълайн го прегърна през кръста и притисна лице до гърдите му.

— Искам го от шестгодишна възраст.

Той я прегърна, ръцете му най-сетне почувстваха крехкото й тръпнещо тяло. Дълго стоя така, после обхвана лицето й.

— За мен ще е чест да ти бъда съпруг, любов моя.

— Дънкан — прошепна тя тихо като молитва.

Той докосна устните й, опитвайки само глътка от виното, с което години щеше да се опива.

— По-добре е да тръгваме.

Цялото семейство чакаше в библиотеката. Всички бяха облечени в черно. Обърнаха се, когато Дънкан и Керълайн влязоха. Керълайн забеляза, че Луси и Тимъти Рейнолдс седят заедно на един от кадифените дивани и леко се усмихна на дъщеря си. Мислеше колко е трудно за тях да се радват на любовта, помрачена от такава трагедия. Забеляза, че инспектор Юинг и детектив Ярдли стоят в другия край на залата и наблюдават всяка стъпка на Дънкан.

Дънкан уведоми адвоката Джей Удхаус, че дъщеря му няма да присъства. Той кимна и голото му теме лъсна на светлината. Седна на масата до прозореца и отвори една черна кожена папка.

Керълайн се настани до камината, Дънкан стоеше зад нея, положил на рамото й топлата си ръка. Сега вече щяха да доведат нещата до добър край, мислеше тя. Най-сетне ще живее с човека, който изпълваше самотните й години.

Удхаус се окашля, преди да започне. Условията бяха прости. За не повече от три минути хората около него разбраха, че цялото имущество на Ийън Тримейн се завещава на съпругата му Сабрина Кетрин О’Нийл Тримейн.

Керълайн почувства, че пръстите на Дънкан се вкопчват в рамото й. Тя бе не по-малко изненадана.

— Цялото ли? — попита Делия и се размърда на стола.

Удхаус кимна.

— Да, според последното завещание.

Хенри се дръпна от прозореца.

— Включително и акциите в банката?

— Абсолютно всичко — Удхаус затвори папката.

— Но дяловете в банката трябва да останат у фамилията Тримейн — каза Ранд.

— Според документите за основаването на банката контролните акции трябва да бъдат собственост на прекия наследник на основателя Джеймс Евърет Тримейн. Тъй че те остават при вас и баща ви — Удхаус скръсти ръце на масата. — Но дивидентите от тези акции се падат на госпожа Сабрина Тримейн. Ако Сабрина Тримейн почине без наследници, имуществото ще се подели между останалите роднини на Ийън Тримейн. Това условие важи и ако госпожа Тримейн се омъжи повторно.

Всички погледи се насочиха към Дънкан. Керълайн погледна Юинг, който също го наблюдаваше и леко се усмихваше. Той смяташе, че Дънкан е отровил Ийън, и търсеше доказателство, за да го арестува. Беше абсолютно убедена. Завещанието е достатъчен мотив за убийство.

— Извинете, трябва да кажа на дъщеря си — подаде ръка на Керълайн.

Тя го хвана, пръстите й го стиснаха напрегнато, когато излязоха от библиотеката. Ако го арестуват…

— Изобщо не очаквах подобно нещо от този янки — прошепна Дънкан, когато стигнаха стълбите.

Керълайн го погледна. Войната го бе променила, някогашният младеж бе станал по-суров. Но и сега го обичаше, сякаш го виждаше за първи път.

— Той много я обичаше.

Дънкан стисна устни.

— Така трябва да е било.

Почука на вратата на Ийън и зачака. Никой не отговори. Когато отвори, стаята се оказа празна. На стола на Сабрина до френските прозорци имаше една бяла роза.

Претърсиха цялата къща. Нямаше я.

— Къде може да е отишла? — попита Керълайн и погледна разтревоженото лице на Дънкан.

Той поклати глава.

— В нейното състояние… — тя сключи ръце. — Не мислиш, че е способна да посегне на себе си, нали?

Дънкан затвори очи.

— Кажи на Юинг какво е станало. Маниакът, който уби Ийън, може да е сторил същото и със Сабрина.

— Къде отиваш? — тя го хвана за ръкава, когато се отправи към главния коридор.

Дънкан помилва ръката й.

— Ще я потърся.

Керълайн сложи длан на устните си. Гледаше след Дънкан, който се отправи бързо по коридора и се молеше да успее да намери Сабрина, преди да е станало твърде късно.

Глава 31

Сабрина спря на първото стъпало пред гробницата. Лунните лъчи огряваха бялата мраморна арка, дъбовата врата изглеждаше като тъмна сянка. Хладният вятър откъм реката шумолеше в короните на дърветата над нея и развяваше роклята й. Младата жена се изкачи и хвана месинговата дръжка. Облъхна я миризма на рози и прах, когато вратата се отвори със скърцане.

Светлината на луната се промъкна вътре като сребърно острие и освети гладките стени, по които имаше затворени ниши — там спяха мъртвите. На прага на тясната крипта тя се поколеба. Толкова й приличаше на пещерата, където живя — студена, тъмна като самата смърт. И Ийън бе тук, заключен на това усамотено място.

Обичам те, Сабрина.

Думите му сякаш се носеха от вятъра. Тя затвори очи и се вслуша в сладостния спомен.

Ще те обичам, докато съм жив. Ако мога, ще те обичам и в гроба.

Като се опита да превъзмогне страха, тя последва лунния лъч до ковчега на Ийън. Черната копринена рокля се докосна до месинговите вази до стените. Бяха пълни с рози, но въпреки аромата им, се усещаше потискащият мирис на гниене.

Заключен под мрамора, Ийън почиваше до майка си. Красивите му очи бяха затворени за слънцето. Призрачният им блясък бе запечатан завинаги в паметта й. Тя прокара пръсти по гравираните букви на името му. Ако само можеше да докосне лицето му, само още веднъж. Ако можеше…

— Не исках да кажа всичко това… — прошепна тя и думите й нежно отекнаха между стените. — Трябваше да ти се доверя. Много исках, но… Беше ме страх.

Нека те любя, Сабрина.

Разкайваше се за много неща. Сега спомените режеха в паметта й като крехки парчета начупено стъкло. През цялото време бе вървяла против него. А сега… Горещата й длан се притисна до студения камък. Нямаше нищо, освен спомени.

— Казах ужасни неща… Ако можех да… Ти не знаеш какво ми беше. Не знаеш колко те обичах… колко те обичам — тя притисна лице до мрамора и потърси топлината му, но усети само хладина.

Нямаше го.

Отиде си. Не за ден, за месец, за десет години, а… завинаги. Тази истина сякаш я вледени. Никога нямаше да докосне лицето му, да чуе гласа му, да преживее чудото детето му да порасне в утробата й.

Сълзи рукнаха от очите й и мраморът под ръцете й се овлажни. Виждаше живота пред себе си студен, мрачен, опустял. Никога няма да се омъжи отново. Не можеше да погледне очите на друг и да си представи бледозелените листа. Не беше способна да чувства ласките на друг мъж и да си мисли, че е Ийън. Нямаше да преживее подобна лъжа.

— Обичам те, Ийън. Боже, колко те обичам — прошепна тя. Знаеше, че не може да я чуе. Никога нямаше да чуе думите, които така отчаяно искаше да му каже. Беше много късно.

Нямаше го вече.

Пръстите й се сгърчиха на камъка и черните дантелени ръкавици се скъсаха. Дори и след като дойде тук, болката, която раздираше душата й, не се успокои. Тук нямаше нищо. Само студен мрамор и тленните останки на мъжа, когото обичаше.

Беше си отишъл. Завинаги.

— Ийън… О, боже… не.

— Колко трогателно.

При звука на хрипливия шепот Сабрина подскочи. Притисна ръка до шията си и се вгледа в черния силует на входа. Той носеше черна шапка, нахлупена ниско, черно сако и панталони. Лицето на непознатия бе забулено в сенки и Сабрина не можа да го види.

— Кой сте вие? Какво правите тук? — прошепна тя и се опита да го огледа. Дали този тъмен нощен призрак изобщо имаше лице?

— Аз съм този, който ще изпълни желанието ти.

Ледени тръпки я полазиха. Сграбчиха я страховете, погребани в онази част на съзнанието й, до която рядко се докосваше — суеверията, вярата в призраци и мрачния силует на смъртта, която държи сърп в ръката.

— Нямате право да идвате тук.

Непознатият вдигна ръка и на светлината блесна дулото на пистолет.

— Ще те изпратя при Ийън. Нали това искаш?

Устата й пресъхна. Той се приближи и Сабрина отстъпи. Това не беше дух, а човек. Човекът, който й отне Ийън.

— Вие го направихте. Вие го убихте.

Приглушен смях прокънтя между стените.

— Имах това удоволствие. Макар, че полицията ще си помисли, че си ти. И баща ти. Направил съм всичко необходимо.

Беше слаб и висок горе-долу колкото нея.

— Кой сте вие?

— Няма значение — фигурата пристъпи. — Само след секунди ще си мъртва. Самоубийство, предполагам. По-късно баща ти ще го обесят.

Гневът я разтърси като мълния.

— Копеле! — изкрещя Сабрина и тръгна срещу него.

— Не мърдай — каза той и насочи пистолета към сърцето й.

Тя замръзна и сведе очи към смъртоносното оръжие. Убиецът на Ийън! Не трябваше да се измъкне! Не можеше да го остави да убие и баща й.

— На колене.

„Не трепвай“ — каза си Сабрина и бавно коленичи. Все имаше някакъв начин да го спре… Докосна с ръка една от месинговите вази, хвана тънкото гърло на съда и усети студения месинг между пръстите си. Изщракване, рязко, металическо. Пистолетът беше зареден. Сърцето й спря. Сега!

Тя хвърли вазата в лицето му. Водата и розите се посипаха върху него. Последва звук от тъп удар и глух стон.

Изстрел разтърси въздуха и рикошира между мраморните стени. Куршумът прелетя над главата й и се удари в стената. Само след миг тя беше на крака. Блъсна мъжа с рамо и той се строполи отново. Изхвръкна от гробницата й чу проклятията му.

Лунната светлина се процеждаше през листата на дърветата. По мрамора и гранита играеха бледи петна. Сабрина повдигна полите си и се втурна през прошарените сенки. Краката й потъваха в гъстата трева, сърцето й биеше в гърлото. Каретата я чакаше на пътя, двата коня бяха навели глави и пасяха от тревата до чакълестата алея. Още няколко метра.

Изстрел разтърси нощта, изплашени врани се вдигнаха с крясък от гнездата си. Куршумът засегна ръката й. Сабрина се препъна и падна по очи на влажната трева. Тялото й се тресеше от болка, дъхът й секна.

Разбра, че непознатият е отчаян. Вече не го интересуваше дали ще изглежда като самоубийство. Искаше само да е сигурен, че тя няма да се измъкне. Сабрина се изправи и се хвана за ръката. Топла и лепкава, кръвта бликна по дланта й.

Наведе се до един гранитен свод и спря, за да си поеме дъх. Стомахът й се сви от болка. Инстинктите я подтикваха да се крие. Но не можеше. Щеше да я намери и да я убие. Животът на баща й беше изцяло в нейни ръце.