Войната го бе променила, както бе променила толкова много американски мъже. Но страданието на Кейт бе още по-силно от това на другите жени, защото тя почти не бе имала време да опознае Джо, преди войната да й го отнеме. Сега войната му нанасяше рани, които тя не можеше да види, не можеше да сподели.

Когато Джо замина, Кейт бе толкова изтощена, че й трябваше цяла седмица, за да възстанови нервите си и отново да започне напрегнато да чака и да стиска зъби. Макар и да бе ужасно да го прегръща и да чувства колко много войната е отнела от душата му, още по-страшно бе да знае, че е отново на бойното поле и лети с бомбардировача си срещу чудовищната германска военна машина.

После дойде изненадата.

След отпуската на Джо менструацията на Кейт се забави с две седмици. Тя веднага разбра, че е бременна, защото никога не й се бе случвало от пубертета насам. Предишния следобед отиде на гинеколог и той го потвърди.

Сутринта писа на Джо, но още не бе изпратила писмото. Обаждането на Оскар за кинопрегледа бе изострило нервите й. Реши да чуе новините за 125-а ескадрила и да изчака до другия ден, за да изпрати писмото.

Възбудена от новините около себе си и изпълнена с ужас от войната, Кейт най-сетне задряма неспокойно. Пред очите й се появи Джо и тя с любов се загледа във всяка негова черта. Правият му нос, загорялата гладка кожа, масивните скули и изсечената брада, набразденото чело, което го правеше да изглежда стар за възрастта си, къдравата тъмна коса и черни очи, тъй проницателни, че сякаш четяха в душата ти. Но когато Кейт поглеждаше в тях, виждаше само любов.

Тя ги виждаше сега и се опитваше да му изпрати любовта си през хилядите мили, които ги деляха. Сключи ръце на корема си и потъна в тревожен сън. Струваше й се, че откакто бе заминал, нито една нощ не е спала както трябва. Но тя не бе сама. Всички американски жени, чиито мъже бяха във въоръжените сили, спяха с по едно отворено око, а в сърцата им имаше антени, насочени към възможната опасност.



В момента, в който Кейт най-после заспа, ръцете на Джоузеф Найт бяха замръзнали на кормилото на очукания Б-17-Е с прякор „Потрошената стрела“. На 9 000 метра под него немската земя, осеяна с проблясващи в сутрешното слънце реки, изглеждаше измамно спокойна. Бойната цел бе немските заводи за сачмени лагери в Швайнфурт, на около седемдесет мили от Франкфурт. Това бе един от най-добре охраняваните и опасни обекти в Европа. Задачата включваше продължителен полет над Германия и битка с немската противовъздушна отбрана, подсилена от изтребителите, върнати от Руския фронт, за да отбиват увеличилите се напоследък нападения от американски бомбардировачи.

Днес ескадрилата на Джо летеше ниско. Това бе най-опасната позиция за въздушно нападение, защото бе най-уязвима за огъня на немската противовъздушна артилерия и атаките на изтребителите. Като флангов пилот, той трябваше да маневрира много умело, за да не засегне другите самолети.

Бе жизненоважно да лети във формация, защото в открита въздушна битка Б-17 не можеше да се защитава от атакуващите МЕ-109 или ФВ-190. Тъй като самата конструкция на бойните куполи не позволяваше да се стреля хоризонтално, хитрите немски изтребители обичаха да атакуват фронтално. Единственият начин да ги надвиеш бе да летиш във формация, за да ти помагат стрелците на другите бомбардировачи около теб.

Точно тук мъжете се отличаваха от момчетата. За да запазят позицията си във формацията, неопитните пилоти обикновено задавяха мотора — маневра, която незабавно привличаше вниманието на неприятеля. Опитните немски летци си точеха зъбите при вида на зелените американци, особено по време на дневните рейдове. Бързо ги откриваха и се насочваха право към тях в своите ужасни машини, които наизлизаха със стотици, щом ескадрилата от бомбардировачи доближеше важен обект.

Независимо от оптимистичните репортажи тези дневни нападения струваха на американците голям брой бомбардировачи Б-17. Британските части, които от самото начало на войната предпочитаха нощните рейдове, смятаха, че дневните нападения на американците са неблагоразумни и безотговорни. И напоследък сякаш имаха право. През изминалия месец само в една операция американците изгубиха шейсет бомбардировача. Това бяха много самолети и много десетчленни екипажи. Чърчил и Рузвелт още се препираха за най-подходящата стратегия и данните за броя на загиналите пилоти, съпоставен с тези за разрушените заводи за боеприпаси, явно не им бяха достатъчни, за да решат окончателно въпроса.

Докато стискаше кормилото с премръзналите си ръце, Джо горчиво размишляваше, че кинопрегледите и пресинформациите на военновъздушните сили никога не си правеха труда да съобщават за единственото важно нещо при пилотирането на Б-17: неописуемият безжалостен студ. На 9 000 метра височина температурата в самолета можеше да падне до 50 градуса под нулата.

Последствията от този смразяващ студ за нервната система след петчасов полет бяха убийствени. С ръцете и краката положението бе още по-страшно. Която и част от тялото да се докоснеше до ледената стомана на корпуса, за няколко минути вкочанясваше от студ. Измръзването бе една от най-честите причини за нещастни случаи с момчетата. В стремежа си да намерят някакъв изход, военновъздушните сили бяха изобретили електрически ръкавици и обувки, но както обикновено решението им бе недомислено. Проводниците бяха разположени само по дланите, така че пръстите пак премръзваха. А електрическите обувки за съжаление бяха просто неефикасни. Екипажите се опитваха да се борят с премръзванията, като покриваха с мазен мехлем незащитените от кислородните маски части от лицата си.

За днешното нападение ескадрилата на Джо се бе присъединила към 98-а, 217-а и 432-ра. При идеални условия всяка трябваше да наброява осемнайсет самолета. През последните две седмици обаче 125-а бе изгубила седем самолета в тежки битки с немската противовъздушна артилерия над Австрия и Франция. На 98-а липсваха пет самолета, на 217-а — три, а 432-ра летеше с половината си мощ. Кампанията на Рузвелт, целяща да убеди британската страна в удачността на дневните нападения, бе излязла доста скъпа.

През последните три месеца Джо изгуби много приятели. Немците посрещаха американците с жесток преграден артилерийски огън и стотици изтребители, обстрелващи формациите с 20-милиметрови оръдейни снаряди, 30-милиметрови картечни откоси и ракети.

Най-ужасното в тези операции бе, че ескортиращите изтребители П-47 не можеха да носят достатъчно гориво за целия полет на бомбардировачите до целта. В определен момент трябваше да се връщат и да оставят бомбардировачите сами да продължат до набелязания обект. Точно там ги чакаха немските изтребители. Единственият начин да достигнеш целта и да се върнеш жив бе да не напускаш формацията, да отблъскваш неприятелските машини и да се молиш да минеш благополучно през артилерийския огън, да пуснеш бомбите и да се добереш до позиция, откъдето по обратния път ще те ескортира друга група изтребители — американски или британски.

Днес бе трийсет и седмата мисия на Джо. Ако оживееше, щяха да му останат още дванайсет. Както и другите пилоти, той отдавна бе спрял да ги брои, защото пред очите му бяха загинали толкова негови другари, че бе невъзможно да брои или да се надява. Всички живееха ден за ден. Пилотите се държаха по детски лекомислено, пускаха шегички и си разказваха за подвизи на косъм от смъртта, сякаш присъствието й изобщо не ги вълнуваше. Чувствата им бяха тъй потиснати, че страхът не успяваше да излезе наяве.

Мислите на Джо бяха далеч от Кейт и от завръщането му преди месец у дома. Всичко това отиваше на втори план, изместено от страха пред бойните задачи. Споменът живееше дълбоко в него и той му се отдаваше в най-съкровените си мигове. Трудно му бе да мисли за Кейт, защото щом красивото й лице изплуваше пред очите му, щом помислеше за последната им целувка, неминуемо си представяше как на другия ден някоя немска ракета го раздробява на хиляди късчета. И много по-малко го мъчеше мисълта за собствената му смърт, отколкото изкривеното от мъка лице на Кейт.

Затова я пазеше в себе си, но мислеше за нея само когато за миг забравеше терзанието от войната.

Днес бе както обикновено самоуверен и готов за среща с немската противовъздушна отбрана. Единствената му тревога бе, че копилотът му, Хенри Ъпчърч, кротко двайсет и пет годишно момче от Арканзас, щеше да лети за петдесети път. Хенри не криеше задоволството си, че няма повече да лети, но не говореше открито за това, защото всички екипажи изпитваха ужас от последната бойна задача. Толкова много бойци загиваха в изпълнение на тая последна задача, че вече я смятаха за фатална. Когато някой от екипажа летеше за петдесети път, всички се чувстваха изложени на опасност.

Преди да влезе в армията, Хенри се бе оженил за ученическата си любов и сега тя бе горда майка на осемнайсетмесечно бебе. Може би тъкмо защото не бе сполучил да дари Кейт с дете, преди да замине от Холивуд, Джо изпитваше към Хенри бащинско задължение да го върне на малкото му семейство, извеждайки го жив и здрав от последната задача.

Тази сутрин, докато закусваха яйца на прах и шунка от консерва, Джо се опита да го успокои, уверявайки го, че операцията ще е лесна.

— Днес немският огън няма да е страшен, всички го казват. А за изтребителите не се бой, през тях ще те прекарам аз. Обещавам ти, Хенри.

Хенри се направи на успокоен, въпреки че много добре знаеше колко е опасно над Швайнфурт. Радваше се, че ще бъде с Джо, известен като един от най-умелите летци в цялото ято — умерен и предпазлив пилот, спасил не един самолет с това, че следваше правилен курс, избягваше немците със сигурни маневри и летеше точно над или под артилерийския им огън. Екипажите изпитваха облекчение, когато знаеха, че той пилотира, защото смятаха, че с него вероятността да се върнат живи е най-голяма.

Поради облачност ескадрилите трябваше да се спуснат на 5000 метра, тъй като началната точка на бомбения пробег наближаваше. Всички П-47 вече бяха обърнали назад, бомбардировачите бяха сами и летяха в стегната формация. Приближиха западно от Кобленц и когато минаха Франкфурт, немците разбраха, че летят за Швайнфурт. Предстоеше безмилостна битка и всички го знаеха.

Джо държеше курса и през няколко секунди сверяваше с навигатора височината и разстоянието до целта. Изведнъж немската артилерия се обади. В ушите на екипажа отекваше противното БУФ на избухващите из цялото небе противосамолетни снаряди.

— По дяволите! — измърмори едва чуто Джо. Немските оръдия удряха точно. Швайнфурт бе важен обект, времето бе хубаво, а немците се бяха приготвили и ги чакаха.

Той все още се чудеше как да премине през огъня, когато по интерфона започнаха да се обаждат гласове.

— Оръдие вика екипаж! — Това бе оръдейният стрелец, най-уязвимият на самолета. — Изтребители долу на десет часа.

— Десен среден картечар вика екипаж! Изтребители горе на три часа!

— Бойна купола вика пилот. Пред нас две крепости ударени. Едната гори, другата в момента пада.

— Оръдие вика копилот. Нови вражески самолети хоризонтално на девет часа. Май са цяла група. Загазихме.

Джо се обади по интерфона.

— Пилот вика навигатор. Колко остава до целта?

— Около пет минути.

Джо стисна зъби. Единственият изход бе да се отърват от бомбения товар и да наберат височина, за да излязат над артилерийския обстрел. Но трябваше да се опита да удържи, докато стигнат целта. Това бяха най-критичните минути в живота на всеки екипаж.

Погледна към Хенри. Изпод каската очите му изглеждаха изплашени.

Джо му хвърли окуражителен поглед и натисна дросела.

— Ще трябва да се справим!

Преградният огън ставаше все по-силен. Немските изтребители бяха навсякъде и мятаха оръдеен огън и ракети по бомбардировачите. За щастие никой още не бе улучен.

Ръцете на Джо вече замръзваха на кормилото. От интеркома долетя гласът на навигатора.

— Пускаме след минута.

Бомбаджията вече отваряше люковете. Ескадрилата застана в равновесно положение, готова да пуска. Джо вече можеше да въздъхне с облекчение.

Изведнъж се разнесе силен трясък. Самолетът рязко се наклони и Джо с мъка овладя кормилото. Трескаво заоглежда контролните уреди. Но още преди да ги е видял, с обонянието си разбра, че попадението е в горивната система. Миришеше на 100-октанов бензин.