Но макар и безмилостен и опитен мошеник в бизнеса, Найт бе пълен новак в киното. Единственият му опит в Холивуд се оказа в някакъв провалил се второкласен филм, в който бе вложил двайсет хиляди долара.

Найт бе начинаещ. Обикновен дилетант.

При тези новини Брайънт Хейс се усмихна. Знаеше, че е напълно неуязвим. Сега, когато бе сигурен, че Найт не е в състояние да му иска обезщетение, можеше спокойно да си снима филма. Ако Найт се опиташе да съди „Континентал“ за откраднатата идея, имаше достатъчно доказателства да бъде сразен пред съда.

Хейс държеше нещата в свои ръце. Хубавият млад мъж, когото бе приел при басейна си, не можеше още да си върже гащите в киното, а кроеше наивни планове да щурмува Холивуд с невероятния си филм. Хейс щеше да му подреже крилцата на тоя келеш, а междувременно щеше да снима нещо ново и голямо.

Найт щеше да разбере с цяла година закъснение, че грандиозната нова творба на „Континентал Пикчърс“ с Мойра Талбът в главната роля е била създадена по неговата идея и той, разбира се, щеше да се вбеси. Но ръцете му щяха да са вързани. Цялата финансова и правна система на Холивуд щеше да е срещу него. Никой не би бил в състояние да се бори сам срещу тази система.

Това щеше да е краят на Джоузеф Найт в Холивуд. Той може би щеше да махне с ръка на неуспеха си да проникне в затворения му свят и да изпробва другаде предприемаческите си способности. И ако някога направеше опит да се върне, щеше да се окаже изправен пред същата непробиваема стена — големите студиа и желязната им хватка над всички кинотеатри в страната.

Именно по този начин Холивуд се предпазваше от новодошлите и запазваше огромните печалби на американското филмопроизводство за развлечение за шепа филмови компании с монопол върху веригите от кинотеатри. Действията на Хейс не бяха продиктувани от злоба или гняв. Той вършеше единственото, което можеше да направи като представител на този монопол срещу външна сила. И нито за миг не се усъмни в правотата на действията си.

В момента най-важната задача бе да се заснеме филмът. Той имаше всички белези на класическа златна мина.

Разбира се, с някои дребни промени, за да стане по-апетитен за зрителския вкус.



След като се срещна със сценаристите, за да обсъди именно тези промени, Брайънт Хейс се прибра в имението си в Бел Еър.

Дълго седя в дневната с изглед към необятния, приказно оформен парк и великолепната гледка към възвишенията.

Накрая вдигна слушалката на интерфона.

— Карл, донеси ми уиски със сода. Вземи една чаша и за себе си.

— Да, сър.

След малко дребното човече се появи с табла, две чаши и бутилка с уиски и сода.

— Благодаря ти, Карл — каза Хейс, наблюдавайки как Карл му приготвяше уиски със сода точно по негов вкус, с няколко капки битерлимон. — Забъркай си и ти едно.

Карл взе една чаша и си наля уиски. Докато течността се плискаше по дъното на чашата, по лицето на стария немец се четеше напрежение.

— Хайде, хайде, недей да се скъпиш. Налей си както трябва — окуражи го Хейс.

Немецът нерешително напълни чашата почти догоре, на три пръста от ръба. Хейс виждаше по израза му, че му се иска още, но той с едно мръдване на раменете му показа, че е достатъчно.

— Сядай, Карл, сядай.

Малкото човече седна сковано на ръба на дивана и улови чашата с две ръце. Гледаше тъжно и послушно като домашно куче. Явно бе изцяло във властта на Хейс.

— Имам нужда от съвета ти, Карл — поде Хейс. — Вероятно ще можеш да ми помогнеш с твоя холивудски опит.

— Да, сър. Всичко, каквото пожелаете, сър. — Говореше със силен акцент и в гласа му имаше нотки на боязън. Отпи малка глътка от чашата си. Ръката му леко трепереше.

— Карл — започна Хейс, — ако снимаш филм за Руската революция, какъв хепиенд ще сложиш? Нали си европеец. Представи си, че главните герои са руски белогвардейци. Революцията застава между тях и ги разделя.

Малкото човече седеше с глуповат израз на лицето.

Хейс се усмихна бащински.

— Хайде, Карл. Сигурен съм, че ще ти хрумне нещо.

Настъпи мълчание. Хейс търпеливо чакаше. Днес следобед авторският екип го бе отрупал както обикновено с недозрели идеи. Искаше едно независимо мнение от някой, комуто имаше доверие.

— Историческа драма ли е, сър?

— Да, с щастлив край.

И той разказа накратко на Карл: същината на сценария на Джоузеф Найт. Но не и трагичния край, който Найт бе предложил, а му остави сам да го измисли.

Докато говореше, Карл продължаваше да държи чашата с треперещи ръце и се осмеляваше да отвие само по една-две малки глътки. Явно му се пиеше още, още много, и че едно малко уиски, предоволно за всеки друг, бе цяло мъчение за алкохолик, чиято жажда не можеше да се утоли.

Хейс виждаше това и се наслаждаваше.

— Е? — подкани го той. — Какво ще кажеш, Карл?

Мисълта на Карл се раздвояваше между пиенето и отговора на зададения му въпрос.

— Може да емигрират, сър — каза накрая.

— Разбира се, Карл. Точно така. Ще емигрират заедно.

— Или ще се срещнат някъде в чужбина, след като са емигрирали поотделно — каза Карл. — Жената ще избяга първа, а мъжът ще остане. — В налетите му с кръв очи проблесна вдъхновение и той добави. — Тя може да мисли, че мъжът е мъртъв. Той пристига в чуждата страна и тя се изненадва.

— Още по-добре! — усмихна се Хейс. — Благодаря ти, Карл. Много ти благодаря. Аз ценя съветите ти, ти знаеш това.

Карл погледна уискито си. Не беше изпил почти нищо. Имаше още почти три пръста златиста течност, която го зовеше от дъното на скъпата кристална чаша.

— Това е всичко, Карл — каза Хейс с внезапна неумолимост в гласа.

Слугата разбра, че няма да му разрешат да допие уискито, което господарят така щедро бе настоял да си налее в чантата. Бяха го отпратили. Той постави с треперещи ръце чашата си на таблата и се затътря към вратата.

Брайънт Хейс остана сам, замислен за чудесния нов филм, който щеше да снима.

Вече бе забравил за малката игра, която току-що бе изиграл с Карл. Беше се позабавлявал за кратко и сега умът му бе зает с важни дела.

Хейс често изпитваше върху Карл собствените си идеи или парадираше с искането на съвет. Това обаче не бе от благоразположение към дребния германец, както изглеждаше на пръв поглед, а изтънчен начин да го унижава.

Преди десетина години Брайънт Хейс и „Континентал“ бяха заплатили тлъста сума, за да изтеглят Карл Рехер от Берлин, където той бе снимал много силни неми филми — толкова силни, че дори в момента бяха обект на хвалебствени критични студиа.

Като бивш фотограф, свързан с емпресионистите, Рехер имаше необикновено визуално чувство, което съчетаваше с употребата на смели и сложни техники на проявяване. Бе пренесъл визуалната си сила в снимането на филми и бе общопризнат като най-блестящия от всички немски режисьори преселници като фон Щернберг, Любич, Ерик фон Щрохайм и младия Фриц Ланг. Рехер имаше неповторим стил и могъщо вдъхновение, които му бяха обещавали голяма кариера в Америка.

И точно тогава се бе натъкнал на Брайънт Хейс.

Двамата, разбира се, се срещнаха за първи път, когато Хейс нае Рехер за „Континентал“. Още при първия им разговор Хейс почувства едва загатната тевтонска арогантност в очите на миниатюрния германец. Виждаше, че Рехер го смята за американски простак, който подчинява изкуството на трупането на пари. Той усети също големия ум на Рехер и нещо му подсказа, че германецът се има за по-високостоящ в интелектуално отношение от американския си шеф. Това подразни Хейс, защото въпреки че беше умел бизнесмен, той не притежаваше естетическия вкус на най-способните си подчинени. Не можеше да направи разлика между Пикасо и Матис, между Пруст и Томас Ман и във всяко едно отношение олицетворяваше повърхностния холивудски магнат, чийто ум е само в сметките.

Хейс реши да подложи немеца на изпитание.

След първите филми на Рехер за „Континентал“ — успешни психологически трилъри, които донесоха печалба, Хейс нареди на нисичкия режисьор да снима глупава историческа драма, натъпкана с музикални номера. Рехер, както се очакваше, отказа. Съобщи на Хейс чрез един от най-могъщите продуценти на студиото — същия Оуън Есър, с когото по-късно се срещна и Джоузеф Найт — че не бил нает, за да снима мюзикли, че „Континентал“ си имал по-подходящи режисьори за тази работа и че отказът му бил окончателен.

Отначало Хейс видимо отстъпи. Оттегли предложението си и Карлхайнц Рехер реши, че е спечелил битката и може да върви с изправена глава.

После последва смъртоносно мълчание. Телефонът на Рехер не звънеше. В офиса му не се носеха проекти. Студиото сякаш бе забравило, че той съществува. За него нямаше работа.

Докато Карл седеше със скръстени ръце, други режисьори чужденци продължиха да градят кариерата си в Америка. Разярен от това, той поиска от агента си да му намери договорна работа с друго студио. Агентът го уведоми, че било невъзможно. Според договора си той можел да бъде пренает само с разрешението на „Континентал“. Не можел да работи никъде другаде без разрешението на Брайънт Хейс.

Побеснял от яд, Карл Рехер си уреди срещи с шефовете на други големи студиа. Запита ги дали искат да откупят договора му с „Континентал“, за да започне наново при тях. Но никой не поиска да го купи. Рехер не знаеше, че Брайънт Хейс го бе осъдил на изгнание. Не можеше да работи никъде.

Рехер помисли за връщане в Германия. Но точно тогава там цареше политически хаос, икономиката бе съсипана от инфлацията и на власт идваха нацистите. Евреинът Рехер не се осмели да се върне в родината си.

Той бе напълно във властта на Брайънт Хейс.

Шефът на студиото продължаваше да мълчи. При Карл не пристигаха никакви сценарии.

По това време спестяванията на Рехер се бяха стопили поради разточителния му холивудски живот. Наложи се да продаде къщата в Брентуд и да се премести в едно бунгало недалеч от студиото. Беснееше пред агента, приятелите и колегите си за несправедливото отношение към него. Всички му съчувстваха. Никой обаче не можеше да му даде градивен съвет, освен очевидното: да коленичи пред Брайънт Хейс, да му засвидетелства подчинението си и съгласието си да работи по всеки възложен проект, като по този начин си възвърне благоразположението на директора на студиото.

Карл Рехер не можеше да направи това. Тевтонската му гордост не го позволяваше. И така той и кариерата му бяха съсипани в пълния им разцвет. Той се пропи. Прекарваше дните си в алкохолна омая и проклинаше съдбата. Банковата му сметка се стоп в докрай. Приятелите изчезнаха, както се случва винаги с приятелите в Холивуд, когато те сполетят бедите.

Битката за надмощие на волята продължи две години. Накрая Рехер се превърна в сянката на гордата си същност. Беше разорен, преживяваше от няколкото долара милостиня, които му даваха малкото останали приятели. По-голямата част от тях изпиваше.

Накрая се предаде.

Веднъж отиде с шапка в ръка да моли Брайънт Хейс да го върне на работа. Каза, че бил готов да снима всеки филм, който Хейс поиска от него.

Срещата се състоя в кабинета на Хейс. Там бяха някои от най-високопоставените продуценти и изпълнителни директори на студиото, които пиеха коктейли с Хейс. Там бе и една красива млада актриса, по онова време многообещаваща звезда на студиото.

Хейс умишлено не отпрати другите. Погледна към Карл. В очите му проблесна зле прикрито тържество.

— Искаш да кажеш, Карл, че би желал да помогнеш на това студио, като режисираш, да речем, ей този филм?

И той извади сценария за една ученическа комедия, някакъв глупав второразреден филм, който Карл Рехер преди две години изобщо не би удостоил с поглед.

Карл мизерно кимна.

— Да, сър. Ще снимам всеки филм, който пожелаете.

Хейс усмихнато размаха ръкописа. Останалите млъкнаха, когато видяха жестокия блясък в очите му.

— Какво би направил, за да можеш да режисираш този сценарий, Карл?

— Всичко, сър. Всичко, което пожелаете.