— Сабрина — прошепна и докосвайки устните й, се обърна по гръб, като я повлече след себе си.
Докато прегръщаше крехкото й тяло и я премяташе, тя се изкикоти. Никога досега Ийън не се бе чувствал така и знаеше, че никога няма да бъде същото с друга жена. Но знаеше, че никога няма да опита с друга, не и след като бе докоснал рая. Чувстваше се обновен, пречистен, изпълнен с надежда. Беше влюбен за първи и за последен път.
— Може ли пак да го направим? — тя потриваше гърдите му с ръка.
Ийън не можа да се сдържи и се разсмя на невинността й. Беше като дете, което току-що е опитало шоколад. Тя смръщи лице и започна да увива малките къдрици около пръстите си.
— Не разбирам защо ти е толкова смешно?
— Защото смятам да го правим отново и отново — каза той и плъзна ръка в косите й. Копринените кичури се омотаха около пръстите му. — Само ми дай малко време да се възстановя.
Усмихна се, очевидно доволна от отговора му. Той погали с пръст гърдите й и малките ягодки се изпълниха от докосването. Откликваше на повика му толкова спонтанно. Караше го да се чувства така, сякаш можеше да победи дракони с голи ръце, да завладее нови светове.
— Щастлив ли си, че ме дочака?
— Ммм, много.
Тя повдигна пръстена от гърдите му, превъртя го между пръстите си и светлината се улови в златните плетеници на ювелира.
— А това? — попита го и му се усмихна. — Спомен от някоя друга любов ли е?
— Това е пръстенът, който дядо ми Макклеърън е подарил на баба ми в деня на сватбата им — целуна връхчето на носа й. — Утре ти ще го носиш, любов моя.
Сабрина стисна пръстена и дълго време гледа ръката си.
— Люби ме, Ийън — прошепна и го погледна в очите. — Моля те, люби ме.
Отчаяната молба го бодна в сърцето. В очите й се четеше страх да не го изгуби, както беше изгубила майка си и братята си. Беше се измъчила през войната. Нямаше нужда да му го казва, той го знаеше. Досещаше се по радостта й от дребните неща — изпитваше особено удоволствие да пие подсладено кафе с гъст каймак или пък да яде сладкиш, покрит с шоколад и напълнен с бита сметана. Беше изживяла месеци на лишения, може би и години. Искаше да й помогне да си навакса изгубеното. Щеше да я разглези, да я обожава до края на живота си.
— Аз наистина те обичам — каза Ийън и легна под нея. — Повече от всичко на света.
Влажните къдрици подразниха кожата му, докато откриваше отново пътя към рая. Тя се обви около него, обгради го със сладостна тръпнеща топлина. Обладаваше я отново и отново, кълнеше се в любовта си, любеше я така, сякаш му е за последен път.
Всеки път, когато бяха заедно, се чувстваше просветлен, удоволствието, което изпитваха, ги връхлиташе с почти неудържима мощ, достигайки една по-висша степен на изтънченост в сравнение с предишния път. Накрая, когато и двамата бяха изтощени до смърт, се отпуснаха тихо в прегръдките си. За Ийън и това беше просветление — просто да бъде до нея, просто да я прегръща — нещо по-значимо от целия му досегашен живот.
— Тръгнал съм по работа от Сейнт Луис към Калифорния — каза Ийън, когато дишането им се успокои и тя лежеше сгушена до него, положила бледото си като слонова кост бедро върху неговите бронзови мускули, отпуснала глава на рамото му. — Искаш ли това да бъде сватбеното ни пътешествие? Или може би предпочиташ някое друго място?
— Леглото — тя потри носа си о влажното му рамо.
— Май съм пуснал на свобода една тигрица.
— И то ненаситна — каза тя и лекичко го захапа.
Ийън повдигна вежди и я загледа:
— Още ли си гладна?
— Не — тя се усмихна. — Чувствам се дебела и щастлива. Доволна съм.
И той споделяше това чувство — невероятно доволство, което не бе познал досега — усещането, че обича и че е обичан. Но дълбоко в себе си изпитваше страх, че всичко може да изчезне, сякаш това му се случваше насън и ще се стопи от светлината на утрото. Пръстите му започнаха да рисуват фигурки по врата й и от устните й се изтръгна лека въздишка.
— Имаш ли нещо против да живееш в Ню Йорк?
— С теб бих живяла навсякъде.
Притисна я още по-силно, целуна косите й, вдъхна аромата й.
— Ще посещаваме баща ти в Роузбрайър, когато пожелаеш.
Действителността нахлу в мечтите й като ледените капки на дъжд, който се процежда през стряхата на уютна стая. Сабрина потръпна. Вкопчи се в гърдите му и затвори очи, за да прогони неприятното чувство. Все още не искаше да мисли за реалния свят.
— Какво има? — попита я и погали бузата й с топлата си длан, сякаш за да я накара да вдигне очи.
Сабрина положи усилия да се усмихне.
— Нищо. Просто си мислех, че вече е твърде късно. Еджи ще се чуди какво ми се е случило.
— Утре ще те направя моя съпруга при първия срещнат свещеник — сграбчи я в силните си ръце и я целуна пламенно. — Искам да те прегръщам цяла нощ, да гледам как зората осветява лицето ти, да те любя през целия ден.
Като тежка речна мъгла в сърцето й пропълзя ужас, предчувствие за надвиснало нещастие — толкова силно, че завладя цялото й същество. Ако узнаеше истината, Ийън можеше да накара да арестуват както нея, така и баща й. Тя лежеше на рамото му и гледаше пръстена, положен като в гнездо между черните къдри.
Утре сутринта, щом пристигат в Сейнт Луис, Сабрина ще каже на баща си за плановете им, а след като напуснат кораба и се отдалечат достатъчно от опустошителния му гняв, тя ще каже истината на Ийън.
Убеждаваше се, че Ийън я обича и ще я разбере. Трябваше да я разбере. Нямаше смисъл да се притеснява, мислеше си тя и се опитваше да пропъди страховете си.
Глава 4
— Капитанът каза, че до девет сутринта ще сме пристигнали — съобщи Мак и постави няколко от ризите на Ийън в една преграда на пътния сандък, който стоеше разтворен до леглото. Извади часовника от джоба на жилетката си, погледна го и се намръщи. — Остава ни малко по-малко от час на борда.
Ийън си сложи една синьо — бяла вратовръзка и се погледна в огледалото над умивалника. Не можеше да познае лицето си. Може би защото за първи път изглеждаше като човек, който е доволен от живота си, и то благодарение на един ангел с огнени коси. Тази жена беше магьосница.
— В страхотно настроение сте днес — каза Мак, когато младият мъж започна да си тананика валс.
— Точно така — каза Ийън и погледна към огледалото, за да види изражението на Мак, който стоеше зад него. Старият човек го гледаше, лицето му се бе сбърчило сърдито и изцяло контрастираше с усмивката на Ийън.
— Мак, не бива да ядеш лимони на закуска. Хората ще си помислят, че целият свят ти е крив.
Мак поклати глава.
— Ще се радвам да усетя твърда почва под краката си, повярвайте ми — каза той и се приближи до шкафа. — И то колкото може по-далеч от тези размирни земи.
Ийън завърза връзката и се усмихна на подозренията на Мак. Напоследък направо не му даваше мира с предупрежденията си. Изобщо не се доверяваше на никого от този бунтовен край. Особено ако човекът беше плантатор, облечен подчертано изискано, защото знаеше, че плантаторите нямаха достатъчно пари, за да засеят памучната реколта. Каквото и да говореше Ийън, старият беше надушил като хрътка, че семейство О’Нийл са замесени в някаква „тъмна работа“.
— Отвън ме чака един стюард — каза Мак и помъкна няколко костюма към сандъка. — Ще напуснем този кораб възможно най-бързо.
— Искам да уредиш един от стюардите да изнесе багажа и на мис О’Нийл — каза Ийън и като приглади вратовръзката под синята жилетката, се обърна към приятеля си.
Мак смръщи вежди и се вцепени. Трябваха му поне десет секунди, преди да се окопити и да отговори.
— И защо пък да направя точно това?
— Защото най-красивата жена на света се съгласи да ми стане съпруга.
Костюмите паднаха от ръцете на Мак и се разстлаха като палитра от синьо, сиво и кафяво върху синьо-белия килим.
— Вие помолихте тази жена да ви стане съпруга?
— Мак, разбирам, че се опитваш да ме предпазиш, но що се отнася до Сабрина, усилията ти са излишни.
— Проклятие, проклятие, хиляди пъти проклятие! — мърмореше Мак, докато наведен събираше купчината кашмир и фина вълна. Метна костюмите върху капака на сандъка и постоя известно време, загледан в тях. — По-добре да не беше я питал и тогава нямаше да има нужда да ти казвам. Но сега ми се налага да ти кажа. На Ийън никак не му хареса тонът на Мак, нито пък подозренията, които той събуди у него.
— Какво да ми кажеш?
— Казах ти, че баща й ми изглежда съмнителен — отвърна Мак и го погледна през рамо. — Стори ми се, че е малко припрян в желанието си да играе покер с теб, и започнах да го наблюдавам. Видях го да играе карти в кабината на прислугата. Много е бърз в ръцете.
Ийън се почувства така, сякаш земята под краката му потъва. Всеки момент можеше да се провали и да полети към небитието, без нищо да може да го спре.
— Говори по същество.
Мак прокара пръсти през косата си и няколко кичурчета щръкнаха.
— Проверих някои неща. Един кораб е като малък ад, ако нещо те интересува, отиваш и питаш персонала на бара. Така че снощи… — поколеба се, преди да погледне Ийън. — Такива неща не се казват лесно, просто ще изплюя камъчето.
— Търпеливо очаквам да го сториш, Мак. Мак си пое дълбоко дъх и започна с безжизнено изражение:
— О’Нийл си изкарва прехраната, като краде от богати янки. Мами ги на карти. Дъщерята ги съблазнява, а бащата обира парите.
— Как го каза, дяволите те взели! — Ийън сграбчи стария човек за яката.
— Това е самата истина, майоре — каза Мак и се опита се отскубне от силните ръце, които направо го повдигаха от пода.
— Не ти вярвам! — изкрещя Ийън и го разтърси като парцалена кукла.
— Аз… съжалявам — Мак вкопчи пръсти в ръцете му. Лицето му почервеня. — Ще… ме… удушите… сър.
— Дявол го взел! — рече Ийън и помете Мак от пътя си. Ръцете му трепереха, опитваше се да овладее гнева си.
— Може и да греша — каза Мак, като разтриваше врата си. — Но все пак трябва да знаете, че тя сигурно преследва богатството ви.
— Трябва да има някаква грешка — каза Ийън и грабна тъмносиньото сако от леглото. — Може би този, който ти е казал, е имал някакви причини да мрази О’Нийл.
— Не мисля така — Мак извади от джоба си кутия карти и му я подаде. — Барманът каза, че пази няколко като тези специално за О’Нийл.
Ийън извади картите и внимателно прегледа бяло-червените им гърбове. Стисна устни, когато видя малките черни знаци в ъгъла на всяка от тях, поставени в зависимост от цвета и стойността на картата.
— Ъглите са маркирани, сър.
— И сам виждам това — Ийън прибра картите обратно в кутията. — Но снощи аз не загубих пари. Дори спечелих.
Мак го гледаше изпод рошавите си вежди.
— Може би, за разлика от баща си, малката е видяла начин да измъкне повече пари.
Пръстите на Ийън се свиха около картите.
— Грешиш.
Мак поклати глава.
— Де да беше така.
— Ще ти го докажа — Ийън сложи картите в джоба си и изхвръкна от каютата. Искаше да чуе истината от Сабрина. Искаше да разсее съмненията.
Пред вратата на Сабрина Ийън повдигна ръка и се поколеба за миг, преди да почука на масивното дъбово дърво. Само след миг Еджи му отвори.
— Тъкмо си мислех, че това трябва да сте вие, мистър Тримейн — тя се отдръпна встрани и го покани.
Зад нея видя Сабрина. Като чу името му, тя скочи към вратата, роклята й от коприна на бели и лилави точки се завъртя около нея, когато момичето застана пред огледалото и пощипна бузите си няколко пъти — жест така откроен, невинен и обезоръжаващ, че той почувства как тъмнината в душата му се разсейва.
Не, тя нямаше никаква вина. Не можеше да се е заблудил по отношение на нея.
Когато Ийън пристъпи, Сабрина се обърна към него. Страните й пламтяха, гърдите й се повдигаха неравномерно под дантелите и коприната. Беше решил да й подари рози тази сутрин — розови като бузите й. А вместо това й донесе съмнения.
— Еджи, защо не отидеш да закусиш — каза Сабрина и хвана Еджи под ръка. — Ние идваме само след минута.
— Но те още не сервират. Как си представяте, че… Ийън стоеше до вратата, която водеше към палубата, гледаше как Сабрина отвежда Еджи от стаята. Чуваше гласовете им, но не разбираше какво говорят. Слънчев лъч блесна през люка зад него и очерта светла ивица върху килима, сякаш търсеше Сабрина. Дори слънцето я обожаваше, позлатяваше лицето й и прегръщаше бляскавите тъмночервени коси.
Представи си тялото й с цвят на слонова кост върху памучните чаршафи в леглото му. Тя му се усмихва, докосна го така, сякаш е единственият мъж на света. Спомени — бяха като милувка — в тях изплуваше образът на една жена, която за първи път се отваряше, за да опита любов и го правеше с такава сладка страст, че плени душата му завинаги.
След като Еджи излезе, Сабрина остана облегната на вратата за малко и му се усмихна — същински ангел, който носи върху слънчев лъч.
"Сянката на бурята" отзывы
Отзывы читателей о книге "Сянката на бурята". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Сянката на бурята" друзьям в соцсетях.