Ала времето минаваше и „голямото нещо“ все не се случваше. Въпреки най-доброто си желание да се отнася с разбиране към трудностите на Куентин в тия усилни времена, Кейт чувстваше, че търпението й се изчерпва. Откри, че затворническият живот не й понася. Чувстваше, че ще се пръсне, ако нищо не се случи.

После дойде избавлението й, и то откъдето най-малко очакваше.



Един ден, когато тя седеше до прозореца и разсеяно четеше списание, на вратата се почука.

Тя отвори и видя един дебел и ядосан мъж с шперц в ръката, който втренчено я гледаше.

— Тук ли е мъжът ви? — запита.

Кейт поклати глава.

— Няма го… на работа е.

Лицето му светна в самодоволна усмивка.

— Знаете ли кой съм?

— Ъъ… не — каза Кейт и отстъпи крачка назад.

— Тази сграда е моя. И не си изкарвам хляба, като раздавам безплатни жилища. Не сте плащали наем от три месеца. Мъжът ви все ми казва, че ще стане, но не плаща. Съжалявам, че ви занимавам с неща, които засягат мъжа ви, момиче. Но ако и този месец не ми плати, ще извикам шерифа да ви изкара оттук, и край.

Кейт го слушаше слисана.

— Съжалявам. Не знаех.

— Е, сега знаете — каза хазяинът. — Повярвайте ми, не се шегувам. Това ви е за последно. Кажете му на тоя ваш мъж, че му давам три дни да плати каквото дължи. После — вън.

— Ужасно съжалявам — каза Кейт. — Сигурно просто е забравил. Ето, мисля, че имам някакви пари.

Отиде до тоалетната масичка и извади малкото пари, които бе успяла да спести от времето при Юъл Стимсън. Пазеше ги за черни дни, точно като този.

Бяха достатъчно, за да плати за месец и половина. Хазяинът видимо омекна. Тя го увери, че ще се погрижи наемът да бъде изплатен и го помоли да не се обръща към мъжа й.

После седна да мисли. Въпреки объркването й от посещението на хазяина и нарастващите й съмнения по отношение на Куентин, в мисълта й се оформяше интересна идея, която пропъждаше тревогите.

Щеше да си намери работа. Това бе начин да помогне в плащането на наема и същевременно да излезе от апартамента и да прави нещо полезно.

Не сподели плана си с Куентин, може би защото искаше да го изненада, или защото се страхуваше, че той няма да го одобри — не беше сигурна защо.

Оказа се учудващо лесно. Отиде в един оживен местен ресторант. Каза на управителя, че е опитна сервитьорка, което отчасти беше вярно, и след два дни той я повика да замества едно от момичетата. Тя се справи толкова добре, че към края на седмицата я нае за постоянно.

Кейт бе сръчна сервитьорка и посетителите я харесваха. Вършеше работата си с истинско удоволствие и това се виждаше. От само себе си се разбира, че движенията на красивото й тяло под трептящата от чистене униформа в бяло и черно бяха приятна гледка за мъжката клиентела, която се състоеше главно от търговци.

Тя скоро откри у себе си нова дарба. Това беше истински ресторант, а не крайпътно заведение, и посетителите очакваха да се отнасят с тях с учтиво гостоприемство. Кейт разбра, че щом посрещне някой посетител, още в първите секунди е в състояние да разбере какви са желанията му. И нагаждаше поведението си, усмивките в хумора си в зависимост от това. Разиграваше специални представления за всяка маса, за да очарова клиентите и да ги накара да се чувстват като у дома си. Резултатите не закъсняха. Тя стана любимка на посетителите и редовно получаваше по-високи бакшиши дори от най-опитните келнерки.

Шефът й оценяваше приноса й за успеха на заведението и още след първия месец й увеличи заплатата.

С първите пари тя плати на хазяина, който остана доволен и обеща да не безпокои мъжа й за наема. Чувстваше се горда и щастлива. Имаше къде да ходи всеки ден, с кого да разговаря, имаше работа, която вършеше добре и освен това печелеше. Помагаше на домакинството и улесняваше Куентин.

Един ден щеше да му каже. Щеше да намери начин да го уведоми деликатно, така че да не се чувства обиден от самостоятелното й решение заради самия него.

Но преди да успее да му каже, той я разкри.



Един ден тя се върна следобед вкъщи и го завари там да я чака. Беше облечен в един от скъпите си костюми и изглеждаше като че ли беше прекъснал нещо важно, за да се върне вкъщи. Тя затвори вратата и се усмихна.

Без да продума, той я удари през лицето с разперена длан. Тя падна на леглото. Лежеше и го гледаше, като опипваше с изумление пламтящата си буза.

— Днес ходих при хазяина — започна той. — Дължах му пари и исках да му платя. Той ми каза, че жена ми вече се била погрижила за това.

Тя осъзна прекалено късно, че незачитането на мъжката му чест е дори още по-лошо от това, което се бе опитала да избегне.

— Откъде взе пари?

— Аз… имах ги — излъга. — Бяха в куфара ми.

— Лъжкиня! — Той я удари отново. — Знам какво има и какво няма в куфара ти. По-добре си кажи всичко или ще те пречукам от бой.

Кейт го гледаше вторачено и все още размишляваше над факта, че за пръв път, откакто се бяха оженили, той я биеше.

— Намерих си работа.

Разказа му за ресторанта. Докато говореше, лицето на Куентин почервеня, после побледня и пак почервеня. Разхождаше се напред-назад като разярена пантера.

— Слушай — каза, когато тя свърши — и ме слушай добре. Твоята работа е да стоиш тук, да въртиш домакинството и да си бъдеш вкъщи, когато се връщам. Наемът е моя работа, а не твоя. Не знам как ти е влязла тая муха в главата, но най-добре да забравиш за това, и то бързо, ако искаш да останеш жива.

Застана пред нея и отново вдигна ръка да я удари.

— Проклети жени — изкрещя. — Само се чудят как да те преебат. Мислех, че ти си различна, Кейт. Сега виждам, че съм се лъгал.

Ръката му се канеше да я удари. Ала той погледна надолу и видя червената резка на бузата й от първия си удар. Сивите му очи се обагриха от множество противоречиви чувства, между които имаше съжаление, ярост и дълбоко подозрение, каквито тя никога преди не бе виждала в тях.

После съвсем неочаквано омекна.

— Добре. Направила си това, което си мислела, че трябва да направиш. Моя беше грешката. Ти не си виновна.

В думите му имаше нещо отвлечено, сякаш по-скоро доказваше нещо на себе си, а не говореше на нея. Гласът му звучеше решително и отмерено, почти пресметливо.

После се усмихна, седна и запали цигара.

— Както и да е. Трудното вече е зад нас. Имам за теб една работа. Нещо много по-голямо от това да прехвърляш чинии по кръчмите. Ще вършиш нещо велико, малката. И съм ти го намерил аз.

Кейт се надигна и седна в леглото.

— Какво е то, Куентин?

Той всмукна от цигарата си и я погледна внимателно.

— Можеш ли да пазиш тайна? Това е деликатна работа. Всичко трябва да е скрито-покрито. Ясно ли е? Не е за някой новак, дето ще се раздрънка. Отне ми сума ти време, докато я наглася.

— Аз мога да пазя тайна, Куентин — обади се нетърпеливо Кейт от леглото. — Какво искаш да направя?

През последните седмици, докато чувството за вина, че е започнала работа, и тревогите за Куентин нарастваха, тя бе усетила как бракът й се разклаща. Сега виждаше възможност да оправи всичко.

— Добре — рече Куентин и изгаси цигарата. — Има едно момче, с което искам да се запознаеш…

15

Младежът се казваше Кристофър Хетинджър. Произхождаше от едно от най-богатите семейства в града. Баща му, Джъд Хетинджър, бе превърнал евтиното си дюкянче в най-престижния универсален магазин. Всички в Сан Диего познаваха „Хетинджър“ с огромния десететажен магазин в центъра и двата филиала в близки градове.

Кристофър бе единствен син и наследник на баща си. Беше на двайсет и три години, завършил университета в Станфорд. В момента баща му го готвеше да поеме бизнеса. Работеше в централния магазин в Сан Диего като помощник-управител на един от отделите за дрехи.

Това беше всичко, което Куентин каза на Кейт.

— Трябва да се сприятелиш с него. Откак се е върнал от следването си в Калифорния, е доста самотен. Има нужда от приятел. Ти ще му станеш приятелка. За останалото аз ще имам грижата. Може по-нататък да ти дам и други указания. Засега си остани келнерка за прикритие. Тъкмо ми отговаря на плановете. Най-добре да не знаеш повече.

Кейт задържа поглед върху него.

— Куентин, това не ми харесва.

Преди да е успяла да се доизкаже, той я сграбчи за ръцете и силно я разтърси.

— Твоята работа не е да харесваш — изрева заплашително. — От няколко месеца уреждам тази работа. Отсега нататък ще правиш каквото ти казвам. Ясно ли е?

Кейт послушно кимна. Той още веднъж я изгледа. Очите му бяха пълни с недоверие.

После я пусна.

— Освен това — засмя се — смяташ ли, че мога да те накарам да вършиш нещо лошо? Никога, малката. Това е просто бизнес. И недей да си мислиш, че искам да се сближиш много с това момче. Аз съм от ревнивите, помни го. Не! Ще му бъдеш само приятелка. Накарай го да те хареса, спечели доверието му. И ме остави да се погрижа за останалото.

Кейт погледна мъжа си в очите. Виждаше, че крие нещо от нея. Това, в което се забъркваше, не й харесваше.

Но нямаше избор. Бракът й бе всичко, което имаше на тоя свят, и той бе изложен на риск. Ако изгубеше Куентин, нямаше да има за какво да се захване.

Затова реши да се подчини, но първо искаше да се увери, че не е нещо лошо. Сама щеше да се погрижи за това.

— Добре — каза.

— Така те искам.

Куентин остана видимо доволен. Наведе се да я целуне. Ръцете му я обгърнаха и притиснаха. Тя почувства на устните си нежната му целувка, която бързо стана по-настойчива, когато той легна до нея на леглото.

Скоро ритъмът на страстта я накара да забрави за всичко останало.



Кейт действаше според указанията.

През една топла априлска привечер тя се срещна случайно на улицата с Кристофър Хетинджър. Беше научила пътя му до вкъщи на връщане от работа и двамата с Куентин бяха планирали как да привлече вниманието му. Когато младият мъж мина край нея пред един магазин, тя изпусна торбата с провизиите си.

— Сега ще ви помогна — каза той и се наведе да събере разпилените ябълки, консерви и хляб.

Тя го беше виждала само на снимки и отдалече. Беше висок, но слаб и нежен. От цялата му същност се излъчваше нещо мило и момчешко. Личеше, че и на мравката път ще стори.

— Толкова съм несръчна! — каза тя. — Не знам какво ми става. Цял ден изпускам разни неща.

— Мога ли да го нося вместо вас? — запита той, като държеше кесията. — С радост ще ви изпратя до вкъщи.

— Не, благодаря отвърна Кейт. — Много сте любезен. Много ви благодаря.

Макар че отказа, тя срещна очите му с усмивка, с която му показа колко би искала всъщност да приеме. Той също й отвърна с усмивка. Когато продължи по улицата с покупките, тя вече знаеше, че той няма да я забрави.

Седмица по-късно отново направи така, че да го срещне.

Този път беше по време на обедната му почивка. Обикновено той я прекарваше сам, далеч от магазина, на баща си. Тъкмо прекосяваше една градинка, когато тя мина покрай него.

И двамата спряха изненадано.

— О, вие ли сте? — каза Кейт.

— Вие ли сте? — повтори той.

За миг настъпи неловко мълчание, след което и двамата се засмяха.

— Е — започна той, явно събирайки смелост да я заговори. — Как сте?

— Много добре — отвърна тя. — Откакто ви срещнах, не съм изпускала нищо.

— Това е добре — каза той. — Изпускането може да излезе доста скъпо.

— Така е.

Отново настъпи мълчание. Тя вече знаеше, че през изминалата седмица той е мислил за нея. Можеше да го прочете в очите му.

— Слушайте! — започна той. — Сигурно съдбата има пръст в това, че вече два пъти се срещаме. Защо не обядвате с мен?