— Би ли пълзял? — запита Хейс. Веждите му все още бяха извити в садистичен въпрос.

Малкият германец едва видимо трепна при тези думи, но не се отказа. Погледна Хейс в очите.

— Моля ви, сър.

— Би ли пълзял? — запита Хейс. — Ще го направиш ли?

Тишината в стаята бе наситена с очакване. Директорите гледаха Карл с любопитство. Младата дебютантка се бе вторачила в него с нескрито садистично задоволство. Бе виждала и преди как Хейс унижава хора, но тази проява на жестокост я възхищаваше и радваше, още повече, че Хейс съвсем наскоро я бе взел под крилото си и тя се чувстваше защитена в сянката на огромната му власт.

— Хайде да видим как ще го направиш — рече Хейс. — Искам да видя как ще пълзиш, Карл.

Дребният германец се разтресе, сякаш цялото му същество се подчиняваше на някаква химическа промяна. Бавно се свлече на килима и запълзя на четири крака към Хейс, докато другите гледаха.

Карл Рехер се сви като кутре в краката на Хейс и вдигна към него треперещото си лице.

Хейс тихо се изсмя. После хвърли сценария на главата на Карл Рехер и каза:

— Започваш в понеделник, Карл. Сега се махай оттук.

Карл Рехер вдигна ръкописа под развеселените погледи на хубавата дебютантка и могъщите студийни шефове и излезе от кабинета — на два крака.

Но от този ден нататък той никога вече не можа да ходи истински на два крака.

Защото отмъщението на Хейс едва бе започнало. След ученическия мюзикъл даваше на Карл само долнопробни филми, писани от посредствени сценаристи и изпълнявани от третокласен снимачен екип. Безмилостно съсипваше кариерата на Карл, като вместо поредицата от победи, които можеха да правят чест на името му, насила му създаваше дълга филмография от без стойностни заглавия.

Накрая Карл Рехер стигна до пълно разложение и започна толкова да пие, че изобщо не можете да изпълнява режисьорската си работа. Хейс го изпрати в отдела за специални ефекти, където Рехер се вмести добре поради подготовката си като фотограф. Но той вече не снимаше филми, а бе най-обикновен занаятчия, който помагаше в налагането на образите върху дорисовката и работеше със суровия филмов материал.

Когато седемгодишният договор на Рехер с „Континентал“ изтече, той кандидатства за работа в другите студиа. Никой обаче не го взе. Най-напред препоръките му от „Континентал“ загатваха за пиенето му и за моралната разруха, поради която бе изгубил режисьорската си работа и бе прехвърлен в „Специални ефекти.“ Но извън това личните близки познанства на Брайънт Хейс с останалите директори на студиа фактически бяха осъдили Карл Рехер на вечно забвение. Като връх на унижението Брайънт Хейс отказа да поднови договора му с „Континентал“. Междувременно дребният германец се бе превърнал в опърпан бродяга. Бе изкарал доста нощи в холивудското изтрезвително и дори след една криза на делириум тременс се наложи да го приберат за кратко в болница като безпризорен.

Тогава Хейс нанесе унищожителния си удар. Предложи на Рехер работа като негов личен камериер. Рехер — безработното минало величие — прие. Съсипан духом, с похабен от алкохола и униженията ум, той се държеше като домашното кученце, в каквото Хейс го бе превърнал през оня ужасен ден в студиото пред директорите и садистичната млада дебютантка. И пълзеше — може би не физически, но духовно. Обличаше Брайънт Хейс, чистеше къщата му, носеше му да пие и продължаваше да деградира пред очите му.

Понеже Хейс подреждаше нещата така, че макар и не отявлено пиян, Карл бе в непрекъснато алкохолно опиянение. Оставяше го да пие и караше останалата прислуга да следи за редовното зареждане с напитки. Наблюдаваше как състоянието му се влошава. Понякога си правеше с него невинни шегички.

— Аз се грижа за него — казваше често Хейс, точно както бе казал на Джоузеф Найт. — Ако не съм аз, сега да е в някой приют или в изтрезвителното.

Рядко, както днес, Хейс дори искаше съвет от Карл Рехер. Двамата си наливаха по нещо за пиене и Хейс използваше мозъка на Карл, понеже знаеше, че зад замаяните очи на малкия германец все още се крие голям ум. Понякога съветите на Карл му бяха полезни. Друг път мозъкът му бе прекалено размътен от алкохола, за да може да мисли трезво, и правеше само несвързани и празни забележки.

Но Хейс го държеше при себе си и продължаваше да си играе с него като котка с умираща мишка, само за да напомня на себе си и на него, че никой в Холивуд не може да дръзне да си навлече гнева на Брайънт Хейс, а още по-малко да претендира, както бе постъпил Карл, че стои над Хейс в умствено отношение.

В края на краищата, смяташе Хейс, Карл щеше или съвсем да изгуби ума си, или да се самоубие. Хейс като търпелив тъмничар чакаше развоя на събитията. Десетгодишното отмъщение му доставяше огромно удоволствие, понеже познаваше бившия блясък на режисьора. Едно е да смажеш някой холивудски подмазвач, а съвсем друго — да накараш един горд и съвършен професионалист като Карл да падне на колене и бавно да го съсипеш.

Карл Рехер се бе възбунтувал. Оттогава бяха минали десет години. И наказанието му щеше да продължи, докато в него не останеше нищо човешко за наказване. Хейс щеше да го налива бавно с алкохол и да го тласка към преждевременна смърт за собствено удоволствие и за да поласкае собственото си самолюбие.

Хейс определено бе показал на Карл Рехер кой от двама им е по-силен.



Днес Хейс оцени съвета на Рехер. Карл беше прав. От Руската революция с малко усилие можеше да се изкара и хепиенд. Нямаше да е краят, който Джоузеф Найт бе вградил в сценария, но щеше да има успех. В тия усилни времена публиката жадуваше за щастливи завършеци.

След година, ако филмът се изплатеше, Мойра Талбът щеше да стои редом с Бети Дейвис и Катрин Хепбърн на върха на холивудското множество. Този шеметен успех щеше да превърне „Континентал“ в най-бележитото холивудско студио.

А Брайънт Хейс щеше да е всепризнатият най-велик продуцент в историята на Холивуд.



Когато телефонът на Джоузеф Найт не позвъни през цялата седмица след срещата му с Брайънт Хейс, той не се учуди.

Но не избърза да си вади заключения. Трябваше да открие причината.

Изобщо не бе очаквал, че Хейс ще приеме филма му при поставените условия. Добре разбираше как стават нещата в Холивуд. Всяко студио веднага щеше да откупи дадена творба — разбира се, за дребни центове — но нямаше да допусне един новодошъл да проникне в редиците му. Хейс бе обещал, че ще се обади, само за да се отърве от Джоузеф Найт. Нямаше никакво намерение да се среща отново с него.

Но това не бе основният въпрос. Основният въпрос бе дали отказът на Хейс се отнасяше за самия филм или само за Джоузеф Найт като създател и собственик на сценария.

Имаше два варианта и Найт добре знаеше това. Или филмът му бе спрян още при Хейс и забравен в момента, когато бе напуснал къщата на Хейс, или, което бе по-съществено, ударът му бе попаднал в целта и Хейс се готвеше да снима филма като държи Найт настрана от продукцията.

Тъкмо на втория вариант Найт се бе надявал от самото начало. Всичките му планове зависеха от него. Нарочно бе оставил творбата си без авторско право, а самия себе си — правно незащитен срещу кражба на идейния си проект. Пуснал бе на Хейс стръвта като примамка, с надеждата, че ще го впечатли достатъчно, за да предприеме продукция на филма.

Въпросът бе дали Хейс е налапал стръвта.

На Джоузеф Найт му хрумна как да получи отговор на този въпрос чак към края на посещението му при Хейс.

4

Една седмица след разговора край басейна Дария Кейн отиваше да се срещне с Хейс, за да обядват в един ресторант на Уилшър Булевард, когато на тротоара се размина с познато лице.

Беше мъжът от миналата седмица, когото срещна в имението на Брайънт Хейс.

Джоузеф Найт я погледна за миг недоумяващо, после хубавите му очи някак блеснаха и той явно я позна.

В този миг Дария с учудване осъзна, че от кратката им среща насам не е спирала да мисли за него. През цялата седмица образът му непрестанно бе живял някъде в подсъзнанието й.

Това я разгневи. Беше убедена също така, че е съзряла отсянка на дързост в очите му, когато я гледаше.

Тя стрелна непознатия със смъртоносен поглед, мина покрай него с решителна крачка и влезе в ресторанта, без да го поздрави или изобщо да даде вид, че го забелязва. Държеше се, сякаш стоеше на пиедестала на най-недостъпните звезди, а той бе обикновен холивудски турист, неимоверно ниско в полезрението й.

През целия следобед не се сети повече за него. Търсеше си рокля за много важен прием. Приемът се даваше от Академията за киноизкуство и кино наука в чест на Брайънт Хейс и щяха да присъстват директорите на всички големи студиа и десетки филмови звезди. Бе изключително важно Дария да изглежда прекрасно не само за да не изложи Брайънт Хейс, но и за да умножи шанса си за екранна кариера.

Купи си разкошна рокля от бледосин атлаз, цепната високо на бедрото, с дълбоко изрязано деколте. Купи специално за случая и великолепна сапфирена огърлица от „Рьоие Жярар“. Когато изпробва целия тоалет вкъщи, се смая от собствената си красота. В нея имаше нещо изваяно и същевременно котешки чувствено, което караше мъжете да ахкат.

Показа дрехата на Хейс. Той остана доволен и каза, че се е справила добре. И наистина, видът й в дълбоко изрязаната рокля така възпламени застаряващото му либидо, че той я отведе право в леглото.

Както обикновено, тя не почувства нищо от ласките му. Когато стана време да я обладае, както винаги си помисли: „Ще остана суха“, и се помъчи да мисли за нещо друго, за да се възбуди. Но за нейно учудване тази вечер всичко мина леко. В съзнанието й ненадейно изскочи образът на Джоузеф Найт — онзи непознат. Видя блясъка в очите му под тъмните вежди на странно озареното загоряло лице. Джоузеф Найт с мълчанието си бе най-сексапилният мъж, когото бе виждала.

Най-неочаквано усети влага и възбуда между краката си и докато Брайънт Хейс се задоволяваше отгоре й, явно окуражен, тя осъзна, че споменът за тъмните очи и силното набито тяло я е завладял.

Обзе я странното подозрение, че тази сутрин на Уилшър Булевард Найт е знаел, че от миналата седмица мисли за него, че е бил уверен в това дори преди тя да го разбере. И зад учтивата му усмивка, когато я бе разпознал, се криеше същата интимна, подигравателна увереност.

Отново я обзе същата ярост, която изпита на улицата. Но този път я обзе и чувствен порив, който я изуми. Тя изви красивия си гръб и с потръпващи гърди рязко изживя почти болезнен оргазъм. Възбудата й бе толкова заразителна, че самият Хейс неочаквано свърши и бурно се изпразни в нея.

Зацелува я и взе да я потупва по бузата, усмихвайки се на успеха си. После се обърна и заспа.

Но Дария остана будна.

Пред очите й бе усмивката на непознатия — всепроникваща и галеща. Чудеше се как е възможно само от две случайни срещи да влезе под кожата й така неудържимо. Накрая реши да го пропъди на всяка цена от мислите си. Стана, отиде в банята и взе приспивателно. Да пукне, ако допусне да изгуби съня си заради мъж.



Тя обаче наистина изгуби съня си заради Джоузеф Найт. И още как!

Пътищата им отново се срещнаха.

Стана наистина случайно. Нямаше как да е било нагласено. Но го видя да излиза от някаква лимузина пред обществена сграда в центъра на града, а тя просто минаваше оттам, за да отиде на обяд с една приятелка.

Този път той не се усмихна, нито показа, че я е познал. Просто срещна погледа й с израз на небрежен интерес.

Именно това държа Дария будна тази нощ и я принуди да вземе двойна доза приспивателно. Тя не можеше да си позволи никаква слабост. Винаги се бе гордяла с безупречното си самообладание. Та нали то й бе помогнало да впримчи Брайънт Хейс и пак с негова помощ щеше да си извоюва достойно за уважение място в Холивуд.

Едва към четири сутринта успя да пропъди непознатия от мислите си. Но дори след като заспа, той пак се намести в сънищата й. Дария се събуди изтощена и съсипана.

В края на същата седмица тя откара Брайънт Хейс на летището. Отиваше в Ню Йорк, за да присъства на събрание на управителния съвет на „Континентал“. Това бе най-важното събрание за годината — по финансовите въпроси. През последното тримесечие студиото губеше пари. Хейс възнамеряваше да посвети съвета в неотразимата си нова идея — идеята, открадната от Джоузеф Найт. Надяваше се, че филмът ще реализира най-големите печалби на студиото за последните пет години.