— Просто не разбирам как може човек да работи толкова много, за да забогатее, и накрая да хвърли всичките пари ей така.

Ийън смръщи лице при забележката на Ранд. Братовчед му бе започнал да говори като един от старите частни учители, които ги обучаваха навремето. Вече дори очакваше, че Ранд ще потропа с линията по стената точно като г-н Холуърт.

— Хората те смятат за ексцентричен, Ийън. Не можеш възстановиш Юга, като разчиташ само на собствените си пари.

Докато братовчед му крачеше из стаята, Ийън се вслушваше в приглушените му стъпки и гледаше чашата бренди. Това ли беше човекът, който му бе помогнал да промъкне тайно три проститутки в библиотеката посред нощ? Дори и сега миризмата на прашните томове извика в съзнанието му образите на лица с начервени и разтворени бледи бедра в трепкащата светлина на нощта.

— Ранд, парите са на Ийън и си е негова работа какво ще ги прави.

— Но, татко, не става дума само за нисколихвените заеми, а и за къщи на вдовици, приюти за сираци, къщи за инвалидите от войната.

Ранд отиде до отворените френски врати и перна с ръка зелените кадифени завеси, които потрепваха от вятъра. Той беше с три месеца по-млад от Ийън, но сега изглеждаше по-стар и от чичо му, дори достатъчно стар, за да му бъде дядо. За първи път Ийън забеляза сивите нишки в светлокестенявите коси на Ранд, които сякаш подчертаваха гнева в сивите му очи.

— Колко си построил досега, Ийън? — попита го Ранд. — Три на изток, пет-шест на юг и още няколко господ знае къде. Колко прави това, общо десет ли? Дванадесет? Петнадесет? Говори се дори, че си решил да превърнеш сградата на Медисън Скуеър в дом за вдовици и сираци.

Четирите години, през които Ийън бе на фронта, а Ранд си бе вкъщи със семейството, явно някъде по това време, когато всеки бе трупал различен опит, връзката помежду им беше изчезнала.

— Кажи ми, че това са само клюки. Нямаш намерение да превърнеш къщата в приют за сираци, нали?

Ийън се усмихна.

— Напротив, имам.

— Та това е къщата на баща ти! — Ранд го гледаше така, сякаш току-що е станал свидетел на изключително жестоко убийство. — Ийън, само земята струва милиони.

— Това е прекрасна, просторна къща с много спални — Ийън нямаше намерение да живее там вече. Не и в къщата на баща си.

Ранд притвори очи и въздъхна.

— Знаеш, че всички ще кажат, че си полудял, нали?

Откога братовчед му се бе пристрастил толкова към парите? Ийън недоумяваше. Подозираше, че това се е случило скоро, след като е поставил венчален пръстен на нежната ръка на Делия Мейтленд. Делия беше като леярска пещ и имаше нужда редовно да й се подават лопати пари, за да се поддържа температурата й.

— Ние май всички сме полудели — каза Хенри и потъна в кожената тапицерия на един стол близо до изгасналата камина. — Гордея се с постъпките ти, Ийън.

Ийън повдигна рамене.

— Ако не помогнем на хората от Юга да се възстановят, ако не ги накараме да се почувстват отново като част тази страна, войната е била напълно безсмислена.

В съзнанието на Ийън изплува образът на един ангел — създание с тъмни очи и коси като цвета на залеза. Нуждата на Сабрина се бе превърнала в негово бъдеще. Имаше моменти, в които искаше никога да не бе разбрал истината за нея, искаше да я види, да я докосне отново. Жалък глупак.

— Зле ли ти е? — попита Хенри, като оглеждаше лицето му зад очилата си. — Всичко ли мина добре в Ню Орлийнс и Сан Франциско?

— А, нямаше никакви проблеми.

— Радвам се да го чуя — Хенри премяташе чашата между дланите си, докато се вглеждаше в Ийън. — Може би сега ще останеш за малко в града, вместо да кръстосваш щата. Не сме се виждали като хората, откакто… е, откакто се върна от фронта. Не се отчуждавай от нас.

Понякога Ийън наистина се чувстваше като чужденец. С хората, които познаваше бегло, се чувстваше по-добре, отколкото с роднините си. Той се взря в тъмнината навън. В стаята от време на време лъхваше топъл ветрец и донасяше от балната зала галопиращия ритъм на танците и звуците на пронизителен смях. Ийън си помисли, „Кога ще му се наложи да се присъедини към тях тази вечер“ и стомахът му се сви. Беше прекарал по-голямата от живота си с тях и ги познаваше, но за тях той вече беше чужд.

— Надявам се да получиш по-голям дял от банката — каза Хенри и се усмихна на племенника си.

— Какво има, татко? — Ранд погледна гневно баща си и очите му се свиха на черта под кафявия мустак. — Нима не смяташ, че аз мога да се оправям с банката?

Хенри сведе поглед към чашката с бренди.

— Печалбите ти не излязоха точно такива, каквито ги виждаше миналата година.

— Но все пак реализирахме печалба. Така че неуспешните ни инвестиции не са чак толкова много — Ранд погледна Ийън с леденостудените си сиви очи. — Това можеше да се случи на всеки. Дори и на теб.

Ийън почувства, че старото съперничество пак се заражда помежду им. Това беше същото напрежение, което се усещаше между него и брат му Джон, който собственият му баща въздигаше като пример, достоен за подражание от всеки мъж. Той се усмихна на чичо си.

— Сигурен съм, че Ранд се справя отлично с работата си.

Хенри повъртя чашата между пръстите си, погледна Ийън и смръщи вежди.

— Ти си съдружникът с най-голям дял, Ийън. Две трети от банката и всичко, което сме инвестирали, ти принадлежи. Тъй че полага ти се по-големият дял от печалбите.

На Ийън никак не му харесваше, че е станал част от спор, който се водеше между Хенри и Ранд.

— Точно сега съм обвързан с други дела.

— Опитваш се да убедиш законодателите да гласуват обединяването на Хъдсън и Харлем — Хенри се усмихна и повдигна брендито към Ийън в безмълвен поздрав. — Както виждаш, не изпускам от очи делата на момчето си.

Също като дядо му Макклеърън, Хенри винаги се бе опитвал да компенсира дистанцията между Ийън и баща му. Семейството на Евърет и Брена Тримейн бе отгледало двама сина и една дъщеря. Но на Ийън му бяха нужди години, за да проумее, че в сърцето на баща му имаше място само за едно дете — за най-големия му син, който му беше наследник. Пръстите на Ийън се свиха около чашата с алкохол, когато си спомни последния разговор с баща си.

Ийън се бе върнал от Ченсълърсвил, за да съобщи новината за смъртта на Джон. Съсипан от мъка, Евърет взе една бутилка бърбън и оттук нататък всички опити, които Ийън направи, за да го успокои, се оказаха напразни. През нощта, преди да се върне в лагера, Ийън направи последен опит да поговори с баща си. Той си седеше зад бюрото в кабинета и гледаше недовършения портрет на Джон, който висеше над камината. Едва когато Ийън го докосна по рамото, баща му се сепна и го забеляза. Той вдигна поглед към единствения си син и нанесе последния удар, разбивайки и последните му надежди:

— Не можеше ли теб да те погребат някъде по бойните полета? — говорът му беше провлечен и неясен от алкохола. — Ти си виновен за смъртта на сина ми.

Думите пронизаха Ийън като нож. В този миг той се почувства нищожен, ужасно глупав. Ако сега можеше да си вземе назад всичките опити да бъде добър и полезен! Но не можеше.

След два месеца получи писмо от сестра си Елън: баща му се спънал в най-горното стъпало на високата вътрешна стълба и се простил с живота. Това ги лиши и от последната възможност да се помирят.

— Ийън, сигурен съм, че баща ти би искал ти да ръководиш делата му — каза Хенри.

Ийън не искаше нищо от фамилията Тримейн. Джон беше избраникът, той беше предопределен да получи царския дял.

— Не съм сигурен, че от Ийън ще излезе банкер — каза Ранд и се усмихна на братовчед си, но в очите му се четяха други чувства. — Доколкото си спомням, именно той каза, че никой не може да го накара да се зарови в банковите дела и да не помръдне цял ден.

Ийън посрещна гнева на братовчед си с усмивка. Прекрасно разбираше, че този гняв не е нищо повече от самозащита.

— Преди няколко години изобщо нямах представа, че ти ще се ожениш или ще работиш в банката.

Ранд сви рамене и погледна в пода.

— Виждаш ли какви изумителни неща може да постигне една подходяща съпруга.

Докато Ранд говореше, вратата се отвори, на прага застана Елън и се усмихна на братовчед си:

— Точно по тази причина дойдох да потърся Ийън.

Ийън се намръщи, когато сестра му се запъти решително към него. Зелените й очи му подсказваха, че трябва да бъде нащрек, защото все още е ерген — инстинкт, който измамата на Сабрина бе изострила до крайност. Светлината от газеника хвърляше отблясъци върху черната й коса, копринената й одежда с цвят на кайсии и сметана се носеше около нежните й форми.

— Искам да те запозная с една жена — каза Елън, взе чашата от дългите пръсти на Ийън и я постави на ореховата маса до Хенри.

— О, само това не. Последната, с която ме запозна, беше бъбрива като сврака.

— Тази жена е различна — каза Елън и му се усмихна. — Още първия път, когато я срещнах, си помислих, че е създадена за теб.

— Точно същото ми каза и за свраката — Ийън се намръщи в отговор на усмивката й. Елън беше на петнадесет години, когато майка им почина. Макар че тогава все още беше дете, тя се опита да влезе в ролята на майка за двамата си братя, които бяха на седем и пет години. На седемнадесет се омъжи и ги напусна, но дори и двадесет години по-късно някои от навиците й не се бяха променили.

— Просто не мога да гледам как се съсипваш — каза тя и го подръпна за ръкава. — Вече от две седмици си в града, а не си посетил и едно тържество. Ще завършиш живота си като самотен стар ерген.

Ийън въздъхна и поклати глава.

— Само ако съм късметлия.

— Няма да ти позволя да станеш отшелник — каза Елън и го подкани да излязат.

Отшелник — никога не си го беше представял, но сега тази идея му хареса.

— Трябва да се подстрижеш. Само една халка на ухото — и съвсем ще заприличаш на пират.

Ийън прокара ръка през рошавата си грива. Беше предвидил да си остави малко време, за да я оправи, но все забравяше.

— Притесняваш се, че дамата няма да ме хареса.

Когато сестра му го погледна, светлината от газената лампа се отрази в очите й.

— Миличко, не познавам жена, която не те обожава.

Да, в най-лошия случай обожаваха парите на Тримейн, помисли си Ийън. Докато двамата вървяха, подметките им потропваха по шахматно подредените черни и бели мраморни плочи. Из дългия коридор, който водеше към балната зала, врати от полирано орехово дърво се съчетаваха с орехова ламперия. С всяка стъпка музиката ставаше все по-силна.

Ийън хвърли един поглед към залата за карти — изпитваше желание да избяга там и да се занимава като всички мъже. От месеци не бе ходил на бал. И тази вечер нямаше да е тук, ако Делия не бе настояла. На нея баловете й харесваха. Това й даваше възможност да блесне в светлината на цялото си великолепие и тя не можеше да пропусне случая.

Преди войната майчиците много се притесняваха от Ийън. Освен че беше вторият син във фамилията, за него се носеха слухове, които една почтена жена обобщи: „Той е красив и изкусителен като сатаната и точно толкова опасен за младите момичета.“ Но сега, когато беше наследил богатствата и на Тримейн, и на Макклеърън, всяко маменце в града, което гледаше да задоми дъщеря си добре, я насочваше към него. Парите можеха да направят изумителни неща за доброто име на един мъж.

— Изглеждаш така, сякаш съм те повела към бесилото — каза Елън.

— А нима не си?

Ийън започваше да си мисли, че Ню Йорк е една фабрика за производство на млади дами, които за първи път се появяват във висшите среди. Тези госпожици с усмихнати лица, подканващи очи и празни глави неизбежно му задаваха все същите въпроси за войната. Защо всички си мислеха, че един мъж обича да говори за големите и славни битки, в които е участвал? Войната изобщо не беше славно нещо.

— Тя наистина е забележителна. И е истинска английска графиня — дъщеря на граф. Мис Джулия Уиндъм е тук само от три седмици, а вече цял Ню Йорк е в краката й.

Ийън се намръщи. Тази сутрин племенникът му бе прекарал цял час в кабинета му, за да му говори за английската красавица.

— Това да не би да е същата жена, по която Тим се е побъркал?

Елън гледаше право пред себе си.

— Тимъти и всички мъже с някакво положение в Ню Йорк.

— Може би има и други причини да желаеш толкова много да ни запознаеш.

— Не бих ви срещнала, ако не смятах, че ще я харесаш — тя го погледна и една отвесна бръчица проряза гладката кожа на челото й. — А и не мисля, че е за Тим. По-възрастна е от него и е твърде изтънчена, твърде омайна. Мисля, че може да го нарани доста дълбоко.

Ийън знаеше какво означава това. Сабрина беше изтръгнала сърцето от гърдите му и сега на мястото му зееше огромна кървяща рана.

Елън спря в коридора само на няколко крачки от вратата на залата и го докосна по ръката.

— Наред ли е всичко? — запита го тя, когато погледите им се срещнаха.