Сякаш се предаваше щафета от едно актьорско поколение на друго, сякаш се проправяше безвъзвратна разделителна линия между минало и бъдеще.

Бъдещето бе Кейт Хамилтън.



Колкото до Джоузеф Найт, той не можеше да скрие ликуването си, когато всяка сутрин откарваше Кейт до снимачния павилион и я поставяше пред камерите. Нито пък можеше да потисне възбудата си, когато нощем я връщаше вкъщи, за да я вземе в обятията си.

Кейт бързо израстваше в главната си роля и бе очевидно, че вроденият й актьорски талант е много голям. От нея изригваше нещо вулканично и страшно и се предаваше на камерата. Щеше да стане голяма актриса — Найт не се съмняваше в това.

Причините за привлекателността й като жена бяха също тъй тайнствени, както и изворът на силата й като актриса.

Той осъзнаваше, че Кейт бе живяла живота си с пламенна гордост и бе трупала опит. Зад русата й красота се криеше независим характер, който се съчетаваше с природна уязвимост.

Тя бе напълно освободена от стереотипните схващания и предразсъдъци, от дребните грижи и празните стремежи, характерни за всички останали, които Джо бе познавал през живота си. Въпреки скромното си поведение, живееше изцяло по свои собствени закони, презирайки условностите и очакванията на околните. Притежаваше вътрешна смелост, която граничеше с дързост, дори с престъпване на установените норми.

От нея се излъчваше благородство, което го изпълваше с възхищение. Когато я държеше в обятията си, усещаше до себе си нещо различно, свободно и диво, което се укротяваше единствено от любовта й към него. И в тази прегръдка той не само я притежаваше, както бе притежавал толкова жени преди нея, а отдаваше нещо и от собствената си душа.

Това бе ново изживяване за него — предаваше се на една жена. За първи път се чувстваше освободен от монотонната мисъл за собственото си бъдеще, за собствения си успех, станали негова участ, откакто бе избягал от дома си като момче. Заради безкрайната си обич към Кейт спираше да мисли за себе си. Това бе голямо освобождаване. И му се струваше, че едва сега възмъжава, че цял живот е прахосвал зрелостта си в химерични авантюри.

Съвсем не знаеше, че и Кейт изпитва същото. Преди да срещне Джо, бе бродила из земята като призрак. Сега, като негова жена, най-сетне ставаше човешко същество.



По време на снимките Кейт живееше с Джо в апартамента му в „Бевърли Уилшър“. Говореха си за купуване на къща на Холивудските възвишения след края на снимките, но в момента мислеха само за филма.

Часовете им заедно бяха тъй погълнати от шеметна страст, че едва намираха време да разказват за живота си преди да се срещнат. Кейт говореше за починалия си баща, за безразличните си майка и втори баща, за скитанията си. Пропусна Куентин. Не само че първият й брак й се виждаше маловажен, почти несъществуващ в сравнение с това, което изживяваше с Джо, но й се струваше цяло светотатство да петни любовта си към Джо като споменава името на Куентин. Куентин бе съществувал преди прераждането й. Вече не беше реален.

Изслуша също тъй лаконичния разказ на Джо за загубата на майка му, за самотните му пътешествия, за търговските му дейности, които в крайна сметка го бяха довели в Холивуд. Той не скри от нея факта, че въпреки многобройните си успехи, се бе чувствал празен и неосъществен като мъж. Кейт разбра за многото му авантюри, но не го пита за подробности, понеже и тя като него чувстваше, че нищо от миналото няма значение, освен прекрасния, невероятен факт, че се бяха срещнали. Миналото бе изтрито, сега бе важно само бъдещето.

През един откраднат уикенд Джо успя да изведе Кейт от Холивуд за осемнайсет скъпоценни часа. Заведе я в Сиерата, за да й покаже дървената къща, която бе купил преди година. Усамотено убежище на брега на дълбоко планинско езеро, образувано от ледникова аномалия преди милиони години. Джо се шегуваше с ледената вода и демонстрираше на Кейт колко било лесно да свикнеш да се гмуркаш.

Къщата бе от тежки дъбови трупи с мека и удобна мебел, дебели килими и отрупани с картини и гоблени стени. Джо обясни, че около езерото нямало други хижи, понеже той не искал никакви съседи. Бил купил цялата земя и взел мерки да се предпази от нежелани посетители. Знаел колко важно щяло да е за него усамотяването сега, когато холивудските рекламни копои го били избрали за свой герой. Положението можело да се влоши с новата слава на Кейт — факт, който той приемаше като нещо естествено.

— Ще можем да идваме тук всеки уикенд, когато не снимаме. В езерото има пъстърва. Искаш ли да те науча да ловиш риба, Кейт?

„Можеш да ме научиш на всичко, което поискаш.“ Лицето на Кейт сияеше от удоволствие, когато мислеше как ще прекара целия си живот до Джоузеф Найт. Всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

Но мислите за бъдещето трябваше да чакат, защото снимките неумолимо наближаваха края си. Работата ставаше все по-тежка и напрегната. Всички актьори и реализационният екип работеха упорито, понеже осъзнаваха, че заплахата от провал поради размирното поведение на Ив Синклер се превръщаше във възможност за нещо голямо.

Дружните усилия продължиха с изтощение и възбуда, докато един прекрасен ден в средата на ноември всичко приключи, филмът бе заснет. От публиката го делеше единствено тежкият процес на монтажа и довършителните работи.

Джоузеф Найт и младата му жена бяха изтощени от проточилите се до безкрайност снимки, но се радваха на постигнатото. С нетърпение и радост очакваха да видят как ще изглежда филмът в завършен вид и как ще го приеме публиката.

След кратко търсене Джо и Кейт си купиха скромна къща в Бенедикт Каньон и докато Джо се занимаваше с довършителните работи по филма в студиото заедно с Лари Уолш и Оскар Фройнд, Кейт запълваше дните си с обзавеждането й. Всеки ден, когато той се прибираше у дома, тя го чакаше и преди да помислят какво ще ядат или как ще прекарат вечерта, бавно и с наслада се любеха в тишината на спалнята си.

Никога не се бяха чувствали по-близки и по-изпълнени един с друг. И въпреки това точно в този момент на привидно спокойствие Джо и Кейт започнаха да изпитват някакъв неподозиран глад. Над съвместния им живот започна да тегне странно чувство на неудовлетвореност.

През една нощ в началото на декември Джо прегърна Кейт и й каза:

— Хайде да си направим бебе.

Лицето на Кейт засия.

— Наистина ли искаш, Джо?

Изразът на очите му бе единственият отговор, от който тя се нуждаеше. Бе израз на страстно желание. Той вече й бе отдал сърцето си. Искаше да направи последната стъпка, за да стане любовта им пълна.

Любиха се в малките часове, сякаш за да скрепят обета си с топлината на своите тела. Сега, когато си бяха дали и най-голямото обещание, Кейт почувства, че миналото й е напълно изтрито.

Тя и Джо имаха пред себе си вечността.

Но тази вечност изтече още на следната утрин.

20

7 декември 1941 г.

Кейт се събуди първа. Докато правеше кафето в кухнята, пусна радиото. През последните месеци международното положение се влошаваше. Като всички американци Кейт се тревожеше какво щеше да стане.

Този ден страховете й се оправдаха.

„Рано тази сутрин — започна говорителят — японските въздушни сили нападнаха американската въздушна база в Пърл Харбър.“

Дъхът на Кейт секна. Тя остави всичко, което правеше, и застана, вторачена в радиото, с треперещи ръце.

„Според първоначални сведения в нападението са участвали триста или повече японски военни самолети. Американски военни говорители смятат, че поне осем линейни кораба на САЩ, между които «Аризона», и четиринайсет по-малки кораба са били потопени или сериозно увредени. Били са унищожени двеста американски самолета и са били убити или ранени две до три хиляди военни и цивилни от наземния персонал. Правителствен говорител на САЩ заяви, че това е най-ужасното нападение над американска земя в историята на страната ни. Очаква се в близките часове Америка да обяви война на Япония.“

Кейт вдигна очи. Джо стоеше в рамката на вратата и я гледаше.

— Нали знаеш какво означава това?

Кейт поклати глава. Не искаше да го слуша.

— Ще трябва да замина — каза той. — При първа възможност ще се запиша доброволец.

Сърцето на Кейт спря за миг. Никога хубавият й мъж не бе изглеждал толкова млад, силен и същевременно уязвим. Никога не се бе чувствала толкова горда с него и толкова изплашена за безопасността му.

Нещо я бодна, като неясна вина. Сякаш появата му в живота й бе вълшебна и нереална, като появата на красивия принц на Пепеляшка. Тя не бе извършила нищо голямо или благородно, за да го заслужи. Може би той бе прекалено прекрасен, за да бъде истински. Може би любовта им бе прекалено прекрасна, за да бъде истинска. Може би фактът, че бе неподходяща за него, бе предизвикал съдбата да й го отнеме. Никога в живота си не се беше чувствала тъй изплашена.

— Наистина ли трябва да заминеш? — попита го едва чуто. — Та ние тъкмо…

— Трябва — отвърна той.

Тя се опита да се усмихне, за да му покаже, че каквото и да стане, ще му принадлежи, че винаги ще бъде негова.

— Нищо не може да ни раздели — каза той. — Знаеш това, нали?

Докато стояха така смълчани, гласът от радиото проговори отново, за да оповести края на света, в който живееха, и началото на един друг свят.

Книга трета

1

След две години и половина

Съюзническото въздушно нападение над Европа Кинопреглед на „Монарк Пикчърс“, 18 май 1944 г.

„През последните три седмици пилоти от военновъздушните сили на Осма и Девета армии на борда на изпитаните в боя Летящи крепости Б-17, придружавани от изтребители П-47, са нанесли сериозни поражения на вражески промишлени обекти и заводи за боеприпаси в Германия, Австрия и контролирани от Оста източноевропейски страни.

По време на височинните дневни нападения крепостите и дръзките им десетчленни екипажи са хвърлили стотици тонове бомби над обекти на Оста. Битката с немската зенитна артилерия и немските изтребители е била тежка, но се съобщава, че материалните загуби, понесени от Оста, са огромни.

На домашния фронт американските жени работят извънредно в заводите за боеприпаси, за да осигуряват нужните бомби за нашите храбри пилоти…“

Кейт Найт изгледа кинопрегледа със свито сърце. Знаеше, че военновъздушните сили винаги представят нещата от най-благоприятната им страна. Писмата от Джо, който бе летец в 125-а ескадрила, Първа дивизия на Осми въздушен флот, също не й носеха успокоение. Джо не даваше никаква информация за военните действия, а дори и да искаше, цензурата щеше да я спре. Писмата му бяха пълни с бодростта и доброто настроение, които всички военнослужещи си придаваха, когато бяха в опасност. „Най-ужасното в тази война е, че ми липсваш — пишеше той. — Второто най-ужасно нещо е храната.“ Никога не споменаваше опасността, защото не искаше да я тревожи.

Кинопрегледът бе показан на специална прожекция в „Монарк“. Оскар Фройнд бе поканил Кейт да го гледа, защото знаеше, че съдържа новини за ескадрилата на Джо. Кейт бе отишла в студиото с колата и след прожекцията се бе прибрала вкъщи да си легне. Когато се пъхаше между завивките, си помисли, че в този момент над Европа се зазорява. Пилотите отлитаха в изпълнение на бойни задачи. Може би точно в този момент Джо отиваше на смърт.

Тревогите й бяха особено силни по две причини. Преди месец Джо си дойде в десетдневен отпуск и тя го бе почувствала тъй близък и същевременно тъй далечен, че просто щеше да подлудее от любов и копнеж по него.

Любиха се непрестанно, зажаднели един за друг от дългата раздяла. Сякаш се опитваха да се слеят и да заличат света, за да не застава никога вече между тях.

И все пак в самата физическа близост имаше раздяла. Джо не можеше или не искаше да говори за войната, така че от него я делеше цяла една гама от чувства, които се изписваха на лицето му дори когато отказваше да ги споделя. Тя разбираше ужасния стрес, на който войната го подлагаше, но той не й разрешаваше да го изживее заедно с него.