Дали защото Найт забеляза тревожния й израз, или почувства как ръката й се напряга в неговата, но той я пусна.

— Странно! — Той я загледа несигурно. — Бих могъл да се закълна, че сме се срещали и преди. Обикновено съм добър физиономист. Но не знам защо не мога да си спомня…

— Сигурна съм, че щях да се сетя…

Още когато изговаряше тези думи, Кейт не можеше да си обясни защо го лъже. По някаква причина не искаше той да си спомня за първата им среща. Струваше й се толкова отдавна, толкова далеч от този момент.

— Може би съм ви виждал в някоя от ролите ви. Но както и да е, да се залавяме за работа.

Седна с Кейт и асистент-режисьора и заедно разгледаха образа. Когато обсъждаше ролята, беше точен и по-скоро хладен.

После се обърна към осветителя, който стоеше отстрани.

— Тони, гледай да й сложиш тъмен фон за едрите планове. Искам очите да изпъкват. И смени шалчето й с по-тъмно. Обади ми се, преди да подготвиш другата й сцена.

Обърна се към Кейт.

— Аз ще идвам, когато мога. Трябва да наблюдавам няколко сцени. Желая ви успех и се радвам, че сте с нас.

Кейт почувства как понечи да й подаде ръка, но се въздържа. Радваше се, че няма да се здрависа отново с него. Въпреки че й вдъхваше увереност, той я караше да се чувства разголена и някак виновна. Сякаш преди много време е извършила престъпление, което сега я тормози.

Видя го как си тръгва от площадката. Беше доволна, че си отива, и въпреки това очакваше с нетърпение момента, когато щеше отново да го види. Чувството бе странно и объркващо.

Кейт с благодарност започна да мисли за работата си.



Докато се връщаше към офиса си, Джоузеф Найт мислеше за Кейт Хамилтън.

Миналата седмица, след като бе прегледал пробните снимки, се бе наложил на подчинените си. Беше му необходим само миг, за да реши. Само един поглед го бе накарал да размисли и да си вземе бележка. Звукът на гласа й бе свършил останалото.

Найт разбираше защо хората му я бяха отхвърлили. Плашеха се от това, че се хвърляше в очи като жена, че можеше да засенчи Ив Синклер. Но Джоузеф Найт не се тревожеше от това. Можеше да смекчи образа й с умела режисура. Щеше да я използва максимално, без да навреди на филма.

По време на снимките на „Краят на дъгата“ Джоузеф Найт се бе научил, че прекалената консервативност не се изплаща. В набирането на актьорския състав, както и във всеки друг аспект на реализацията, човек трябва да има смелост да залага, да рискува с талантливи хора. Нямаше да изпусне актриса като Кейт Хамилтън само за да запази звездата във филма си. Вместо това щеше да извлече максимума и от двете.

Когато се обади на младата Хамилтън, за да й каже, че й дава ролята, гласът й му се стори напълно непознат. Но днес в студиото отново имаше странното чувство, че я е виждал и преди. И все пак не можеше да си спомни къде.

Той бързо вървеше към другия край на снимачния павилион. Тази сутрин имаше много работа. По пътя го поздравяваха актьори и сценични работници.

Образът на Кейт Хамилтън упорито стоеше пред очите му. Пораждаше у него чувство, което го смущаваше. Бе нещо до болка познато, но неуловимо. Още усещаше малката й ръка в своята, тъй доверчива и свежа, и все пак заредена със странна сила.

Какво имаше у нея, че го изкарваше от равновесие? Красивото й здраво тяло, гладката кожа или нежният глас? Женственото поведение, тъй необичайно зряло за годините? Или тъгата в меките златисти очи, тъй видима, че само като я погледнеш, усещаш буца в гърлото си?

Не знаеше. Но трябваше да снима филм. Нямаше време да се занимава със собствените си чувства.

И с тази последна решителна мисъл той прогони Кейт Хамилтън от ума си.

16

Ив Синклер изгуби равновесие.

За първи път в дългата й холивудска практика чувствата надделяваха над железния контрол на волята й.

Снимките за новия филм на Джоузеф Найт, временно озаглавен „Кадифената паяжина“, бяха за нея мъчение, което с всеки изминал ден ставаше все по-ужасно.

Всяка сутрин Ив пристигаше в студиото със зачервени очи и изтерзано сърце. Докато гримьорите се трудеха над очите й, тя отчаяно се бореше с чувствата си.

По цели нощи се мяташе в леглото си и мислеше за Джоузеф Найт.

Нещо в безучастния поглед на красивите му очи и в хладния, категоричен отказ на опита й да го прелъсти, я подлудяваше от омраза и безсилна страст.

Всяка вечер тя се прибираше вкъщи, за да учи репликите си за снимките на другия ден. Но вместо да се готви за филма, се улавяше, че репетира нещата, които й се искаше да му каже.

Бяха унищожителни, надменни думи. Искаше да го оскърби, да го унижи, да му покаже недвусмислено, че успехът му ще е от ден до пладне, че е вчерашен новак с жълто около устата, че е амбициозен хлапак в света на мъжете. Докато тя, Ив, бе професионалистка, отдавна извоювала място в живота, оцеляла в най-жестоката джунгла и развила изкуството си до степен, за каквато той не можеше и да мечтае, камо ли да разбере.

Във въображението си тя сипеше върху Найт безброй оскърбления. Разнищваше го до основи.

И все пак във всички въображаеми разговори натрапчивият образ на красивото му лице, доближаващо се до нейното, странните, галещи я черни очи, топлите устни, докосващи нейните, когато я обгръщаше в обятията си, бяха по-силни от цялата омраза, по-непреодолими от унижението и от жаждата й за мъст.

Ив се мразеше, понеже се вълнуваше като ученичка. Бе възмутена от себе си. Не можеше да разбере защо този мъж, този Джоузеф Найт й оказваше такова въздействие. Бе срещала десетки красиви и могъщи мъже в Холивуд. С много от тях се оправяше безпогрешно. Други, твърде опасни за съблазняване, отбягваше инстинктивно или понякога управляваше от разстояние по различни ловки начини.

Но никога никой от тях не бе пробивал здравата крепост на амбицията й и не бе достигал до сърцето й.

До този момент.

Ив се бореше с цялата мощ на силния си характер срещу това, което ставаше в нея. Бе решила в този филм да достигне върха на възможностите си, просто за да покаже на Джоузеф Найт на какво е способна. Щеше да изнесе филма на собствения си гръб, както бе правила толкова пъти с други филми. Със собствени усилия щеше да спечели „Оскар“ за Найт. Тогава щеше да му го захвърли в лицето и да му обърне завинаги гръб.

Но не стана точно така.



Благодарение на Ив още от първите седмици на снимките „Кадифената паяжина“ се оказа мъчен филм.

В студиото тя бе кисела и избухлива. Караше се с всички. Упрекваше оператора, че не била добре осветена. Подхвърляше на костюмиерите и на гримьорите, че я правели безцветна и смачкана в най-важните й сцени. Кореше другите актьори, включително и смаяния Самюъл Рейнс, че бавели репликите й и съсипвали темпото на филма, че не разбирали собствените си образи, че й отмъквали цели сцени.

Критикуваше сценария. Протестираше срещу репликите, които трябваше да произнася, твърдеше, че били слаби, че им липсвал драматизъм, че били психологически неиздържани. Непрекъснато спираше насред кадър — непростим грях за коя да е професионална актриса — и с въздишка обявяваше, че не можела да чете тия тромави реплики, които трябвало да се променят.

Другите около нея нервно поглеждаха встрани. Знаеха, че сценарият е писан от Джоузеф Найт. Когато го атакуваше, Ив нанасяше на Найт подли удари, понеже сценарият бе негов и целият филм бе замислен лично от него.

Лайтмотивът на сцените, които разиграваше, бе, че „Кадифената паяжина“ се прави от аматьори, от дебютанти, които нямат достатъчен опит, за да разбират тънкостите при снимането.

Самата Ив — изпитана професионалистка, тръбеше на всички страни досадата си от аматьорщината на продукцията.

Никой друг не споделяше мнението й, никой не я подкрепяше. Но това не й пречеше постоянно да го изразява с най-разнообразни степени на острота.

Към втората седмица от снимките Ив вече си бе нанесла огромна вреда. Бе обиждала всички участници във филма и бе съсипала със злобните си излияния стотина кадри. Актьорите и хората от снимачния екип на „Кадифената паяжина“ бяха като втрещени. Много от тях бяха работили с Ив и по-рано. С нея винаги се бе работило лесно, винаги се беше държала учтиво, като истинска професионалистка. Сега изглеждаше променена, неузнаваема.

Единственият човек, с когото не се бореше открито в студиото, бе Джоузеф Найт. Съпротивата й срещу него се изразяваше по други, непочтени начини. Мълчаливо изслушваше тихите му указания за всеки кадър и кимаше с привидно съгласие, след което не искаше и да знае за тях и изричаше репликите си както намери за добре, ако изобщо сметнеше за необходимо да ги каже.

Джоузеф Найт отказваше да се хване на въдицата, която тя така явно му пускаше. Тихо и възпитано нареждаше да се преснима кадър подир кадър, съветваше я както обикновено „да опита и така“, никога не избухваше и не й се караше пред другите, когато тя не зачиташе думата му. Явно обмисляше ситуацията и се чудеше как да постъпи, за да спаси филма. Студийното време беше скъпо. В този филм работеха двеста души. Ив бе звездата. Не можеше да си позволи да й се противопоставя и да съсипва филма.

Но въпреки че се опитваше да се държи дипломатично, Джоузеф Найт не можеше да избегне близостта с нея в студиото и тъкмо тази физическа близост бе пламъкът, който подхранваше ужасното й поведение.

Той неизменно стоеше зад камерата при всеки кадър или отиваше при нея между снимките, за да анализира репликите й. Ръцете я сърбяха от желание да докосне красивото му тяло, да го нарани, да го погали. А той всеки път си отиваше, обвит в хладния си професионализъм, точно както си бе отишъл през онази паметна нощ от фургона й, а тя оставаше и се мъчеше да скрие наранените си чувства от зорката камера.

А Ив не можеше да скрие своя смут от неумолимите едри планове, в които я снимаха, понеже в завършения филм по екраните на кинотеатрите из целия свят щеше да се появи петметровият й образ. Затова сега, когато изкуството да управлява лицето си бе съсипано от силните чувства, които я терзаеха, техническите въпроси на звездното й положение започнаха отново да я тревожат.

Ежедневните порции суров материал бяха твърде красноречиви. Ив почти напълно се разминаваше с героинята си. Трябваше да играе знойна, тайнствена жена, носеща тъмна и фатална прокоба, еднакво опасна за себе си и за мъжа, когото обичаше. Ролята бе нещо средно между любовна и трагична и изискваше тънко нюансирана игра.

Ив не играеше тази роля. В сцените си приличаше на разбесняла се самка, търсеща разплата. Приличаше на капризна ученичка. На ядосана изиграна жена. Приличаше на всичко друго, но не и на героинята си.

И все пак, както Джоузеф Найт сигурно забелязваше, когато клатеше глава над суровия материал, иронията бе в това, че между абсурдното поведение на Ив пред камерата и образа, който играеше, имаше нещо общо: и в двата случая насреща си имаше влюбена жена.

Състоянието й бе видно за всеки, но тя единствена знаеше причините за него. Та как да си признае, че играе зле, защото режисьорът не иска да я чука?

След първите десет дни от снимките Джоузеф Найт извика Ив настрана в присъствие на изпълнителния продуцент, за да й каже, че играта й създава трудности. Искаше да разбере дали нещо я тормози и да проясни атмосферата.

Когато погледна към двамата мъже, Ив сви устни. Беше й ясно, че Найт не иска да остава насаме с нея. Използваше помощника си като щит. Затова мило ги увери, че всичко е наред. Щяла да направи каквото искат от нея, само да й го кажат ясно. Накрая им заяви презрително, че в края на краищата това си е техен, а не неин филм.

След тази среща атмосферата в студиото, вместо да се разведри, още повече се влоши. Из целия снимачен павилион духовете започнаха да се нажежават. Ив сееше раздори с ядовитото си детинско поведение. Всеки виждаше, че филмът се проваля. Под напора на съпротивата на Ив колективният ентусиазъм се изпаряваше.

Но тя не искаше да признае, че нещо не е наред. Държеше се безцеремонно и безразлично с тези, които деликатно се опитваха да й говорят. Защо всички толкова се тревожели? Защо не я оставели на мира да си гледа работата?