Единствено Оскар Фройнд и Джоузеф Найт знаеха какво фактически бе заложено.

Джоузеф Найт внимателно подбра за строго секретния проект едни от най-талантливите творци в Холивуд. Между тях имаше сценаристи, художници по костюмите, блестящ композитор за музикалното оформление и един от най-добрите художници на продукция в Холивуд.

Режисьорът, грижливо избран от Джоузеф Найт след дълго търсене, бе Серж Лавицки — полски имигрант, започнал кариерата си като сценограф и станал един от най-силните режисьори в Холивуд. В резултат на поредица от спречквания с началството обаче кариерата му от пет години бе западнала. Лавицки бе темпераментен, но блестящ режисьор, с ярко визуално чувство, коренящо се в ранните му години като художник в Париж.

Благодарение на извънредния си усет към изключителните личности Джоузеф Найт успя да укроти Лавицки и да го въодушеви с визуалните и драматичните качества на филма. Основна тема на сюжета бе Кризата и много от сцените се развиваха в Ню Йорк. Пред Лавицки се разкриваха широки възможности да превърне филма в символично визуално послание за агонията, изживявана от страната през последното десетилетие. Лавицки се въодушеви от проекта и се залови за работа с нова творческа енергия.

През първите няколко седмици от подготовката Джоузеф Найт взе основните решения по набирането на актьорите за новия филм. Сътрудниците му бяха изненадани.

За ролята на главната героиня, чиято трагична съдба я разделяше от мъжа, когото обичаше, избра Ребека Шъруд — красива, но неизвестна актриса с временен договор в „Кълъмбия“, откъдето щеше да я пренаеме. Беше млада, с необикновено лице — едновременно невинно и чувствено — и безупречна актьорска техника. Единствената причина, поради която досега не бе станала суперзвезда, бе необичайната двойственост на екранното й отражение, което я правеше неподходяща за стереотипните героини на големите студиа и „лошите момичета“, тъй скъпи на сърцата на продуцентите от 30-те години.

Джоузеф Найт я бе избрал заради неопределимите отсенки на мелодичния й глас и заради скритата тъга, която очите й излъчваха. До този момент режисьорите не знаеха какво да правят с нея. Но Джоузеф Найт знаеше точно как да я извае в героинята, която му трябваше.

И все пак най-сполучливото актьорско попадение на новия филм, което в бъдеще щяха да наричат „ударът на десетилетието“, бе главната мъжка роля, която Джоузеф Найт даде под носа на Оскар Фройнд.

Актьорът се казваше Самюъл Рейнс. Работеше в Холивуд от близо дванайсет години и бе играл частни детективи, крадци, полицаи, летци, войници и всякакви други роли, изискващи мъжко присъствие на екрана. В момента имаше договор с Оскар Фройнд, който го бе преотстъпвал в безброй късометражни филми. Беше мургав и не се отличаваше с класическа красота. Гласът му бе грапав, заради което все му даваха жанрови роли, в които оставаше незабелязан. Външният му вид бе необичаен, преднамерено мъжествен, и камерата инстинктивно го отбягваше.

Но Джоузеф Найт виждаше нещо неповторимо в мощната физика и пламтящите черни очи на Рейнс. И когато му даде да почете от ролята в новия филм, откри, че след няколко внимателни напътствия гласът му се обагри с нов, непознат досега ласкав тембър.

Този път Оскар Фройнд възрази решително срещу ексцентричния избор на Джоузеф Найт.

— Това момче не струва. Второразреден жанров актьор, нищо повече. Ако му повериш мъжката роля, филмът ти ще е за боклука, преди още да си го започнал!

— Нека го изпробваме с Ребека и ще преценим дали си прав — отвърна Джоузеф Найт.

Седмица по-късно пробните снимки бяха готови. Играта на Самюъл Рейнс до Ребека Шъруд недвусмислено потвърди, че Джоузеф Найт е бил прав за него. Както и Хъмфри Богарт на младини, Рейнс бе изпълнявал успешно роли на отрицателни и страшни герои. Но когато заплашително-мъжествената му външност се подчинеше на положителна роля, резултатът бе наистина поразителен. Той излъчваше невероятна почтеност и сила, съчетани с вътрешен сексапил.

Между Самюъл Рейнс и Ребека Шъруд се получаваше неповторима симбиоза. С изтънчените маниери на своята героиня Ребека Шъруд инстинктивно караше първичната отривистост на Самюъл да изпъкне. Когато бе до него на екрана, странното излъчване на хубавото й лице сякаш се наслагваше. А Самюъл Рейнс, който въпреки скромните роли, които бе играл в миналото, беше интелигентен актьор, успяваше да придаде истински трагична окраска на своя сексапил, от което ставаше невероятно привлекателен като голямата любов на Ребека.

Оскар Фройнд си оставаше скептичен по отношение на Самюъл Рейнс, но отстъпи пред избора на Джоузеф Найт. В крайна сметка, казваше си предпазливият шеф на студио, това си бе негов филм. Ако пропадне, Найт ще се черви.

Освен това цялата кариера на Фройнд бе изградена върху поемането на рискове и му беше интересно да разбере дали Самюъл Рейнс наистина е способен да доведе тази трудна задача до успешен край.

Режисьорът, Серж Лавицки, се оживи от вълнуващата задача да снима Самюъл Рейнс и Ребека Шъруд. Засне ги поне в десетки ракурси, на фона на необичайни декори. Лицата им станаха визуалният център на филма, като своеобразна хармония в центъра на симфонична творба.

След като се определиха изпълнителите за двете главни роли, вълнението около филма нарасна. Актьорите за второстепенните роли бяха подбрани из цял Холивуд. Всеки актьор, всяка, актриса се отличаваше с по някакво особено качество, неизявявано до този момент в предишните им стереотипни жанрови роли. Всички получиха от Найт и Лавицки нови, вълнуващи задачи. В резултат на това сцените се играеха с искряща динамика, невиждана по холивудските екрани от дълги години.

Джоузеф Найт знаеше, че филмът му ще трябва да се състезава с пищното и ексцентрично творение на „Континентал“ с натруфените му декори и хилядите му статиста. Затова се зае да противопостави на тази повърхностна привлекателност друга, по-дълбока, създадена от него самия. Събраха се с Лавицки и Оскар Фройнд и заедно начертаха визуален план на филма. Използваха нюйоркския пейзаж по нов, оригинален начин. Статуята на Свободата, Крайслер Билдинг, дори Ийст Ривър и Бруклинският мост по здрач придобиха ново символично звучене. Използваха костюми, вътрешно осветление и декори, за да създадат поетичен, налагащ се контраст между структурното безличие на града и личния живот на героите. Навсякъде намираха контрасти. Шефът на осветителите, Фред Сокол, работи дълги часове с Лавицки и художниците по декорите, за да създаде визуална картина, която щеше да плени зрителя, без да се набива в очите или да бъде неестествена.

Междувременно камерата на Лавицки опозна лицата на дамата главни актьори. С помощта на Джоузеф Найт той можеше да извлече от най-обикновен едър план с героя и героинята повече, отколкото Хейс и фаворитите му успяваха да постигнат с панорамен кадър от петстотин статисти и гърмящ симфоничен оркестър.

Джоузеф Найт имаше невероятен усет за съставяне на диалози с растящо психологическо напрежение. Дори в най-простите сцени зрителите можеха да замрат по местата си от вълнение от невидимите конфликти, които той залагаше като клопки в обикновения диалог. Това умение се дължеше на многобройните творби от големи драматурзи, които бе изчел, както и на собствената му неразвита дарба, която през целия му живот бе чакала, за да се прояви.

Освен това имаше необикновен усет за любовни сцени. Успяваше да постави Ребека Шъруд и Самюъл Рейнс в най-изгодна за тях светлина, като по този начин увеличаваше въздействието на сцените и романтичното напрежение. С всеки изминал ден филмът придобиваше нова психологическа проникновеност, а драматичният разказ далеч надхвърляше по дълбочина мудните шаблонни сцени, създадени от Хейс за двамата главни изпълнители в „Съдбовна зима“.

Актьорският състав започна да гледа на Джоузеф Найт със смесица от благоговение и обич. Въпреки че видът му в тъмните делови костюми бе по-скоро респектиращ, той успя с течение на времето да поговори подробно с всеки актьор и актриса, независимо колко малки бяха ролите им, като ги насърчаваше сами да предложат как да постигнат най-доброто изпълнение.

Същото се отнасяше и за техническия състав. Найт опозна всички сценични работници и механици и се отнасяше към тях също тъй приятелски, както и с отговорника по снимачния график, с помощник-художниците по декорите, със скриптерката. Накара всички да разберат, че ако вложат във филма най-доброто, на което са способни, ще се получи нещо, в което ще са горди да видят имената си.

Всички откликнаха. Понеже в Холивуд груповата работа е традиция, макар и абсурдното поведение на някои филмови звезди, себичността на някои режисьори и внезапните промени в плана от шефове на студиа и продуценти често да превръщат холивудските филми в невиждана какофония. Груповата работа бе обединявала професионално холивудските екипи дори в най-трудни обстоятелства. А тук един продуцент умееше да извика гордост у хората си, показвайки им как усилията им ще допринесат за крайния резултат.

Ребека Шъруд предложи заглавие, което Джоузеф Найт и Оскар Фройнд най-после приеха — „Краят на дъгата“. Хрумването на Ребека, родено от дълбоката й ангажираност към филма, обрисуваше превъзходно и поетически правдиво подема и горчивината от феерията на 20-те години и разбитите илюзии по време на Голямата криза.

Предложението й бе последният щрих към един проект, който Оскар Фройнд вече смяташе за най-голямото филмово начинание в дългия си опит в киното.



И така, в течение на единайсет трудни месеца два от най-амбициозните филми в историята на Холивуд преминаха през родилните си мъки. Всеки от тях посвоему носеше огромен риск. „Съдбовна зима“ — историческа епопея с участието на две звезди, които се целеха малко по-високо от възможностите си. Снимаше се по похабен от решенията на собствените си продуценти сценарий и почти от самото начало бе заринат с проблеми. И все пак това бе продуктът на съвкупния талант на най-успешното студио в Холивуд.

„Краят на дъгата“ пък бе рожба на мисълта на неизвестен продуцент, който никога преди не бе правил филми. В главните му роли играеха неопитни дарования, режисирани от темпераментно минало величие, изгонено от големите студиа преди години.

„Краят на дъгата“ дръзваше да се опълчи срещу традицията, установена от холивудското филмопроизводство през последните десет години, и да разстрои публиката с трагичния си край.

Щеше ли американската филмова публика да приеме такъв филм? Това бе най-големият риск.

Към края Оскар Фройнд започна да изтръпва от страх. Страхуваше се, че Брайънт Хейс с касовата „Съдбовна зима“ ще победи „Краят на дъгата“ и ще спечели десет „Оскара“.

Когато сподели тревогите си, Джоузеф Найт го успокои с усмивка.

— Остави това на мен, Оскар. Аз отговарям за филма. Погледни на нещата така: през последните месеци не сме стояли със скръстени ръце. Какво искаш повече?

Оскар Фройнд се усмихна. Найт бе прав. И да спечелят, и да изгубят, вдъхновението, което бяха изпитали от съвместната си работа по „Краят на дъгата“, си бе струвало труда, филмите трябва да доставят удоволствие и когато се правят — не само когато се гледат. А той никога не бе изпитвал такова пълно удоволствие.

Колкото до Брайънт Хейс, той работеше по осемнайсет часа на ден върху крадената си творба, сякаш бе негова собствена. Докато реализацията на „Съдбовна зима“ мъчително се кандилкаше към своя край, той удвояваше и утрояваше усърдието си. Влагаше в него всичките си познания по филмопроизводство. И дори да осъзнаваше някои слабости, си казваше, че познава душевността на публиката достатъчно добре, за да знае, че притегателната сила на звездите и сюжета ще възтържествуват над тях. Работеше като обезумял. А когато изнемогваше или униваше от умора, търсеше утеха в любещите прегръдки на красивата Дария.

През това време снимките по „Краят на дъгата“ приключиха и започнаха довършителните работи.

8

Ив Сийклер се събуди в къщата си в Малибу. Беше сама.

Единственият й събеседник бе приспивният тътен на прибоя, макар че мирисът в леглото й напомняше за мъжа, който бе прекарал нощта с нея.

Той бе известен холивудски тъпкач със силно тяло, дълъг пенис и забележителна способност да го държи корав колкото е необходимо. Бе популярен сред актрисите и жените на филмови величия и изкарваше повече от паричните им подаръци, отколкото от дребния си договор в студиото.