Дийн вдигна след второто позвъняване.

— Порно дворецът на неповторимия гений на рекламата.

— Анабел при теб ли е?

— О, Хийтклиф? По дяволите, човече, ти наистина си оплескал работата с нея!

— Аз го зная, но ти откъде разбра?

— От секретарката на Фийби.

— Сигурен ли си, че не си го чул от самата Анабел? Тя беше ли при теб?

— Въобще не съм я виждал, но ако я зърна, непременно ще я посъветвам да ти каже да си го…

— Аз я обичам! — Хийт не искаше да крещи, но не успя да се сдържи. Някаква непозната, току-що излязла от отсрещната къща, уплашено се прибра вътре. — Обичам я — повтори малко по-спокойно. — И трябва да й го кажа. Но преди това трябва да я намеря.

— Съмнявам се, че ще ми се обади. Освен ако онзи тест за бременност…

— Предупреждавам те, Робилард, ако разбера, че знаеш къде е отишла и не ми казваш, ще строша всяка проклета кост в милион доларовото ти рамо.

— Момчето се кани да раздава удари наляво и надясно, а още дори не е обяд. Явно здравата си хлътнал. А сега, да ти кажа защо те търся, Хийтклиф. Двама важни тузари от «Пепсико» се свързаха с мен и…

Хийт затвори, прекъсвайки излиянията на божия дар в НФЛ, натисна бутона, за да отключи колата и подкара към «Дъ Луп» и «Бърдкейдж Прес». Срещата на читателския клуб бе насрочена за един часа и оставаше да «покрие още една база».

— Тази сутрин говорих с Моли. — Бившият годеник на Анабел оглеждаше небръснатото лице на Чампиън и странната му комбинация от дрехи иззад бюрото си в маркетинг отдела на издателската компания. — Достатъчно нараних Анабел. И ти ли трябваше да й причиняваш неприятности?

Не можеше да се каже, че Роузмари е най-привлекателната жена, която Хийт бе виждал, но беше добре облечена и излъчваше достойнство. Прекалено достойнство. Абсолютно неподходяща личност за неговата Анабел. Къде, по дяволите, й е бил умът да се хване с това създание?

— Нямах намерение да й причинявам неприятности.

— Сигурна съм, че си мислел, че й правиш огромна услуга, като си й предложил брак — изрече Роузмари провлечено, след което се зае да кастри злъчно агента и му изнесе проникновена лекция за мъжкото дебелокожие, при това употреби доста силни изрази.

А това бе последното, от което Хийт се нуждаеше в момента, и затова побърза да се измъкне при първа възможност.

Докато вървеше към колата, видя, че има над десетина нови пропуснати обаждания, но нито едно от човека, с когото искаше да разговаря. Махна от предното стъкло квитанцията за глоба за неправилно паркиране и подкара към магистрала «Айк». Когато се качи на магистралата, стомахът му вече се бе свил на топка. Повтаряше си, че тя, рано или късно, ще се прибере у дома, и че изчезването й не е повод за притеснение. Но нищо не можеше да разсее усещането, че всяка изминала минута е фатална. Любимата му страдаше заради него — заради глупостта му — и това беше непоносимо.

На междущатската магистрала «Ист Уест» попадна в задръстване и пристигна пред дома на Кейлбоу в един и петнайсет. Огледа паркираните на алеята коли за грозното зелено чудовище, което Анабел наричаше кола, но никъде не го видя. Може би е дошла с някой друг. Но когато натисна входния звънец, не можа да се отърси от обзелото го мрачно предчувствие.

Вратата се отвори рязко и той се втренчи надолу към Пипи Тъкър. Къси руси опашчици стърчаха от двете страни на главата й, а към гърдите си бе притиснала цял зоопарк от плюшени животни.

— Пуинц! Днес не ходих на детска градина, защото тръбите за водата се спукаха.

— Така ли? Ъ… Анабел тук ли е?

— Аз си играя с плюшените зверчета на Хана. Тя е на училище. Там тръбите не са спукани. Може ли да видя фона ти?

— Пип? — Леля й се появи в коридора. Беше облечена с черен панталон и тъмновиолетово поло, украсено с гирлянда от сини и жълти цветя. Изгледа недоумяващо размъкнатите дрехи на Хийт през очилата си за четене. — Надявам се полицията да хване този, който те е подредил така.

Пипи подскачаше щастливо.

— Пуинц е тук!

— Виждам. — Фийби сложи ръка върху рамото на детето, без да откъсва подозрителния си поглед от агента. — Дошъл си чак дотук, за да злорадстваш, така ли? Жалко, че не съм толкова великодушна, за да те поздравя за новия ти клиент.

Хийт се промъкна покрай нея в преддверието.

— Анабел тук ли е?

Собственичката на «Старс» свали очилата си.

— Хайде, започвай! Изреди всичките си планове да ме разориш.

— Не виждам колата й.

Котешките й очи се присвиха още по-подозрително.

— Говорил си с Дийн, нали?

— Да. Но той не знае къде е Анабел. — Нямаше смисъл да си губи времето да разпитва Фийби, затова се насочи към дневната — просторно помещение в провинциален стил, с открити греди и тавански полуетаж. Читателският клуб се бе събрал в уютното ъгълче отдолу. Присъстваха всички, с изключение на любимата му. Дори и семпло облечени, с книжни гирлянди около шиите, жените представляваха доста заплашителна групичка. Докато прекосяваше стаята, очите им го пронизваха като свредели. — Къде е тя? И не ми казвайте, че не знаете.

Моли, която седеше със скръстени крака, стана.

— Знаем, но ни помолиха да си държим устите затворени. Анабел иска да остане известно време сама.

Гуен го изгледа над огромния си корем. Заприлича му на враждебен Буда.

— Възнамеряваш да й изброиш още причини, поради които трябва да се омъжи за човек, който не я обича, така ли?

— Изобщо не е така. — Хийт стисна зъби. — Обичам я. Обичам я с цялото си проклето сърце, но няма да мога да я убедя, ако някой не ми каже къде, по дяволите, е отишла.

Нямаше намерение да се държи толкова грубо. Чърмейн се обиди и го изгледа сърдито.

— И кога те осени това чудодейно прозрение?

— Миналата нощ. Една синя жена и бутилка скоч ми отвориха очите. Сега ще ми кажете ли къде е тя?

— Категорично не — заяви Кристъл.

Джанин го изгледа кръвнишки.

— Ако тя се обади, ще й предадем, че си я търсил. И че поведението ти никак не ни се е понравило.

— Лично ще й предам проклетото съобщение — тросна се той.

— Дори и великият Хийт Чампиън не може да ни застави да проговорим. — От тихия, но твърд глас, с който Моли изрече тези думи, по гърба му пробягаха студени тръпки. — Анабел ще се свърже с теб, както и когато тя реши. А може и да не реши. От нея зависи. Зная, че не ти е в природата, но трябва да бъдеш търпелив. От днес тя командва парада.

— Освен това ще бъдеш доста зает — подхвърли ехидно госпожа Злоба зад гърба му. — Сега, след като Дийн обърна гръб на благосклонността на жената, собственичка на отбора, в който играе…

Хийт рязко се извъртя към нея.

— В момента хич не ми пука за Дийн, Фийби, и сега ще ти кажа една новина: в живота има много по-важни неща от футбола!

Тя повдигна леко вежди. Той отново се извърна към жените, готов едва ли не да ги удуши, но да изтръгне от тях нужната информация, когато изведнъж осъзна, че целият му гняв се е стопил. Вдигна ръце и смаяно установи, че те все още треперят. Но когато заговори, гласът му трепереше още по-силно.

— Тя… аз… трябва да оправя нещата. Не мога да понеса да стоя със скръстени ръце, след като знам, че тя… страда заради мен. Моля ви…

Но явно те нямаха сърца, защото една по една извърнаха глави.

Хийт излезе като замаян от къщата. Не виждаше къде стъпва. Отвън се бе извил вятър и студеният въздух проникна през дрехите му. Машинално протегна ръка към телефона, въпреки всичко надявайки се, че тя му е звъняла, макар да знаеше, че не е.

Бяха го търсили от «Чийфс», както и Боди, и Фил Тайри. Опря длани върху покрива на колата и сведе глава. Той заслужаваше да страда, но не и Анабел.

— Тъжен ли си, Пуинц?

Той се обърна назад към къщата и видя Пипи, застанала на най-горното стъпало на верандата. Под едната мишница стискаше плюшена маймунка, а под другата — мече. Едва сдържа безумния си порив да я вдигне и поноси малко, да сгуши главата й под брадичката си и да я притисне силно до гърдите си така, както тя притискаше плюшените животни. Пое с усилие малко въздух.

— Да, Пип, малко съм тъжен.

— Ще плачеш ли?

Хийт преглътна буцата, заседнала на гърлото му.

— Не, момчетата не плачат.

Вратата зад нея се отвори и се появи леля й — русокоса, властна и безмилостна. Не му обърна никакво внимание. Вместо това приклекна до племенницата си, повдигна една от малките й опашчици и заговори тихо в ухото й. Той бръкна в джоба си за ключовете.

Фийби се обърна, за да влезе в къщата. Пипи пусна плюшените животни и затопурка надолу по стълбите.

— Пуинц! Трябва да ти кажа нещо. — Затича се към него, а розовите й маратонки проблясваха във въздуха. Когато стигна до него, наведе глава назад, за да го вижда по-добре. — Зная една тайна.

Той се наведе към нея. Тя ухаеше на невинност, флумастери и плодов сок.

— Каква?

— Леля каза да не казвам на никого, дори и на мама, а само на теб.

Хийт погледна към верандата, но Фийби бе изчезнала.

— За какво се отнася?

— За Бел! — ухили се малкото дяволче. — Тя е заминала за нашия лагер!

Мощният прилив на адреналин във вените го зашемети. Зави му се свят. Вдигна Пипи, притисна я към гърдите си и я разцелува по бузките.

— Благодаря ти, скъпа. Благодаря, че ми каза.

Тя хвана брадата му, намръщи се и го бутна.

— Бодеш!

Той се засмя, целуна я още веднъж и я остави на земята. Беше забравил да изключи телефона си и той иззвъня. Очите й се разшириха. Хийт машинално отговори.

— Чампиън.

— Хийтклиф, имам нужда от агент, човече — излая Дийн, — и се кълна в Бога, че ако още веднъж ми затвориш…

Той пъхна телефона в ръката на Пипи.

— Поговори с този мил чичко, захарче. Кажи му, че твоят татко е най-великият куотърбек на света.

Докато потегляше с колата от алеята, видя как момиченцето се запъти обратно към верандата, притиснала телефона до ухото си, а опашчиците й подскачаха весело, докато тя бърбореше оживено.

Завесата на единия прозорец се раздвижи и Хийт зърна за миг най-могъщата жена в НФЛ. Може би бе игра на въображението му, но му се стори, че тя се усмихва.

24.

Малко преди полунощ Хийт стигна до лагера «Уинд Лейк». Мракът, усилван от дъжда, се разкъсваше само от слабата светлина на фенерите във викториански стил върху високите стълбове на поляната и от единствената лампа на верандата на пансиона. Чистачките се движеха неуморно върху предното стъкло на аудито. Студените бунгала бяха празни през зимата. Не светеха дори фенерите на пристана. Отначало смяташе да дойде със самолет, но малкото летище беше затворено заради лошото време, а той нямаше търпение да чака да разрешат полетите. Макар че трябваше, защото заради бурята осемчасовото пътуване се бе удължило с два часа.

Беше потеглил късно от Чикаго. Притесняваше се, че годежният пръстен още не бе в него — искаше да й подари нещо по-ценно — затова се върна в Уикър Парк, за да вземе новата й кола. Нямаше да може да я надене на пръста й, но поне тя щеше да се увери колко сериозни са намеренията му. За нещастие, моделът ауди «ТТ Роудстър» не бе пригоден за високи метър и осемдесет хора и след десетчасово шофиране краката му изтръпнаха, вратът му се схвана, а главата му пулсираше болезнено от безбройните чаши черно кафе. На задната седалка подскачаха десетте балона с герои на «Дисни». Беше видял връзката от пъстроцветни балони, когато спря да зареди на една бензиностанция, и импулсивно ги купи. През последните сто километра слончето Дъмбо и Круела де Вил го удряха по тила.

През пелената от дъжда, плющящ върху предното стъкло, различи редицата празни люлеещи се столове на предната веранда. При все че бунгалата бяха затворени, Кевин му бе казал, че и по това време на годината в пансиона има туристи, дошли да се насладят на есенния пейзаж, и светлините на аудито осветиха пет-шест автомобила, паркирани отстрани на сградата. Но колата на Анабел не беше сред тях.

Аудито подскочи заради дълбока локва, когато Хийт зави по пътеката, извиваща се покрай брега на тъмното езеро. Не за пръв път му хрумна, че пътешествието до северните гори, само въз основа на думите на едно тригодишно момиченце, внушени от една жена, която го ненавиждаше, може би не беше най-разумната му постъпка, но той я бе извършил.

Натисна спирачките, когато фаровете най-после осветиха това, което търсеше през последните десет часа: колата на Анабел, паркирана пред «Полски кремове». Облекчението бе толкова силно, че главата му се замая. Спря зад Шърман и се взря през дъжда към тъмното бунгало. Едва се удържаше да не се втурне вътре, да я събуди и да й каже всичко, което преди не можеше. Но не беше в състояние да обсъжда бъдещото си щастие, докато не поспи няколко часа. Пансионът бе затворен за през нощта, а той не можеше да рискува да отседне в града, защото на любимата му можеше изведнъж да й скимне да си тръгне, преди той да се е върнал. Имаше само един изход…