— Копилот вика пилот — обади се Хенри. — Първи мотор не работи. Четвърти гори.

— Да ти се не види! — запроклина Джо, мъчейки се да разбере какво е станало. — Замразете моторите. Пилот вика бомбаджия. Готов ли си да пускаш?

Бомбаджията не отговаряше.

— Пилот вика копилот — изрече Джо в интерфона. — Хенри, остави моторите на мен. Промъкни се до бомбеното и гледай да пуснеш бомбите. Губим хидравлично налягане.

— Прието.

Хенри откопча ремъците и излезе от пилотската кабина. Бе слабичък и въпреки височината си не тежеше повече от 65 килограма. Това бе добре, защото коридорчето в бомбеното отделение бе толкова тясно, че нормален войник едва можеше да се провре.

Борейки се да овладее самолета, Джо опита да се свърже с екипажа по интерфона. Нито един от централните картечари не отговаряше. Задният картечар съобщи, че всичко било наред, но радистът мълчеше.

— Пилот вика бойна купола — обърна се Джо към стрелеца от куполата, умно двайсет и три годишно момче от Калифорния на име Рой Ходж.

— Опитай се да разбереш какво става с централните картечари. Докладвай за щетите.

Очевидно бомбардировачът бе сериозно засегнат в средата от артилерийския огън или от някоя ракета и същевременно бе ударен в крилото. Това ясно личеше по датчиците за горивото и хидравличното налягане. Днес нямаше да могат да се приберат.

Пред тях снарядите улучваха нови летящи крепости. Денят бе успешен за немските изтребители, а противовъздушната артилерия бе ужасяващо точна. Ударените бомбардировачи пускаха товара си или дори хвърляха бомбите, преди да са стигнали целта, за да не се разбият в земята, формацията бе напълно разбита. Операцията щеше да даде много жертви.

— Бойна купола вика пилот. Десният картечар мъртъв. Парче снаряд го е ударило в корема. Левият е студен. Мисля, че му е свършил кислородът.

— Пилот вика бойна купола. Опитай се да дадеш на Майк кислород. Всички си сложете парашутите.

— Копилот вика пилот. Бомбаджията улучен. Мисля, че е мъртъв. — Гласът на Хенри звучеше слабо и уплашено. После добави: — Тук въздухът е пълен с бензин.

Джо се сети за Хенри и за проклятието на петдесетия полет. Бомбите явно още си бяха на мястото — не бе усетил онова рязко политване нагоре, както ставаше с всеки Б-17, щом петстотин и хилядафунтовите бомби се изтърколяха от бомбеното отделение.

— Пилот вика копилот — изрече той в интерфона. — Хенри, пускай тия бомби и се махай оттам. Всички останали, гответе се за скачане. Проверете парашутите и внимавайте да не забравите парашутните торби.

Парашутната торба съдържаше компас, мушамена карта на областта, над която летяха, манерка и таблетки за дезинфекция на водата, както и кондензиран шоколад и успокоителни таблетки „Бензедрин“.

— Пилот вика копилот — обади се Джо. — Какво става, Хенри? Защо бомбите се бавят?

Не последва отговор.

— Пилот вика копилот. Хенри, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Въздухът бе наситен с горивни изпарения. Джо предположи, че са станали едновременно две неща. Ударът в средата на самолета е прекъснал инсталацията за захранване с кислород, а повредената горивна инсталация изпълваше всичко наоколо със смъртоносни пари. Екипажът не можеше да диша.

Той погледна висотомера. След удара самолетът бе изгубил 1500 метра височина. И дума не можеше да става да стигнат до приятелска територия, още по-малко — да се доберат до дома. Трябваше да се спуснат на самото това място и да се примирят със съдбата на военнопленници в Германия. Най-важното бе да скочат с парашутите и да спасят живота си.

Корпусът се разтресе. Самолетът губеше стабилност. Всеки миг някое от крилата можеше с трясък да се отчупи.

— Пилот вика екипаж — обади се Джо по интерфона. — Скачай. Повтарям, скачай.

Разбитата формация обръщаше назад. Наоколо кръжаха неуправляеми горящи крепости. Навсякъде се виждаха немски изтребители. Снарядите и ракетите им бясно избухваха в синьото небе. Гледката бе ужасяваща.

В този момент пилотската кабина се разтресе. Бе 20-милиметров немски снаряд. Джо усети неописуем удар, сякаш в таза му се бе стоварил гигантски юмрук. Бе ранен, и то тежко.

Опита да се обади по интерфона, но не можеше да си поеме дъх. Не знаеше дали е от бензиновите пари или от понесения удар.

— Пилот вика екипажа — успя най-сетне да прошепне, в интерфона. — Чувате ли ме? Кой е още на борда?

Никой не отговори. Членовете на екипажа, които още не бяха скочили, бяха или мъртви, или ранени, или повалени от изпълващите самолета отровни изпарения.

Джо погледна контролните уреди. Самолетът бързо губеше височина. Първи мотор бе в пламъци и едното крило лошо вибрираше. Нямаше време да го замразява, нямаше време да поема управлението. Нямаше време за нищо, трябваше да се маха.

Помисли за Хенри. Защо не му бе отговарял през всичкото време?

Превъзмогвайки болката, Джо разкопча колана на седалката, сложи си парашута и се запъти назад да търси Хенри. Можеше още да е жив в бомбеното отделение. Ако бе така, можеха да скочат заедно.

Грабна портативната кислородна бутилка — щеше да му стигне най-много за четири минути — и една парашутна торба, нагласи кормилото и газта и излезе от пилотската кабина. Болката в таза бе непоносима. Видя, че униформата му е подгизнала от кръв и отмести поглед встрани.

Стисна зъби и се довлече до бомбеното отделение. Въздухът бе изпълнен с бензинови капчици. Бомбардировачът бе свършил. Хенри бе в безсъзнание, ръката му все още бе вкопчена в ръчката за освобождаване на бомбите.

Потръпвайки от болките в хълбока и таза, Джо сграбчи Хенри и го издърпа нагоре. После освободи всички бомби. Самолетът подскочи. Олекналата машина можеше да се задържи още няколко минути във въздуха — достатъчно, за да скочат благополучно.

Нямаше време да мисли за останалите от екипажа. Самолетът започваше да пада и да пикира ниско. Нямаше шанс да се спаси. Джо можеше само да се надява, че останалите живи членове от екипажа са в съзнание, за да дръпнат халките на парашутите и да си спасят живота.

Погледна към Хенри. През каската лицето му изглеждаше невинно като на спящо бебе. Но цветът му бе променен. От липсата на кислород кожата му бе започнала да потъмнява. Джо го придърпа, провери парашута му и хвана халката. Нищо не бе по-опасно от това да извлечеш войник в безсъзнание от падащ самолет. Когато въздушната струя от перките ги лъхнеше, телата им можеха да се сблъскат и взаимно да се умъртвят, тъй голяма бе силата на вятъра. А при дръпването на халките парашутите им можеха да се преплетат и тогава смъртта им бе сигурна.

— Окей, Хенри — каза тихо Джо. — Няма страшно. Махаме се оттук.

Прегърна го здраво, застана в прохода над дупката в бомбеното отделение и погледна надолу. Самолетът до такава степен бе изгубил височина, че посевите в полята под него ясно се виждаха.

Сграбчи Хенри и се хвърли напред през отвора за бомбите.



Кейт имаше ужасен кошмар.

Сънуваше самолета на Джо, който стремглаво падаше към земята. Беше ударен или взривен. Кръжеше неспирно във въздуха като детска играчка. Тя виждаше всичко през очите на Джо. Планините се люшкаха в разни посоки, слънцето ярко блестеше.

Навсякъде цареше ужас. Сякаш се свършваше светът. Но на Джо всичко му бе безразлично. Очите му бяха като стъклени и той гледаше през рамо с ледено спокойствие, без да направи и най-малък опит да се спаси. Близо до него имаше още някой — човек без лице, който не издаваше звук.

Кейт се мяташе в леглото и от устните й излизаха беззвучни стенания. Смъртта бе взела Джо в обятията си като майка и парализираше волята му. Изразът му бе замаян, безразличен, като на човек, който току-що е бил разбуден от приятен сън и се пита колко е часът.

Това безразличие бе най-ужасното в съня й. Кейт викаше като луда и се опитваше да събуди Джо, да му каже, че ако не се съпротивлява, ще умре. Но всичко бе безсмислено. Той все така падаше към земята и неспирно кръжеше, а наоколо миришеше на изгорял бензин.

Кейт се събуди от собствените си викове. В този миг осъзна, че не е било само ужасът на кошмара. Усещаше силни болки в таза. Когато стана от леглото, почувства, че по краката й се стича кръв. Някъде дълбоко в нея нещо остро я раздираше.

Когато влезе в банята, вече знаеше, че е пометнала.



Джо държеше Хенри с всички сили, когато ги удари въздушната вълна. После дръпна халката на парашута му и бързо се отдалечи от него. Парашутът с рязък тласък вдигна Хенри и той остана високо над главата му.

После погледна надолу. Падаше бързо. От земята го деляха не повече от 2000 метра. Дръпна халката и когато гъбата се отвори във въздуха, чу как въжетата изплющяха.

Парашутът го дръпна нагоре и в хълбока го проряза силна болка. Чувстваше как кръвта се стича между краката му по униформата. После се понесе из въздуха, опуснат като оставила се на течението чайка, и дълго гледа как земята бавно приближава към него, докато в небето самолетите продължаваха да се сражават. Бензинът, пламъците, шепата отворени парашути, пикиращите изтребители и падащите бомбардировачи, всичко изглеждаше някак нелепо и детинско. Изглеждаше невероятно, че всичко, което хората можеха да измислят за това красиво лазурно небе, бе да го изпълват с пламъци и крещящи войници.

— По дяволите — припомни си той безжизненото младежко лице на Хенри.

Проклинаше войната, немците, самолетите, безразличното небе.

Продължи да проклина, докато земята не го посрещна. Когато се свлече долу, усети остър тласък и отблъскване първо в краката, после в ранената среда на тялото си и накрая по гърба.

Парашутът се смъкна над него, но той бе твърде слаб, за да го събира. Осъзна, че бе изгубил много кръв. Легна по гръб, загледан в изпълненото със самолети и парашути небе, което вече му се струваше странно и далечно.

Когато немците пристигнаха, вече губеше съзнание. Дойдоха с джип. Чу гласовете им.

Приближиха към него. Той видя познатите каски, лицата, угрижени от въздушната битка над тях.

Картечниците им бяха насочени към него. Бързо разбраха, че не е опасен. Единият каза нещо, което разсмя другите.

Джо ги гледаше спокойно, сякаш му бяха приятели. Загубата на кръв отнемаше и последните капчици от бистрия му разум. Всичко му се виждаше нереално.

Немецът, който бе проговорил, бе сержант — поне десет години по-стар от останалите. Той погледна надолу към Джо.

— Du hast dich verletzt1 — каза, когато видя подгизналата в кръв униформа около десния хълбок. Устните му бавно се извиха в усмивка.

Немецът вдигна войнишкия си ботуш и го стовари с цялата си тежест върху раздробения хълбок. Джо изкрещя от болка. От дробовете му се разнесе рев на агонизиращо животно. Никога не бе мислил, че е способен да вика толкова силно.

Преди да изпадне в безсъзнание, видя как немците влачат към него мъртвото тяло на Хенри Ъпчърч.

Книга четвърта

1

След две години

„Дейди Въраяти“, 18 април 1946 г.

СЕМЕЙСТВО НАЙТ СЕ ВРЪЩАТ ОТНОВО КАТО СИЛНИТЕ НА ДЕНЯ

„Джоузеф Найт и съпругата му Катрин Хамилтън, които преди четири години реализираха невиждан касов успех с «Кадифената паяжина», работят върху нов филм.

Това е голяма новина за Холивуд, защото Катрин Хамилтън не е работила от момента, в който силното й изпълнение в «Паяжината» за една нощ я превърна в легенда.

Що се отнася до Джоузеф Найт, който получи Орден за храброст и Кръста за особени заслуги за подвизите си като пилот над Европа, той бавно се възстановява от тежките си рани в гърба, хълбока и таза и от изживяното през единайсетте месеца в немски лагер за военнопленници. Съобщава се, че състоянието му стабилно се подобрява и ще бъде напълно здрав, макар че последствията от раздробения хълбок и раните в таза ще му причиняват постоянна болка.

На пресконференция в «Монарк Пикчърс» Найт описа предстоящия си филм, чийто сценарий е писал по време на възстановяването си и който ще бъде режисиран и реализиран от него.