Извади от бюфета една чаша и се опита да събуди в себе си още негодувание срещу Анабел. Все пак тя го бе наранила. Съсипа плана му, а той беше толкова добър и за двамата. Защо не му повярва? Защо вместо това искаше да чуе цял куп безсмислени глупости? Действията бяха много по-убедителни от думите, а след като се оженят, щеше да й покаже колко е ценна за него по начина, по който умееше.

Глътна няколко аспирина и се повлече долу по стълбите към скъпата, почти празна аудио видео зала на долния етаж, за да изгледа няколко мача. Не беше облечен, нито пък обръснат, не бе ял, но пукната пара не даваше за нищо. Докато превключваше спортните канали, си спомни как семейството й се бе нахвърлило отгоре му, след като тя си тръгна. Като пасаж пирани.

— Каква игра играеш, Чампиън?

— Обичаш ли я, или не?

— Никой, който нарани Анабел, няма да се измъкне безнаказано!

Дори Кандейси се бе присъединила.

— Сигурна съм, че я разплака, а тя мрази, когато лицето й се зачерви и подпухне.

— По-добре си върви — накрая бе обобщил мнението на всички Чет.

През останалата част от неделния следобед, чак до вечерта, Хийт се прехвърляше от един мач на друг, без изобщо да вникне в играта. През целия ден не отговори на нито едно телефонно обаждане, но не искаше някой да се обади в полицията, затова се насили да издържи един разговор с Боди, като се извини, че е пипнал някакъв грип. След това се качи горе и грабна едно пликче с картофен чипс. Имаше вкус на пепел. Все още по халат, се настани в самотно кресло в дневната с бутилка уиски в ръка.

Съвършеният му план се бе сгромолясал. Само за една кошмарна вечер бе изгубил съпруга, любовница, приятел, тъй като те всички бяха един човек. Дългата самотна сянка на парка за каравани «Бо Виста» бавно се прокрадваше към него.

Порша прекара неделята в апартамента си, с притиснат към ухото телефон, в напразни опити да открие Чампиън. Накрая се свърза със секретарката му и й обеща уикенд в спа център, ако тя успее да го открие. Жената й се обади чак в единайсет вечерта.

— Болен е и си е у дома — осведоми я. — И то в ден с толкова мачове. Никой не може да повярва.

— Боди говорил ли е с него?

Порша изпита неочаквано радост да произнесе името му.

— Да, така разбрахме, че е болен.

— Значи… Боди го е посетил?

— Не. Той все още не се е върнал от Тексас.

Агентката затвори. Сърцето я болеше, но сега не можеше да си позволи да се размеква. Нито за миг не бе повярвала, че Питона е болен, и веднага набра домашния му номер. Включи се гласовата му поща. Опита отново, но той не вдигна. Пак докосна лицето си. Как да се престраши?

Но как можеше да не го направи?

Спусна се към спалнята и се разрови в чекмеджетата на скрина, докато не откри най-големия си шал от «Ермес». При все това продължаваше да се колебае. Отиде до прозореца и се взря в мрака.

Да става каквото ще!

Гласът на Уили Нелсън се носеше от стерео уредбата, а Хийт дремеше. Някъде около полунощ го събуди входният звънец. Не му обърна внимание. Но звъненето продължи. Когато повече не можеше да търпи дразнещия звук, излезе в коридора, грабна маратонките и ги запрати по вратата.

— Махай се!

Върна се в празната дневна и хвана чашата с уиски. Остро трополене по прозореца го накара да се извърти рязко… и се втренчи в някакво ужасяващо видение, излязло направо от ада.

— Мамка му! — Чашата се разби на пода, а уискито опръска голите му прасци. — Какво, по дя…

Кошмарното видение се шмугна в храсталака.

— Отвори проклетата врата!

— Порша?

Той прекрачи счупените стъкла, но видя само клоните да се полюшват отвън пред прозореца. Никога не би отгатнал кому принадлежи това тъмно, забулено в нещо като покров, лишено от телесен цвят човешко лице, ако не бяха огромните втренчени очи. Върна се в преддверието и отвори вратата. На верандата нямаше никой.

— Ела тук — чу се съскане иззад храстите.

— Няма начин. Чел съм Стивън Кинг. Ти ела при мен.

— Не мога.

— И аз няма да помръдна.

Изминаха няколко секунди.

— Дадено — предаде се тя накрая, — но се обърни.

— Добре — съгласи се той, но не помръдна.

Порша неохотно се измъкна от сенките и излезе на алеята. Беше облечена в дълго черно палто, а главата й бе омотана в много скъп шал. Държеше дланта на челото си като козирка.

— Гледаш ли?

— Разбира се, че гледам. Да не мислиш, че съм луд?

Секундите продължаваха да се нижат и тя най-после свали ръката си.

Лицето й беше синьо. Цялото й лице и това, което се виждаше от шията. Не някаква лека синина, а ярко, набиващо се на очи, плътно синьо, все едно бе член на нюйоркската пърформанс група «Сините извънземни». Само устните й и бялото на очите й не бяха в същата тоналност.

— Зная — рече тя. — Приличам на смърф.

Хийт примигна.

— Аз бих използвал друго сравнение, но си права. Това измива ли се?

— Мислиш ли, че щях да се размотавам в този вид, ако се измиваше?

— Предполагам, че не.

— Това е специален козметичен киселинен пилинг. Направих го вчера сутринта — ядосано обясни Порша, като че ли той бе виновен. — Очевидно не съм имала намерение да излизам, докато не избледнее.

— Но сега си тук. Колко дълго трае това смърфско нещо?

— Още няколко дни, след това кожата ще се обели. Вчера беше още по-зле.

— Трудно ми е да си представя. И си се подложила на всичко това, защото…?

— Защото отстранява мъртвите клетки и стимулира новите… Няма значение. — Тя огледа небръснатото му лице, белия халат, босите крака и мокасините «Гучи». — Май не съм единствената, която мяза на дяволско изчадие.

— Не може ли човек поне веднъж в живота да си вземе почивен ден?

— В неделя, при това в разгара на футболния сезон? Не мисля. — Порша се вмъкна покрай него в преддверието и тутакси изгаси лампата. — Трябва сериозно да поговорим.

— Не разбирам защо.

— Бизнес, Хийт. Трябва да говорим за бизнес.

При други обстоятелства щеше да я изхвърли, но уискито вече не му помагаше, а имаше нужда да си поговори с някого, който няма по подразбиране да застане на страната на Анабел. Поведе я към дневната и — защото не приличаше на проклетия си баща и познаваше правилата на елементарната учтивост — намали светлината на единствената лампа в помещението.

— Край камината има счупени стъкла.

— Виждам. — Порша очевидно забеляза отсъствието на мебели, но не каза нищо. — Чух, че миналата вечер си предложил на Анабел Грейнджър да се омъжи за теб. Но това, което не проумявам, е защо малката тъпачка ти е отказала. Имайки предвид, че е побягнала от «Мейфеър Клъб» без теб, предполагам, че точно това се е случило.

Гневът и обидата, задето се бяха отнесли несправедливо с него, избухнаха с нова сила.

— Защото е напълно откачена, ето защо! Само това ми липсваше, като че ли и без това си нямам достатъчно неприятности. И не я наричай «тъпачка».

— Извинявай — изрече Порша провлечено.

— Сякаш пред нея се е строил цял полк от нетърпеливи женихи.

— Чух, че предишният й годеник имал проблем с половата си ориентация, така че спокойно мога да заявя, че ти си крачка напред.

— Очевидно не съм.

Изглежда, Пауърс не бе забелязала, че шалът се е смъкнал от главата й. Под него косата й бе в пълен безпорядък — сплескана от едната страна и щръкнала от другата. Трудно бе да се разпознае в това приличащо на сомнамбул създание някогашната Порша, достойна за корицата на модно списание.

— Още от самото начало се опитах да ти обясня, че от такава като нея всичко може да се очаква — заговори тя. — Преди всичко никога не биваше да въртиш бизнес с госпожица Грейнджър. — Пристъпи по-близо. Очите й го пронизваха с тайнствената си синева, като два бездънни кратера. — И най-важното, не трябваше да се влюбваш в сватовницата си.

Все едно че го прониза с кинжал в корема.

— Не съм влюбен в нея! Не се опитвай да ми приписваш такива чувства.

Порша огледа празната бутилка от уиски.

— Да бе, не можеш да ме заблудиш.

Не, нямаше да търпи това.

— Какво ви става на вас, жените? Не можете ли да оставите всичко така, както е? Ние с Анабел се разбираме идеално. Но това не се оказа достатъчно за нея. Тя е дяволски комплексирана. — Започна да кръстосва нервно из стаята, докато в него все по-силно се надигаше усещането, че е несправедливо обиден. Мислено затърси нещо, което да потвърди думите му. — Например направо е побъркана на тема коса.

Порша най-после си припомни за своята коса и внимателно я докосна.

— С коса като нейната, мисля, че малко суетност може да й бъде простена.

— Ама тя мрази косата си — заяви той триумфиращо. — Казах ти, направо не е с всичкия си.

— При все това ти искаш да се ожениш за нея.

Гневът му стихна. Усещаше се като изцеден лимон. Нуждаеше се от още уиски.

— Всичко се разви някак неочаквано. Тя е мила, умна — умът й реже като бръснач и е много съобразителна, не само начетена. И е забавна. Боже, наистина ме кара да се смея. Приятелките й я обичат и само това говори достатъчно, защото те са невероятни жени. Не зная… Когато съм с нея, забравям за работата и…

Замълча. И без това бе казал твърде много.

Порша отиде до камината. Палтото й се разтвори. Под него се показаха долнището на червен анцуг и нещо като горнище на пижама. При обичайни обстоятелства той не би възприел сериозно жена с наситеносиньо лице и коса, опърпана като птиче гнездо, но все пак тя бе Порша Пауърс и той беше нащрек, и както се оказа, ненапразно, защото тя тутакси нанесе удара си.

— Но въпреки това ти, изглежда, я обичаш.

Хийт едва успя да прикрие объркването си.

— Стига, Порша, ние с теб си приличаме. И двамата сме реалисти.

— Само защото съм реалистка, не означава, че не вярвам в любовта. Е, може би не всички имат късмета да я срещнат, но…— Тя махна с ръка плахо, което никак не бе присъщо за нея. — Предложението ти сигурно здравата я е изненадало. Разбира се, тя те обича. Долових го по време на неуспешната ни среща. Изненадана съм единствено че тя не е готова да се примири с емоционалните ти задръжки и е отхвърлила предложението ти.

— Това че не исках да я лъжа, не означава, че предложението не беше дяволски добро. Щях да й дам всичко, от което се нуждае.

— Освен любов. Това искаше да чуе тя, нали?

— Думи, празни думи! Само делата са от значение.

С върха на обувката си агентката побутна гнусливо бутилката от уиски, търкаляща се на пода.

— А не ти ли е идвало наум — питам те само защото това ми е професията — че е възможно именно Анабел да е нормалната, а ти да си сбърканият?

— Мисля, че е по-добре да си вървиш у дома.

— А пък аз мисля, че прекалено се горещиш. Запознахме те с блестяща върволица от жени, но Анабел се оказа единствената, за която пожела да се ожениш. Дори само това би трябвало да ти даде достатъчно храна за размисъл.

— Разглеждам ситуацията логически. Това е всичко.

— О, да, ти си майстор в логиката, не може да се отрече — кимна Порша и заобиколи счупените стъкла. — Стига, Хийт! Престани с тези глупости! Не мога да ти помогна, ако не ми обясниш защо си изградил тази стена около себе си.

— Какво означава това? Решила си да се правиш на психиатър?

— Защо не? Бог ми е свидетел, че умея да пазя тайни. А и нямам цяла армия от близки приятели, готови да ги изтръгват от мен.

— Повярвай ми, едва ли ще ти е интересно да чуеш за травмите от детството ми. Да кажем само, че когато станах на петнайсет, разбрах, че оцеляването ми зависи от това, да не отдавам сърцето си на никого. Веднъж измених на този принцип и ми излезе много скъпо. И знаеш ли какво? Оказа се много по-здравословно да живея така. На всички го препоръчвам. — Пристъпи към нея. — Освен това, по дяволите, никак не ми се нрави намека ти, че съм някакво безчувствено чудовище, защото не съм такъв.

— Това ли разбра от думите ми? Е, ясно е, че всички класически симптоми са налице.

— Какви симптоми?

— На един влюбен мъж, естествено.

Хийт се сепна, сякаш го бе ударила.

— Погледни се. — Тонът й се смекчи. Стори му се, че долови в гласа й нотки на искрено съчувствие. — Тук не става дума за провалена сделка, а за твоето разбито сърце.

В главата му сякаш отекна тътен.

Порша се приближи към прозореца. Думите й достигаха до него приглушени, като че ли едва ги изтръгваше от гърлото си.

— Мисля… мисля, че точно така хора като нас двамата усещат любовта — като заплаха и опасност. Ние винаги трябва да владеем ситуацията, а любовта отслабва волята ни, прави ни уязвими. Хора като нас… Ние не понасяме уязвимостта. Но при все че полагаме всички усилия, рано или късно, любовта ни застига. И тогава… — Пое пресекливо дъх. — И тогава рухваме.