Дебра Диър - Сянката на бурята

— Очаквах те по-рано.

Приближи се, все още усмихната, с ръце, протегнати към него. Ийън не можа да помръдне. Чувстваше как картите в джоба му натежават като котва.

— Какво има? — тя се спря на няколко крачки от него. Пръстите й се свиха. — Нещо не е наред ли?

Нямаше смисъл да увърта. Колкото по-бързо се разсееше недоразумението, толкова по-добре. Измъкна тестето и положи картите върху дланта си с лице нагоре.

— Милостиви боже — прошепна тя и докосна шията си с ръка. — Откъде ги взе?

Ийън погледна картите, които тя бе разпознала с явен ужас.

— Изглежда, ти и баща ти се прехранвате, като крадете златото на янките — гласът му звучеше странно дори и за собствените му уши. Той все още отказваше да приеме истината.

— Ийън… трябваше да ти кажа. Много пъти се опитах, но ме беше страх.

Тя дори не се опита да отрече! Голата истина го жегна като нагорещено желязо. Преди да се опита да заговори, дълбоко си пое дъх.

— Беше те страх, че плячката ще се изплъзне от капана ти?

— Ийън, моля те, опитай се да ме разбереш — облиза устните си, за да ги навлажни, и това му напомни за неща, които трябваше да забрави. — Във войната загубихме всичко. Янките подпалиха дома ни. Трябваха ни пари, за да живеем, да го възстановим. И като че ли…

— Това ли искаше от мен? Пари? — той прибра картите обратно в джоба си. Ако споменът за нея започнеше да го измъчва, ако някоя нощ се събудеше и протегнеше ръце, за да я прегърне, картите щяха да му напомнят за опита й да го измами и за собствената му наивност.

Сабрина поклати глава и прехапа устни така, като че ли се бореше да спре сълзите си. Бузите й пламнаха.

— Щях да ти кажа, преди да се оженим, кълна ти се — каза тя, но когато положи дланта си на рамото му, той се отдръпна от нежното докосване и лицето й се сгърчи от болка.

Ако не беше запознат с нещата, ако не бе разбрал колко е умела в лъжите, щеше да приеме всяка нейна дума. Молеше се на бога да му вдъхне твърдост, тъй като искаше да повярва на сладките й лъжи.

— Ти май си доста добра актриса, а?

— Исках само да изчакам, за да имаме малко повече време. Смятах… Мисля, че просто исках да се порадвам на любовта ти още малко, преди да ти кажа — тя си пое дъх на пресекулки. — Ийън, трябва да ми повярваш. Аз толкова много те обичам.

— Браво! Чудесно представление. Но не е толкова добро, както снощното — изсмя се и погледна встрани от нея — в огледалото над мивката. Посребреното стъкло отразяваше лицето му до нейното — сега това бяха трагичните маски на двама актьори.

— Ийън, моля те, недей! Не прави така, че да се разделим.

Сърцето на Ийън се сви от остра болка, която го мъчеше и го задушаваше.

— Ти изтъргува девствеността си, за да си сигурна, че няма да се отрека от сватбата.

— Не! Не съм такава. Исках само да ти покажа колко много те обичам.

Тя знаеше точно къде да удари, за да го заболи най-много, бе разбрала слабото му място. Внезапно му се прииска и тя да изпита поне малко от унижението, което той чувстваше, поне малко от болката. Извади портмонето от джоба си и измъкна пачка банкноти.

— Как се осмеляваш!

— О, как хубаво се гневите, мис О’Нийл! Ако не ви узнавах по-добре, щях да си помисля, че наистина ще плачете.

— Ийън, моля те, повярвай ми! — сълзите й блеснаха върху гъстите мигли. — Обичам те. Никога не съм си и помислила да те мамя.

Лъжи! Никога не бе чувал някой да го лъже така убедително.

— А аз пък никога не съм си и помислял да се женя за теб.

Прекрасните й очи го гледаха объркано.

— Ето, това ти дължа за снощната услуга.

Тя зяпна от изненада. Лицето й се изкриви от такава мъка, сякаш юмрукът му току-що се бе стоварил в корема.

— Разбрах игричките ти още първия път, когато баща ти раздаде картите, но реших да играя по вашата свирка. Исках да видя докъде си способна да стигнеш, за да се сдобиеш с парите ми.

— Знаел си от самото начало? — сълзите й и се стичаха по лицето и проблясваха на слънцето.

Той кимна.

— Да не би да си помисли, че имам намерение да се омъжа за една жена от въстаналите територии? — попита и се усмихна, когато тя пое рязко дъх, щом той прекара пръстите си по извивката на гърдите й. — По-скоро бих прибрал усойница в дома си.

— И всичко беше лъжа?

— Прецених, че ако те помоля да ми станеш жена, ще получа това, което искам. Така и стана. Много глупаво се изпързаля.

Тя не беше на себе си. Сякаш бе си изкарала въздуха от силно падане.

— Значи през нощта…

— … Аз изпитах огромно удоволствие. Макар че не всичко беше на ниво — Ийън подхвърли парите на стола до вратата и погледът му се натъкна на няколко петна от собствената му кръв. Но това не беше нищо в сравнение с раната, която сега се бе отворила в него. — Ако някога решиш да си смениш професията, знам един чудесен публичен дом в Ню Йорк. С тяло като твоето ще забогатееш бързо.

Преди той да успее да реагира, тя се стрелна към него и го удари през лицето. Но когато замахна, за да удари втори път, той хвана китката и изви ръката й зад гърба. От движението тя се прилепи до него и допирът на гърдите й го опари през дрехите, които го отделяха от гладката й кожа.

— Върви в пъкъла! — изкрещя тя и отметна глава назад. — По-добре изобщо да не бях те срещала, Ийън Тримейн!

Очите й бяха изпълнени с гняв. Ийън искаше да забрави, че тези очи го бяха гледали, влажни от желание. Трябваше да забрави. Трябваше да се пречисти от спомена за тялото й, което се плъзгаше по неговото и го придърпваше още по-дълбоко, за аромата и вкуса й.

Той я отмести от пътя си, като се опитваше да успокои бученето на кръвта във вените си.

— Ако ще играеш, Сабрина, приготви се да загубиш.

— Махай се! — изкрещя тя и ръцете й се свиха в юмруци, ахай се!

— Нищо не ме задържа.

Щом веднъж се озова вън, Ийън се облегна на вратата на каютата, затвори очи и устните му се изкривиха от болка. Искаше му се да излее гнева си, да нараня някого или нещо така, както той се чувстваше наранен, трябваше да влезе отново вътре и да я разтърси, да прекърши съблазнителното й, измамно тяло, да нарани устните й от целувки, да я накара да го обича така, както той я обичаше.

Пръстите му докоснаха огнената диря, която тя остави по лицето му, и усетиха болката, раздираща душата му. Какъв глупак излезе! Какъв ужасен глупак! Без съмнение, Сабрина О’Нийл добре се бе позабавлявала снощи. Но знаеше, че сега не се забавлява, и това отчасти го успокояваше.

Сабрина не можеше да си поеме дъх. Гърдите й се тресяха от болка, сърцето й замираше, дробовете й се раздираха. Любовта дойде при нея такава, каквато я имаше само в мечтите си, и в следващия момент си отиде. Нищо не остана. Дори мечтите се разбиха от безсърдечието на мъж. Някой почука на вратата, но тя не можеше да мръдне.

— Аз съм, котенце — гласът на Дънкан прокънтя дебело зад дъбовата врата. — Сабрина? Вратата се отвори. През замъгления си от сълзи поглед Сабрина видя, че баща й се доближава. Сабрина — каза Дънкан и прегърна дъщеря си, — видях Йън Тримейн да бърза към каютата си. От пръв поглед разбрах, че нещо не е наред.

Сабрина изхлипа като човек, който умира от болка, нейният глас ли беше това?

— Кажи ми какво се случи, коте? Нещо лошо ли ти стори той?

Трябваше да превъзмогне отчаянието си. Не можеше да се остави Ийън Тримейн да я унищожи.

— Той… той е разбрал за картите — прошепна тя и преглътна сълзите, които я давеха. — Помислил си е, че моето държание е само част от играта.

Как й се искаше да го беше подвела! Щеше да се чувства чудесно, ако за малко не беше тази Сабрина О’Нийл, а някоя друга — някоя, която Ийън Тримейн никога нямаше да забрави, но и нямаше да може да нарани.

— Ще го науча аз това копеле! Ще го предизвикам!

— Не — тя поривисто го хвана за ръката. — Не искам повече кръвопролития.

— Но, коте…

— Не, моля те, обещай, че ще ме оставиш да се справя с Ийън Тримейн както аз си знам.

Мърморейки някакво проклятие, Дънкан сведе глава.

— Добре, това раздаване го играеш ти — вгледа се за момент в нея, потри мустаците си и я попита: — Какво си намислила, котенце?

— Още не знам — тя облиза ъгълчето на устните си, където се бе спряла една горчива сълза. — Но каквото и да намисля, можеш да бъдеш сигурен, че мистър Тримейн никак няма да го хареса.