Не я намери. Нещо повече, голяма част от книжата бяха напълно невинни. Между тях имаше банкови извлечения, влогови документи и нотариални актове за недвижими имоти. Очевидно истинските доказателства за деловия живот, който Карл водеше, бяха скрити в сейфа.

Ан затърси някакво съобщение, оставено за адвоката Макс Бегелман. Бележка, запечатан плик или нещо подобно. Никакъв резултат. За сметка на това в чекмеджето на бюрото откри копие от завещанието на Карл. Беше го оставил там по необходимост, за да могат тя и адвокатът му да го намерят в случай, че умре.

Ан седна и изчете завещанието. Предполагаше, че някъде в него има условие, отнасящо се до сейфа и вероятно дори за комбинацията.

Ала не откри нищо.

Между другото забеляза инструкциите на Карл за разпределението на имуществото му. По-голямата част се наследяваше директно от Ан. Оставяше малка годишна издръжка на майка си в Италия, друга — на сестра си в Ню Джързи.

„Значи все пак ме обича“, помисли си Ан с презрение. Карл Рицо вече не я интересуваше. В сърцето й имаше място само за Джоузеф Найт.

За комбинацията обаче в завещанието не се споменаваше нищо. А тя знаеше, че най-важните тайни на Карл трябва да са в сейфа. Дойде й наум, че намиращото се в сейфа е толкова важно, тъй изобличително, че Карл не би желал да бъде отваряно за съдебно легализиране на наследството. Можеше и никога да не види бял свят.

Тогава сигурно имаше наум нещо още по-особено и по-коварно.

Тя вече се канеше да прибере листовете, когато нещо привлече погледа й. На последната страница бе прибавено допълнение към завещанието.

„Освен това изисквам, след като умра, с портрета на съпругата ми по никакъв начин да не се предприема нищо без съгласието и указанията на адвоката ми Макс Бегелман. В случай, че по това време Макс Бегелман е починал или отсъства, портретът да се предаде на лицето или лицата, упоменати в настоящото завещание.“

Ан Рицо разбра, че е намерила това, което търсеше.

Тук се криеше нещо повече от кратката инструкция. Вероятно някакъв шифър между мъжа й и Макс Бегелман, някакво указание, което Макс знаеше как да разтълкува.

Тя прибра завещанието, излезе от кабинета и слезе в дневната на долния етаж. Светна лампата в нишата на тавана, която осветяваше портрета. Беше хубава картина, дело на най-добрия художник-портретист в Средния запад, рисувал всички дами от висшето общество. На него Ан изглеждаше великолепна, изискана, аристократична. Нямаше съмнение, че Карл я вижда такава или искаше да я вижда така. Тя бе толкова свикнала с присъствието му в дневната, че дори не го беше поглеждала от месеци насам.

Сега започна внимателно да го изучава. Опита се да го погледне с очите на Макс Бегелман — както умният мъж би го гледал след смъртта на Карл. Питаше се дали нямаше някакво указание за Макс под боята, в рамката или в платното.

Взе една лупа от писалището и прегледа целия портрет за тайни знаци или скрити цифри. Разгледа гънките на рисуваната си рокля, мазките на четката в косата си, фона от драперии и светлосенки.

Не намери нищо. Очите й пареха от напрежение, гърбът я болеше от протягането, за да разглежда картината под лупа.

Тогава погледът й бе привлечен от огърлицата на портрета — красивата диамантена огърлица, която Карл й подари, когато поиска ръката й. Неизвестно защо, на портрета огърлицата изглеждаше различно.

Ан дълго я гледа, после с леки стъпки отиде тихо до стаята си и извади от кутията с бижута истинската огърлица.

Върна се, застана пред картината и дълго мести поглед от скъпоценното бижу в ръката си към рисувания образ и обратно. Скоро разбра, че не са еднакви.

Броят на скъпоценните камъни бе различен. Различно бе и разположението им между златните обковки. Разликата бе твърде незначителна, за да се забележи от случаен наблюдател, но и твърде добре замислена, за да бъде пропусната от някой, който търсеше подобна подробност.

На рисунката имаше три групи от камъни, както и в самата огърлица. Но броят на камъните във всяка група, както и броят на италианските златни мъниста между групите от камъни бяха променени от художника.

В първата група в действителност имаше пет камъка, а на картината те бяха шест. Във втората група бяха променени от осем на седем. В третата група от осем бяха станали шест. Броят на италианските златни мъниста, отделящи всяка група диаманти, също бе променен.

Ан вече беше сигурна, че е открила това, което търсеше.

С разтуптяно до полуда сърце изтича до писалището си, взе един лист и записа броя на камъните и мънистата от картината. Изгаси лампите в дневната, върна се в стаята си и внимателно се вгледа в двете серии от числа.

Започна от най-простото. Просто нареди числата две по две, за да получи двуцифрено число. Там, където в огърлицата имаше пет камъка, а на картината — шест, се получи числото 56. Опита да събира числата, след това да ги изважда едно от друго. После започна да опитва по-сложни действия, анализирайки пермутациите и комбинациите, които се получаваха от броя на мънистата и камъните, умножавани и делени по различни начини.

Към три часа сутринта, когато Карл Рицо се прибра, Ан бе разработила с помощта на числата осем основни комбинации за сейфа в кабинета. Когато чу, че входната врата се отваря, мушна листчето на дъното на кутията за бижута — каква ирония! — и бързо се пъхна под завивките. Когато Карл влезе в спалнята, се престори на заспала. С облекчение разбра, че бе твърде уморен, за да мисли за секс, понеже той веднага си легна.

На следващия ден започна ново очакване. Ан знаеше, че не можеше да влиза в кабинета, докато прислугата е будна. Трябваше да чака Карл отново да излезе. Но тази вечер той си остана у дома, както и следващите два дни. Тя бе принудена да слуша монотонния му говор на вечеря и да понася да я люби с несръчно въодушевление късно през нощта. Очевидно престорената й страст преди няколко дни го бе изпълнила с идеи за нови интимности. Сякаш искаше да се сближат. Дори й засвидетелства по-голяма обич от обикновено. Струваше й се, че ще се пръсне под тежестта на ласките му. Повдигаше й се от миризмата на тялото му, от вкуса на езика му, когато я любеше. Но търпеше заради Джоузеф Найт.

Най-после на петата нощ Карл отново излезе. Ан бе готова. Когато къщата утихна, тя тихо тръгна боса по коридора, влезе в кабинета, отмести ламперията и откри сейфа. В треперещата й ръка бе листът, на който бе изписала възможните комбинации.

Опита първата. Нищо. Сейфът си оставаше надеждно заключен.

Премина неустрашимо към втората серия числа. Усилията й отново се увенчаха с неуспех.

Погледна часовника на бюрото. Беше един часът. Имаше поне още един час, докато Карл се върне. Никога не си идваше преди два.

С вдървени от тревога пръсти продължи да опитва комбинациите. От вълнение въртеше диска прекалено бързо и трябваше да започва отново и отново. Дишаше учестено, ръката й трепереше.

След половин час при завъртането на диска езичетата помръднаха и бравата щракна. Дръжката на сейфа видимо помръдна. Тя я дръпна и тежката врата се отвори. Беше успяла.

Едва не извика от радост. Откога чакаше този момент! Беше изпълнила поръчението на Джоузеф Найт. Бързо изпробва комбинацията отново, за да се увери, че действа, и се помъчи да я запомни. После посегна да затвори вратата на сейфа.

Ала любопитство спря ръката й и тя предпазливо надникна в съдържанието на сейфа. Остана поразена. Беше пълно с пари в брой, с ценни книжа и документи за най-различни незаконни сделки. Ан не разбираше от незаконна дейност, но пред очите й имаше неоспорими доказателства, че мъжът й е замесен в търговия с наркотици, в проституция, хазарт, изнудване и дори по-тежки престъпления. В този сейф имаше доказателства, достатъчни да го изпратят във федералния затвор с три доживотни присъди.

Тя поклати глава, затвори сейфа, излезе от кабинета и се върна в спалнята си. Там отново повтори комбинацията, за да се убеди, че наистина я е запомнила.

Рицо се прибра в три часа. Беше в настроение да се люби с жена си, но когато видя колко дълбоко е заспала и колко уморена изглежда, сърце не му даде да я безпокои. През ум не му минаваше, че е стояла будна до малките часове и бе работила, за да го предаде.

На другия ден Ан се обади в градската кантора на Джоузеф Найт от обществения телефон в тенис клуба. Продиктува комбинацията, която бе открила, и получи благодарности за положените усилия.

Тогава се прибра у дома, седна и зачака.

Десет дни по-късно, докато Карл Рицо и жена му бяха на театър, къщата бе ограбена с взлом. Беше обикновен грабеж, явно дело на аматьори — откраднати бяха някои сребърни предмети и бижута. Единственото, което го правеше по-различен, бе, че всички прислужници, намиращи се в къщата по това време, бяха зашеметени с палки.

Когато Карл Рицо научи за обира, той незабавно провери сейфа в тайния си кабинет. Когато погледна вътре, кръвта му се смрази.

Наличните пари и ценните книжа не бяха покътнати. Нито финансовите документи, свидетелстващи за значителните данъчни престъпления, които бе вършил за последните петнайсет години.

Но поверителните материали, документиращи факта, че през дългите доходни години на мошеничества с лихварски операции, хазарт, проституция и трафик на наркотици бе действал зад гърба на Чикагския престъпен синдикат, липсваха от сейфа. Тези документи доказваха, че Карл Рицо е ренегат, нечестен спрямо мафията, на която дължеше толкова много за положението си в града.

Рицо си даваше сметка, че липсата на тези документи е смъртната му присъда. Той незабавно утрои охраната в къщата, нае нови телохранители. Пътуваше до офиса си, придружаван от въоръжени до зъби главорези, и се преструваше, че води сделките си както обикновено. После без никакво предупреждение двамата с Ан напуснаха страната.

Карл съобщи на съдружниците си, че той и жена му имали нужда от почивка и заминавали на обиколка из Европа. Щели да отсъстват най-малко три седмици.

Това, което не каза никому, бе, че деветдесет процента от авоарите му заминаха с него на борда на кораба, пътуващ към Хавър. Тези авоари в пари и ценни книжа щяха да бъдат внесени на сметка в швейцарска банка. Рицо нямаше намерение да се връща в Съединените щати. Щеше да започне всичко отново в Европа, където никой не го познаваше. Щеше да му е трудно, особено на неговата възраст. Но той нямаше избор. Ставаше дума за оцеляването му. Мафията не забравяше тези, на които имаше зъб. Ако кракът му стъпеше отново на американска земя, с него беше свършено.

На кораба Карл въздъхна с облекчение. Оставяше родната си страна, но оставяше и неумолимите си преследвачи, които неминуемо щяха да го убият, ако не бе избягал.

Започна да се наслаждава на първокласните условия на кораба. Той и красивата му жена бяха поканени да вечерят на капитанската маса. Заведе Ан да танцува в балната зала и видя как пътниците от първа класа в официалните си облекла й се възхищават. Двамата с нея седяха на горната палуба, гледаха лунната светлина над океана и говориха за новия си съвместен живот. Каза й, че Чикаго му е омръзнало, че е провинциален град с ужасен климат и недостатъчно изтънчени жители. Европа щеше да е вълнуваща промяна и за двамата.

Ан се усмихваше и мълчеше. Знаеше, че наоколо има хора от личната охрана, които наблюдават и Карл, и нея. Трябваше да изглежда въодушевена от новите планове на Карл. Последното нещо, което искаше, бе да му даде дори най-нищожния намек, че е замесена в неволята, принудила го да бяга от родния град.

За Рицо това бе романтично пътуване. Всяка нощ любеше Ан в просторната си кабина. С всеки изминал ден, колкото повече Америка се отдалечаваше зад пенещата се диря на кораба, а Европейският континент приближаваше, той се чувстваше все по-сигурен.

Пътуването завърши в едно мъгливо утро на пристанище Хавър. Корабът бе ескортиран до мястото за хвърляне на котва от френски буксири. Пристанищните власти се качиха на борда, за да освободят плавателния съд, а френските митничари чакаха на кея.

Карл Рицо стоеше до перилата с жена си и с усмивка наблюдаваше суетнята наоколо. Носачи мъкнеха багаж, пътници махаха на посрещачите на кея.

Неочаквано Карл тихо изсумтя и се хвана за гърлото, сякаш не можеше да си поеме дъх. Ан се обърна, за да го попита какво има. Той не можа да й отвърне и бавно се свлече на палубата. Очите му се изцъклиха, втренчени в красивото й лице.