Извъртя на задна аудито, за да блокира пътеката. След като се увери, че тя не може да потегли, изключи двигателя, избута настрани Дафи Дък и отпусна максимално седалката назад. Но въпреки изтощението не можа веднага да заспи. Твърде много гласове от миналото. Прекалено много спомени за случаите, когато любовта му бе нанасяла безмилостни удари… при това всеки път.

Студът събуди Анабел преди алармата на часовника, нагласена за шест. През нощта температурите бяха паднали и одеялото не можеше да я предпази от сутрешния мраз. Моли й бе казала да отседне в пансиона, където семейство Тъкър имаха отделен апартамент, но тя предпочете уединението на «Полски кремове». Сега съжаляваше за решението си.

Горещата вода бе спряна миналата седмица и тя наплиска лицето си със студена. След като помогне при сервирането на закуската, ще се поглези малко и ще покисне до насита в горещата вана в апартамента на Моли. Вчера бе изявила желание да помогне със закуската, когато разбра, че момичето, което обикновено работеше първа смяна, се е разболяло. Работата щеше да й помогне да се разсее.

Втренчи се в лицето с хлътнали очи, което се взираше в нея от огледалото. Жалка картинка. Но всяка сълза, пролята в лагера, щеше да остане тук — когато се върне в града, няма повече да плаче. Тук щеше да оплаче несподелената си любов. Нямаше намерение да прекара целия си живот в хленч и самосъжаление, но нямаше и да се терзае, задето бе решила за кратко да се скрие от света. За нейно нещастие, се бе влюбила в мъж, неспособен да отвърне на чувствата й. Ако една жена не може да поплаче заради това, значи, нямаше сърце.

Отдръпна се от огледалото, върза косата си на конска опашка, навлече дънки и един топъл пуловер, който взе назаем от гардероба на Моли, и обу маратонките си. Излезе през задната врата на бунгалото. Бурята най-сетне се бе укротила и докато вървеше надолу по пътеката, водеща към езерото, студеният чист въздух караше дъха й да образува малки облачета. Мокрият килим от есенни листа жвакаше под краката й, от дърветата върху главата й падаха дъждовни капки, но видът на езерото в ранната утрин мигом повдигна духа й. Не й пукаше, че ще се измокри.

Добре, че дойде тук. Хийт беше опитен манипулатор и всяко препятствие по пътя му за него бе предизвикателство. Щом се върне, той ще я преследва неуморно и ще се опита да я убеди, че трябва да бъде доволна от мястото, което й е отредил в живота си — след клиентите, срещите, телефонните разговори и ненаситната амбиция. Не можеше да се върне, преди всички защитни прегради да са издигнати здраво по местата в сърцето й.

Над езерото мъглата бе пръснала призрачните си пипала, а двойка снежнобели чапли се хранеха край брега. Въпреки обгърналата я тъга младата жена се опитваше да открие няколко мига спокойствие. Преди пет месеца може би щеше да се задоволи с емоционалните остатъци, които Хийт й подхвърляше, но не и сега. Сега знаеше, че заслужава по-добро. За пръв път Анабел имаше съвсем ясна представа коя е и какво иска от живота. Гордееше се с всичко, което бе постигнала с «Идеалната половинка», че е изградила нещо хубаво и полезно. Но още повече се гордееше със себе си, задето бе отказала да се примири с половинчатата любов, която й предлагаше Питона. Тя заслужаваше да обича открито и волно — без задръжки и тайни — и да получи същото в замяна. А с него това беше невъзможно. Извърна се от езерото с убеждението, че е постъпила правилно. Засега това бе единствената й утеха.

Когато влезе в пансиона, тутакси се захвана за работа. Докато гостите пълнеха трапезарията, Анабел наливаше кафе, разнасяше панерчета с топли кифлички, зареждаше платата върху бюфета и дори успя няколко пъти да се пошегува. Към девет часа трапезарията се изпразни и тя вече можеше да се върне в бунгалото. Преди това си взе очакваната вана и проведе няколко телефони разговора. От най-големия майстор в занаята бе разбрала колко важен е личният контакт, а тя имаше клиенти, които зависеха от нея.

Каква ирония, че от Хийт се бе научила на толкова много неща, включително и на необходимостта да следва собствените си виждания, а не да подражава. «Идеалната половинка» никога нямаше да й донесе богатство, но Анабел знаеше, че призванието й е да дарява щастие на хората. На всякакви хора. Не само на красиви и преуспели, но и на недодялани и неуверени, злочести и не толкова умни. И не само на младите. Независимо че старците не носеха печалба, тя не можеше да ги изостави. Работата на сватовница беше сложна, непредсказуема и понякога доста тежка и неблагодарна, но на нея й харесваше.

Стигна до пустия плаж и се спря за кратко. Сгуши се в пуловера и закрачи по пристана. Без летните посетители, край езерото беше тихо и спокойно и в главата й изведнъж нахлуха спомените за онази нощ, когато с Хийт танцуваха на пясъка. Тя седна и вдигна колене към брадичката си. Два пъти се бе влюбвала в непълноценни мъже. Но никога повече.

Зад гърба й се чуха стъпки. Някой от гостите.

Анабел притисна мократа си буза към коляното, за да попие сълзите си.

— Здравей, скъпа!

Тя вдигна рязко глава, а сърцето й подскочи. Той я бе намерил. Трябваше да се сети.

— Използвах четката ти за зъби — оповести той зад гърба й. — Щях да си услужа и със самобръсначката, но установих, че няма топла вода.

Гласът му звучеше пресипнало, сякаш отдавна не е разговарял.

Анабел бавно се обърна. Очите й се разшириха от изненада. Беше рошав и небръснат, а дрехите му представляваха странна смесица. Под овехтялото червено яке се виждаха избеляла оранжева тениска и тъмносин панталон, толкова смачкани, все едно беше спал с тях. В ръката си държеше връзка балони с героите на «Дисни». Гуфи, верният приятел на Мики Маус, се беше спукал и висеше унило покрай крака му, но той явно не бе забелязал. С опърпания си вид и балоните би трябвало да изглежда нелепо, ала сега, когато лустрото, което с толкова труд бе постигнал, се бе заличило, той й се стори още по-заплашителен.

— Не биваше да идваш тук — чу се тя да казва. — Губиш си времето.

Хийт наклони глава и се ухили с усмивката си, запазена марка за клиентите.

— Хей, трябваше да е като в «Джери Магуайър». Помниш ли? «Ти ме спечели от пръв поглед.»

— Кльощавите жени са много безволеви и стават лесна плячка.

Фалшивият му чар се бе изпарил като хелия в балона с Гуфи. Той сви рамене и пристъпи по-близо.

— Истинското ми име е Харли. Харли Д. Кампионе. Познай какво означава «Д»?

— Дръвник?

— Дейвидсън. Харли Дейвидсън. Харесва ли ти? Моят старец обичаше готините шеги, ала само ако не са на негов гръб.

Нямаше да му позволи да я разиграва, като използва съчувствието й.

— Върви си, Харли. Вече си казахме всичко. Хийт пъхна свободната си ръка в джоба на якето.

— Все се влюбвах в гаджетата му. Той беше хубавец и знаеше как да омайва нежния пол, когато пожелаеше, затова жените винаги се тълпяха край него. Всеки път когато доведеше у дома някоя нова, аз все вярвах, че ще остане, че най-после той ще се вразуми и ще се държи като истински баща. Имаше една жена… Каръл. Умееше да забърква манджи от нищо. Точеше тестото с бутилка и ми позволяваше да го режа на тънки ивици. Никога в живота си не съм ял нещо по-вкусно. Една друга — казваше се Ерин — ме караше с колата където си пожелая. Подправи подписа му върху бележка от родителя, с която ми се позволяваше да играя футбол. Когато си тръгна, останах без шофьор, така че трябваше да извървявам повече от шест километра до стадиона, освен ако по магистралата някой не ме качеше на автостоп. Ала това ми се отрази добре. Станах по-издръжлив от останалите момчета. Не бях най-силният, нито най-бързият, но никога не се предавах, а това беше важен житейски урок.

— Понякога да се откажеш навреме, е истинското изпитание за силния характер.

Със същия успех можеше да остане безмълвна. Той продължи, сякаш не бе заговаряла:

— Джойс ме научи да пуша и на някои други не особено прилични неща, но тя си имаше проблеми и аз се опитвам да не я обвинявам и да запазя добър спомен за нея.

— Вече е твърде късно за това.

— Лошото беше, че… — Хийт се бе втренчил в дъските под краката си и не я поглеждаше. — Рано или късно, всяка една от тези жени, които обичах, си отиваше. Не зная. Може би днес нямаше да съм тук, ако някоя от тях се бе задържала. — Вдигна очи към нея. Старите му войнственост и предизвикателност се бяха завърнали. — Отрано научих, че никой няма да ми поднесе нищо на тепсия. Това ме направи коравосърдечен.

Но не повече от нея. Анабел събра сили и се изправи.

— Ти си заслужавал по-добро детство, но аз не мога да променя миналото. Онези години са те превърнали в днешния човек. Не съм в състояние да поправя това. Не мога да те излекувам.

— Това вече не ми е нужно. Тази работа е свършена. Обичам те, Анабел.

Болката беше почти непоносима. Говореше й това, което знаеше, че тя иска да чуе, и младата жена не му повярва нито за миг. Думите му бяха внимателно подбрани с една-единствена цел — да сключи успешната сделка.

— Не, не ме обичаш — успя да отрони Анабел. — Просто мразиш да губиш.

— Не е това.

— Победата е най-важното за теб. Ти дишаш и живееш с нея.

— Не и когато става дума за теб.

— Не го казвай! Това е жестоко. Познаваш се много добре. — Очите й се наляха със сълзи. — Но аз също зная коя съм. Аз съм жена, която няма да се задоволи с второто място. Искам най-доброто — додаде тихо. — А ти не си това.

Той се сви, сякаш го бе ударила. Въпреки своята болка, тя не искаше да го нарани, но поне един от тях трябваше да изрече истината.

— Съжалявам — прошепна. — Няма да прекарам живота си в очакване да ми подхвърлиш остатъци. Този път упорството няма да ти донесе победата.

Той не се опита да я спре, когато тя си тръгна от пристана. Щом стигна до пясъка, Анабел пристегна краищата на пуловера и закрачи към гората, като си заповяда да не се обръща. Но щом се озова на пътеката, не издържа.

Пристанът беше пуст. Всичко бе застинало. Само връзката балони се издигаше бавно нагоре в сивото октомврийско небе.

Отне й малко време, за да събере багажа си. Една сълза капна на ръката й, докато закопчаваше ципа на сака. Толкова се бе уморила да плаче. Вдигна сака и с вдървени нозе отиде до външната врата. Докато слизаше по стъпалата, си повтаряше, че никога няма да се откаже от себе си заради когото и да било. Неочаквано се спря. Особено заради мъжа, блокирал колата й със спортното сребристо ауди…

Наистина се беше постарал. Гигантски дъб й пречеше да подкара колата напред, а аудито не позволяваше да излезе на заден ход. Временните автомобилни номера от щата Илинойс не оставяха съмнение чие дело бе това. Нямаше да понесе още една среща с него. Замъкна сака обратно в бунгалото, ала едва го пусна на пода, когато чу скърцането на гуми по чакълестата алея. Отиде до прозореца, но не беше Хийт. Някаква тъмносиня спортна кола бе спряла точно зад аудито. Заради гъстите дървета не можа да види кой е новият гост, решил да посети лагера.

Това вече бе прекалено. Анабел се отпусна на дивана и зарови лице в длани. Защо той трябваше да усложнява всичко?

По верандата се чуха леки стъпки, прекалено леки, за да бъдат негови. На вратата се почука. Едва влачейки крака, Анабел прекоси стаята, отвори вратата… и извика. Но за нейна чест не беше сърцераздирателен писък като във филм на ужасите, а по-скоро сподавен вопъл.

— Зная — произнесе един познат глас. — Имала съм и по-добри дни.

Анабел неволно отстъпи крачка назад.

— Цялата си синя.

— Козметична процедура. Беленето на кожата вече започна. Може ли да вляза?

Анабел се отдръпна. Дори да не беше със синьо лице, което се бе напукало като евтина чанта от имитация на крокодилска кожа, Порша явно не беше в най-добрата си форма. Мастиленочерните й коси бяха прилепнали към главата, чисти, но без да са оформени в изискана фризура. Отпред на белия пуловер имаше скорошно петно от кафе. Беше напълняла и джинсите й бяха тесни. Тя огледа бунгалото.

— Говори ли с Хийт?

— Ти какво правиш тук?

Пауърс отиде до кухнята и надникна през вратата.

— Организирам последното си запознанство. Ти избра Делейни Лайтфийлд. Аз избирам теб. Добре дошла като клиент на «Стабилни бракове». Да видим дали ще ти намерим някакъв грим. Прилични дрехи също няма да са излишни.

— Ти си луда!

Порша я удостои с изненадващо жизнерадостна усмивка.

— Да, но не чак толкова, колкото бях преди. Стана по-интересно да се живее. След като изплашиш цял ресторант, пълен с хора — «Бъргър Кинг» край Бентън Харбър — вече няма защо да се тревожиш за външността си. Чувстваш се напълно освободена.

— Влязла си в «Бъргър Кинг» в този вид?

— За да се отбия в тоалетната. Освен това Боди ме предизвика.

— Боди?

Тя се усмихна. Синьото около устните й правеше хубавите й бели зъби да изглеждат жълти.