Но отговорът й тогава бе искрен и момичешки. В момента в ръцете му имаше друго същество — стопроцентова жена, движена от неописуема страст, отдаваща се цяла и очакваща в замяна същото от него.

Тази промяна физически привличаше Джо. Настойчивостта на ласките й го възпламеняваше и той усети, че се възбужда до полуда. Накрая, когато не можеше вече да издържа, той я притисна силно и се отдаде на върховната наслада. Цялото му тяло потрепери. Чувстваше се изпразнен до дъно. Гърлото му пареше. Тя все още го прегръщаше. Чуя как мърка — тихо, издълбоко, с върховно и зловещо задоволство.

Дълго лежаха в тишината. Никой не проговаряше.

После тя се изви настрана и го погледна.

— Защо ме остави?

Джоузеф Найт вътрешно въздъхна.

— Защото трябваше — отвърна предпазливо.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя. Красивите й гърди се раздвижиха, когато подпря глава на ръката си.

Джо едва сега осъзна, че е направил голяма грешка, когато я пусна в апартамента си. Явно го бе проследила дотук. Бе положила огромни усилия, докато намери нюйоркския му адрес.

— Трябваше да продължа напред — каза той. — Както и ти. И двамата имахме свой живот.

Тя поклати глава — красноречиво движение, наситено с пълно отрицание, сякаш бе казал нещо нелепо и детинско.

— Но аз те обичам.

Дълго време никой не продума. Ан го гледаше в очите и търсеше ефекта от думите си. Най-сетне мълчанието му й каза това, от което може би най-много се бе страхувала.

Погледът й стана неприветлив.

— Мислиш ли, че е толкова лесно?

Той я погледна в очите.

— Не е. Не беше лесно да се оправя с мъжа ти. Той се опитвате да ме разори. Нямах друг избор, трябваше да се защитя. Не беше лесно и да те оставя. Но и това трябваше да направя. Както ти казах, и двамата си имахме свой живот…

— Джо, ние го убихме — каза тя изведнъж. — Ти и аз. Ние убихме Карл.

— Не е вярно.

Тя отново поклати глава.

— Може би не ние насочихме ножа, но ние направихме така, че да се случи. Аз ти помогнах, а ти му го скрои така, че собствените му хора го унищожиха. Мислиш ли, че можеш толкова лесно да забравиш?

— Трябва — каза Джо, като я гледаше внимателно. — Карл си получи заслуженото. Това е. Край.

— Наистина ли, Джо? — запита тя, повдигайки една от тънките си вежди. — Наистина ли?

Той седна в леглото.

— Какво искаш да кажеш? Какви ги говориш, Ан? Какво искаш?

— Искам да се ожениш за мен. — Думите бяха изречени с измамно нисък глас, но подплатени с огромно убеждение. Прелестна в голотата си сред чаршафите, тя наистина имаше вид на страшна и коварна магьосница.

Джоузеф Найт напрегнато мислеше. Беше свикнал да си има работа с мъже. Познаваше силата и слабостите им, както познаваше себе си. Ала Ан бе създание от друга мая. Той никога не бе гледал на жените достатъчно сериозно, за да се замисля какво има в душите им. Сега пред него бе една от тях — разярена, тласкана от тайнствена сила, каквато той самият никога не бе усещал.

Той претегли думите си, преди да отговори. Разбра, че всякакви защитни маневри щяха да бъдат безсмислени. Ставаше дума за сериозни неща, за бизнес. Учтивият отказ нямаше да мине.

Затова Джоузеф Найт прибягна към стария си навик да мисли като бизнесмен. Тя бе направила първия ход. Беше минала през какви ли не трудности, за да го реализира, и щеше да го използва докрай. Той трябваше да й го отнеме. Това бе първото му правило и като бизнесмен, и като мъж. И щеше да го следва неотстъпно.

— Аз не те обичам, Ан. И не искам да се женя за теб.

Видя как за миг тялото й се сгърчи. Очите й широко се разтвориха. Сякаш някой я бе промушил с нож. Гледката будеше състрадание. Думите му я бяха изненадали.

Но Ан се съвзе.

Изразът на неизказана самота и отчаяние се стопи, изместен от предишния — на заинатената увереност.

— Ти уби мъжа ми.

— С мъжа ти стана това, което трябваше да стане — поправи я той. — Сега ти си свободна. Това е най-важното.

Тя отново поклати нетърпеливо глава, сякаш той нарочно се опитваше да я обърка с детински безсмислици, когато тя знаеше обективната, зрялата истина.

— Аз ти отдадох сърцето си, а ти уби мъжа ми. Трябва да бъдеш почтен, Джо, трябва да се ожениш за мен. Затова съм дошла чак дотук.

Джоузеф Найт се поколеба. Търсеше най-подходящите думи. Но такива думи нямаше.

— Не, Ан. Няма да го направя.

Очите й помръкнаха.

— Тогава ще те предам.

Той въздъхна. Не искаше да й причинява болка. Но трябваше да се брани.

— На кого ще ме предадеш? И за какво? Мъжът ти беше убит от членове на известен престъпен синдикат. Не съм им плащал за това, нито съм ги карал да го правят. Няма никакви доказателства, че съм свързан с тях. Не можеш да ме предадеш, Ан. А дори да го направиш, ще трябва да признаеш участието си. Ще свършиш в затвора.

— Аз вече съм затворница — каза тя.

Джоузеф Найт не можа да й отвърне.

Стоеше и я гледаше. Бе трогателна в голотата си, но и страшна в непоколебимостта си. Красивото й крехко тяло неестествено контрастираше с леденосините очи.

— Никога не съм ти казвал, че те обичам — каза той. — Никога не съм те молил да се омъжиш за мен. Нямам намерение да го правя и сега. Нищо не можеш да направиш, Ан.

— Напротив, мога! — изсъска тя и скочи към него от леглото.

Преди да успее да я спре, тя се метна на врата му и здраво се вкопчи в него. Краката й бясно се обвиха около кръста му. Задраска го по очите, по страните и по врата, взе да го удря, да забива нокти в него. В гласа й се прокрадваха тихи, яростни степания. Той се мъчеше да я откъсне от себе си, но слабите й крака с нечовешка сила се бяха вкопчили в него. От красивите й устни се засипаха груби ругатни.

— Копеле… Мръсно копеле такова…

Драскотините смъдяха. Той изохка от болка. Накрая успя да я улови за китките, дръпна я и я блъсна върху леглото. Тя се стовари настрани, все още вкопчена в коленете му, но вече не ожесточено, а с отчаяние. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Обичам те — изплака тя. — Не можеш сега да ме оставиш. О, боже…

Безнадеждността й късаше сърцето на Джо. Никога не бе виждал, никога не си беше представял, че може да съществува такава печал. И причината бе той.

Но не можеше да отстъпи. За нея нямаше място в живота му. Никога не бе имало място за никоя жена и нямаше да има. Свободата му бе заложена на карта. Нямаше да я отстъпи.

Той внимателно освободи краката си от прегръдката й. Тя отново се просна върху леглото и се разрида неудържимо. Изглеждаше така самотна, така изоставена, че Джо извърна очи.

Погледна дрехите си, които се валяха на пода. Нахлузи панталоните, облече ризата и застана пред огледалото в банята, за да оправи косата си, разрошена от ласките и яростта й. По страните му имаше кръв, той я избърса. После се върна при нея.

— Къде си отседнала? Ще ти повикам такси.

Тя се бе успокоила. Лежеше гола в леглото и го гледаше. Дълго и вторачено, с очи на дете, които не можеха да повярват. Невинни, трагични очи.

Тогава се появи отново онзи тъмен и изгарящ блясък, който никога преди не бе срещал у нея, и погледът й се изпълни с невиждана омраза.

— Нямам нужда от таксито ти!

— Не можеш да си отидеш така — каза той и посочи голотата й.

— Дойдох така — отвърна тя с ирония, която звучеше странно в нейната уста. — Мисля, че мога и да си отида така.

Тя облече палтото си. Той все така я гледаше.

— Ан, съжалявам.

— Не се извинявай — каза тя гневно. — Не ти прилича. Освен това… — Започна, но млъкна.

На вратата спря, за да закопчае шлифера си. Погледна го. Очите й имаха съвсем ново изражение. Молбите, оскърблението, дори яростта й ги нямаше. На тяхно място имаше студена решимост.

— Още не си видял на какво съм способна.

Джо усети как самообладанието му го напуска, когато вратата тихо тракна след нея.



След тази нощ Джоузеф Найт заживя нащрек. Беше повярвал на заканата на Ан Рицо и бе убеден, че пак ще си има работа с нея.

Въпреки че не я видя в близките дни, подозренията му изглеждаха основателни.

През седмицата след посещението й в апартамента му на няколко пъти някой се обаждаше анонимно по телефона, вкъщи и в кантората му. Отсреща веднага затваряха, сякаш имаше грешка, но въпреки това Джо мислеше, че знае кой е.

Имаше също чувството, че го наблюдават, вероятно отдалеч. Питаше се дали това чувство не е в резултат на телефонните обаждания. Лежеше в леглото си нощем и мислеше за Ан. Спомняше си голото й тяло — беше отслабнала, сега го осъзнаваше, от мъка и от отчаяние.

Дълги години се бе учил да не гледа на жените сериозно, да не се трогва от собственическите им чувства, от нуждата им да бъдат покровителствани. Ала сега, въпреки предпазните мерки, една жена, която бе използвал за собствените си цели, искаше отплата за жертвите и любовта си. Не можеше да отрече правото и на такива чувства. Но не можеше и да се поддаде.

Лежеше в леглото си гол — той никога не обличаше пижама — и си спомняше как онази нощ се бе любила с него. Сякаш се опитваше да го погълне и същевременно да му се отдаде изцяло, така че от нея да не остане нищо. Опитваше се да унищожи и себе си, и него.

И нещо от зловещото съчетание на страст и женска ярост го възбуждаше дори и сега.

Той се опита да я изпъди от мисълта си. Но не беше лесно.



Понеже искаше да забрави Ан и сексуалната възбуда, която още кипеше в кръвта му при спомена за нея, Джоузеф Найт изпита нужда от жена.

На другата седмица определи среща на една позната от Мамаронек — съпруга на богат възрастен финансист, който се бе оженил за нея главно заради ума й и почти никога не спеше с нея.

Джоузеф се бе запознал с нея на едно събрание на инвеститорите преди години и оттогава поддържаше с нея приятелска физическа връзка. Тя искрено обичаше мъжа си, радваше се на парите му и му беше добра компаньонка. Тактично си намираше физически удоволствия и мъжът й бе достатъчно интелигентен, за да уважава нуждите й и да я оставя на мира.

Казваше се Ивон.

Виждаха се с Джоузеф Найт веднъж на две седмици, когато той бе в Ню Йорк. Ивон отиваше с колата си до малък хотел в Манхатън, регистрираше се като госпожа Джоузеф Найт и той я посрещаше там. Или пък, какъвто бе случаят днес, той пътуваше до Мамаронек просто за да излезе от града, и я намираше в малък апартамент, който тя държеше за тайните им срещи.

Прекара с нея спокойна вечер в обзаведения с вкус апартамент. Пиха шампанско и си направиха лека вечеря между два любовни сеанса. За свое учудване той откри, че винаги внушителните му физически изпълнения като любовник този път впечатлиха дори него и Ивон му направи комплимент.

— Какво ти става, Джо? Тази вечер си като млад жребец. Утре няма да мога да ходя.

— Не мога да устоя на очите ти — пошегува се той. Но зад нейните очи виждаше очите на Ан — изпълнени със страст и опасност.

В един часа сутринта излезе от апартамента, влезе в колата и пое обратно към Манхатън. Беше изминал половината от дългия път, когато забеляза, че някаква кола го следи. Приближаваше с голяма скорост, фаровете й го заслепяваха в огледалото за обратно виждане. Той се учуди как нея беше видял по-рано.

Колата се приближи още и се залепи за него. Ревът на мотора й зад него ясно се чуваше.

Той изруга тихо, подаде ръка през прозореца и махна на шофьора, че му дава път.

Ала никой не обърна внимание на знаците му. Колата се доближи до задната му броня, после отново и отново. Моторът ядно ревеше. Лицето на шофьора не се виждаше.

После изведнъж мина в другата лента и се стрелна край него. Той бегло погледна наляво и видя кой стоеше на волана.